ЗДРАЧ

Йордан Стубел

ЗДРАЧ

Вървиме трима - аз, рудокопача
и стария пияница Гърбушка,
залутани безсмислено сред здрача…
Сега не спи, като вълна се люшка,
там някъде в небето отразена
една съдба - загадката на Сена.

Вървиме ний край нея - силуети,
не силуети - спомени за хора,
и бялата вечерница не свети…
Очите гаснат в синята умора
и сякаш нашта жажда е скована
на виното във алената пяна.

Ни дума. Само стъпките на трима
беззвучно се изгубват в тишината -
беззвучен сън, като през дълга зима,
когато бди и гледа в тъмнината,
настръхнала от мисъл и без вера
на Notre Dame вековната Химера.

1926


ОГЛЕДАЛО

Кажи, защо мълчиш, бездънно огледало?
На някой друг живот ти тайната ли скри
или един въпрос, или едно начало,
което като кръв над бездните гори?

Или заключен спи в среброто ти покоя
и пламнали горят две стъклени очи,
или на всички дни и устреми завоя
се свършва тука в теб - и гледа, и мълчи.

Баща ми ли е там, или съм аз - кажи ми,
на толкоз векове засипан с пепелта,
за свойта бяла нощ отново пробуди ме
без вик и без любов да мина през света!…

1926


МОРЯЦИ

Те идат вечер в кръчмата и странни,
и мургави от зноят и вълните.
Там румени и като цвят уханни
разкриват свойта топла гръд жените.

Пред тях мълчат земи и кръгозори,
и упокоя светъл на небето,
където не шуми и не говори
нестихналата мисъл на морето.

Но пак като завет на рамената
те носят силни водната пустиня,
и плиска ги от бряг на бряг вълната
към бездната им гибелна и синя.

И затова, когато вън удари
часът - те пеят песента пияна
за свойте непогребани другари,
за бурята, смъртта и океана.

1926


МАКЕДОНСКА ПЕСЕН

В памет на Петър Станчев

Бяла ружа е цъфтяла
и звездица-хубавица
вечер в люлка ме е гряла,
а през утрини невзрачни
и над мен е майка пяла
песни стари и юначни.

Тя отхрани седем сина,
седем горди великана,
но вихрушка презнощ мина.
Над гори, поля безмерни
оттогава пропаст зина -
гроб на мойте братя верни.

Затова сега пустеят
наште синури и буки,
само майките люлеят
люлки над земи гробовни
и по жътва тихом пеят
песни стари и тъжовни.

1926


МАРИЯ АНТОАНЕТА

За сетен път погледна гордо - ето,
очите й запомниха живота -
и начърта запалено небето
единствения път към ешафота.

За тез земи, за тия ли светини
сега се спря и падна на колени -
и видя там, през тъмните години
на Ватерло венците спепелени?

Но блесна ножа - миг - тълпите бяха
наведени, окаменели жъртви,
над тях, над гилотината се спряха
два залеза - зениците й мъртви…

1926


ПИРИНСКА ПЕСЕН

Когато се роди, кълниха нивите
и нароиха кошерите вън.
На ранина, от мъх орлите дивите
оплетоха му люлчица за сън.

Отгоре кротко гледаше зорницата,
на извор беше спряла пролетта,
преди да го закука кукувицата,
зелени буки листиха листа.

Преди да мине вятър над усоите,
в зори под бял трендафил го приспа,
закичи горско цвете на повоите,
и песенчица стара му запя:

На бял камък е заспало -
слънце да го грее,
явор сянка да му пази,
славей да му лее.

В жарка пладня да го гледа
алена калина,
вечер ястреби да сбират
вярната дружина.

В ясни му очи да тръпне
бурята и свода , -
както расна и порасна
татко му войвода.

Във зори като мине вихрушка
и зашъпнат столетни букаци,
ще развее дружина хайдушка
неразвените бели байраци.

Ще преминат земи и рудини,
луди вихри ще пеят в браздите,
а над урвите пропаст ще зине,
и куршуми ще гонят следите.

Нека преспите, рано стопени,
да ечат като бури далечни,
над гори и потоци студени,
над води и реки бързотечни.

Там, де черна гората чернее,
де високо от тъмните стволи,
като орис сирашка над нея,
ронят кървави сълзи соколи.

Нека ронят, нека ронят
сълзи над полето,
пътя няма да догонят,
път е до небето.
Път се вие нашироко,
Господ е високо.
Кукувица щом закука,
пушка ще припука,
ще припука, ще повтори
като в сън шумака
и гората ще разтвори
пазва за юнака…

От къпина до къпина,
от тъмница до тъмница,
ден не мина, не отмина
и загука гургулица.

И от друм на друм поглежда
в тъмно пътник да замине,
като гука и нарежда:
- Де си, чедо, де си, сине,

къща ли е запустяла
или аз съм остаряла,
че са ниви неорани
и лозите необрани.

Пак гората е зелена,
пак са изворите хладни,
и ливадата косена,
и за дъжд полята жадни.

Само, синко, ти отмина,
ти - изронена пшеница, -
от къпина до къпина
жално гука гургулица.

Ще завият тъмни вихри по горите,
в буки ще зачукат пъстрите кълвачи,
ще почистят двори, ще стъкмят софрите,
ще омесят рано белите погачи.

Ще горят, ще греят малки вощеници,
близки и далечни ще въздъхнат скрито,
всекиму ще сипят в пръстени паници
жълта медовина и светено жито.

Старо огнеструйно вино ще налеят,
първи да напият майките родилки,
ниви златокоси в сърпа да огреят,
мъка да не веят черните престилки.

С колко много шума ясенови клони
ще затрупат друми и пътеки стари:
белият трендафил лист по лист ще рони
и хайдушки песни ще редят гуслари.

Веят се, веят бели байраци,
минаха рано ранили, -
майките бяха, горо зелена,
черни забрадки повили.

Помниш ли, някъде пукна далече,
гледаха ясно звездите, -
ех, оттогава пуста пустееш,
мътни са, горо, водите.

Гусларя гусли,
гусла продума:
горо ле, букова шума,
утре ще минат твойте юнаци
с бели байраци низ друма.

1927


МАЙКА

Колко ли честита е била,
имала е синове соколи,
бедната - сега и тя дошла
чак на Божи гроб да се помоли.

Богоматер да я утеши,
да запали пред светите двери
свещи за умрелите души
и за старост сили да намери.

Нощем туй е мислила дома,
кътала петаче по петаче,
та да дойде някога сама
на светото място да поплаче.

И във самотията си пак
де се върне с жалбите еднички,
за да спре в село от праг на праг
кръстчета да раздаде на всички.

1929


СЛЕД БУРЯ

Зад облак мина утринна звезда…
Угасна в здрачината… Буйна, сляпа
заплиска над прозорците вода,
у после спря, ала цветът окапа.

А колко страшно беше! Буря, стон,
кънтяха небеса непрояснени!
Но днеска - всеки стрък, трева и клон
блестят отново свежи, по-зелени.

С мушиците, със птичките сега
ще мина пак през веселата нива,
и там ще спра - дъждовната дъга
където със безкрайността се слива.

1929


СТИХОТВОРЕНИЯ

1.
Незнайно кой - светия или цар
издигнал е чешма - за да остане
навеки паметта му - надпис стар
във камъка от камък издълбан е.

Ала кога е било - не личи,
ни име, ни година се познава,
и пътник спре, погледне, помълчи,
и тъй безмълвно пак си отминава.

Разказват - никой не е бил честит
да пие от струята, чиста, плавна:
водата е пресъхнала отдавна,
а надписът от времето изтрит.

2.
От тъмно до тъмно не спира,
отпада ръката му верна -
но знае, утеха намира
в едничката работа черна.
Във тая самотна барака,
накрая изхвърлена, ниска,
затворен ни радости чака,
ни обич от хората иска.
А сам ги обича човешки
и чува - минават оттука -
дори и през нощите тежки,
когато свещта не блещука,
когато го никой не дири,
а той ги сънува несвесен
и вятърът с бурята свири
сирашката праведна песен.

3.
Стигнал късно, да отдъхне спрял,
грижата го скитнишка люлее
и от божек по-осиротял -
тихо за Божата милост пее.

Седнал до самия пътен ров -
гледа хора - кой ли го познава?
Всеки спира, слуша и с любов,
с добрина от залъка си дава.

Заранта, пробудени с деня -
кацнали на рамото му птици-
кротко, благодарствено кълват
от дланта му хлебните трошици.

4.
С камъни го погнаха. Не свари
горкия поне да се притули,
камък го настигна и удари,
мереха го клевети и хули.

За какво ме гоните - кажете?
Зло ли сторих или всях тревога?
Куче да съм - тук ме оставете
да предам душата си на Бога.

И додето думите изрече,
рукна кръв - тълпата безучастна
гледаше го - той не беше вече
жив, помежду живите угасна.

Зло ли отмъщение го стигна?
Или своя час горчив дочака?
Брат се не наведе, не го дигна,
клетница го майка не оплака.

1929


ДИМ

1.
Ти спи, не се пробуждай, прах на днешна
и вчерашна любов. Затворен тук,
не ме вълнува вече мисъл грешна,
от ревност не изгарям. Някой друг
ще дойде в тъмна вечер, и миражи
и минал сняг ще бъдат всички дни! -
една далечна песен ще разкаже
за твойте и за мойте съдбини.

Не казвай, че не съм обичал - нека
е гробница, покой ненарушим
последното желание. Полека
ще минат черни птици - като дим
на две души, залутани в мъглата,
с една любов угаснала. веднъж -
тогава едри капки по стъклата
ще падат и ще стане нощен дъжд.

2.
Обичам тоя остър дъх на пара,
на дим от черни въглища, когато
засуетено слизам - чужда гара
и чужди хора, всичко непознато.

Като зелени змии се разгъват
пред мен на семафора светлините
и в отливи и приливи потъват
далече там - а хубави жените

смутени на перона се сбогуват,
и всеки пътник бърза да се качи,
а във шумът отсечени се чуват
звънци и вик на бедни продавачи.

И после вече нищо се не види -
зад мен остава гарата огряна,
и аз съм сам, като ловец на миди,
на бисери, далече в океана…

3.
Сложиха тамян, босилек, цвете
и вода светена - да е свята
бедната трапеза на земята…
Майка ми молитвата прочете
и раздаде къшей хляб на всеки.
С благодарност, кротки, с обич тиха
старите наздравица напиха -
да са дните весели и леки.

Не усетих, минаха безбройно
много дни и вечери тъмници,
пръснахме се братя като пилци
по света и ти заспа спокойно.
После самотия - тежка битва
и на младост радостта пияна -
пропилях, що имах и остана
само твойта майчина молитва.

4.
Върни се вече, време е, назад,
спокойно да отдъхнеш - по-безстрастна
и по-студена вечер няма - млад -
смехът и твойта бяла нощ угасна.

Сега спомни си ясните криле
на радостта и своя ден безшумен -
повярвай само в тях, че са биле.
Ти зле живя, ти беше неразумен
във любовта си, колко нощи пи -
невзрачен като сън - една химера…
Сега отново виното кипи
и по е светла радостта от вчера.

Но не жали, до тук спокойно спри
и погледни високо - там, където
въззема се над тебе и гори
звезда между земята и небето.

1931