Ангел Христов

Ръководството на Дружеството на писателите в Плевен ми възложи да представя поредния, в случая двоен брой на алманах „Мизия”. Поради това обстоятелство ще се опитам да разкрия част от посланията на авторите, отправени към нас, читателите.

Искам обаче да напомня една мисъл на Умберто Еко, който твърди, че едно е какво е искал да каже авторът, а често съвсем друго какво е разбрал читателят. В този смисъл аз ще говоря от името на читателите и още по-точно от свое име като читател и любител на изящното слово.

Признавам, че още щом разтворих алманаха с не малкият брой автори, с многобройните публикувани творби в различни жанрове, попаднах в света на литературния Плевен, и пред мен се разкри панорама, която би трябвало да въодушевява, да утвърждава нови полета на творчески устрем и, дано не ме укорите за сравнението, на нови постигнати върхове, чрез които днешното поколение от поети, разказвачи, хумористи и критици от Плевенския регион следват националните идеали, разкриват регионалните предимства и личните си стремления в най-устойчивия свят - светът на художествената литература.

При първия прочит на публикуваните текстове бях изненадан от нещо, което и вие вероятно сте забелязали - алманахът се е превърнал в територия на разликите, такива, каквито те съществуват независимо от личните ни предпочитания.

Редакционната колегия се е постарала не само да представи отделните автори, но и да насочи нашето внимание към света, в който живеем, чрез използването на разнообразие от жанрове - поезия, проза, откъс от роман, публицистика, хумор и литературна критика.

Тази е причината да подходя при представянето на алманаха с намерението да се разкрият част от основните тенденции в развитието на Плевенската литературна традиция във време, когато литературата е на едно от последните места в плановете на съвременната политическа система.

Тъй като става въпрос за едногодишна продукция на значителен брой автори, продукция, характеризираща се с жанрово разнообразие и лични предпочитания по отношение на изразните средства, ще се опитам да избегна субективизма чрез разглеждане на отделните жанрове без да търся върхове и спадове, подчинявайки желанието си да покажа най-доброто от представеното в алманах „Мизия” 2016 г.

РАЗДЕЛ ПОЕЗИЯ

Разглеждам представените творби в алманаха като повод за размисъл и същевременно като утвърждаване на поетичното слово в неговото разнообразие, подчертаващо различните гледни точки при ползването на думите като мостове към душите ни, нуждаещи се от облагородяване в един сив, измъчен от несигурност и опасности свят.

Не съм привърженик на разделението на добри и лоши автори, винаги съм мислил, че единствено времето е съдникът, който има правото да строи пиедесталите.

По тази причина пристъпвам към представянето им не по отделно, а в зависимост от защитените от тях теми и внушения, свързани с нашия едновременно обикновен, но и необикновен живот, разкриващ не само чувствата, но и стремленията ни като хора и като творци на собствените си съдби.

Любовта като внушение. Тази тема има различни измерения, но никое от тях не е завършено, еднозначно, отразяващо изключително съвършенство. Всеки от авторите, докоснал се до темата за любовта, търси онзи образ, който би убедил читателя, че именно той е единственият, неповторимият, дръзкият, но и впечатляващият в рамките на всекидневие, в което чувството любов сякаш издълбава пропасти вместо да гради мостове.

Веселин Чернялски ни убеждава, при това с право, че тя, любовта, изчезне ли - и камък да зачене, - остава страшно празен всеки ден. Някак тъжно е да говорим за любовта като минало, но понякога това е почти жизнено необходимо. Емилия Трифонова твърди:

Имам един ден
да си спомням за теб.
Една седмица да съм тъжна.
И цял един живот да се залъгвам
че съм те забравила…

Не бих отминал впечатляващият, звучащ като рефрен стих на Валери Петров:

Припява тъжен
среднощен
прощален блус.
Нежно и бавно
любовта си отива.

Тук бих искал да спомена стихотворението на Весела Димова (”Притча за любовта”), не е въпрос дали го харесвам или не - опитвам се да опровергая опита на поетесата да разкрие любовта не като чувство, а като реалност в свят от болка, където нито радостта, нито болката са истински. Несъгласието ми е подкрепено от прекрасното начало, в което тя опровергава финала на стихотворението - поискаха светлина и Бог им даде светлина. Какво е любовта, ако не Светлина!

Непременно трябва да спомена стихотворението на Татяна Любенова, в което любовта има друг адресат и този адресат не е мъж, а Времето, вечното Време, на което посвещаваме не само живота си, но и вярата в него, вяра, която тече като река, чиито два бряга са недостижими, ако на другия, на отсрещния бряг, плануваната среща с любовта, с живота, с всичко, което сме мечтали, не се осъществи. Изводът и ни тревожи, но ние вярваме, заедно с авторката, че сълзата и няма да помръкне.

Още по-директна е Яна Върбева. В стихотворението „Когато искаш” тя не декларира, тя отстоява своята представа за любовта по един непосредствен, директен начин:

Когато искаш да откриеш любовта,
не я търси в неосветени улици.
Тя тръгнала е боса под дъжда
да омагьосва твоите безсъници.

Разнообразието в поетичните образи ме задължава да отбележа, че всеки от поетите е представил творби, чрез които сам е пожелал да разкрие моментното си настроение, осъзнавайки не само опита си да ни внуши определени послания, но и да утвърди конкретна представа за своето творчество.

Илко Иларионов се забавлява, играейки си с думите в „Лято” и „Момче и момиче”, думи, които танцуват, игнорират всичко друго освен веселото настроение, породено от усещането, че животът е прекрасен, че неговата лично желание е да запази светлината в очите на своите почитатели.

Осман Мустафов е все така лиричен, отброяващ не само звъна на думите, но и ударите на сърцето си, тиранично, поради желанието на поета да изрази ясно истината за собствената си представа за любовта, винаги на първо място, винаги жарка, очаквана, макар и понякога, за негово съжаление, положена в ложето на самотата.

Гюлшен Алиева не изневерява на себе си, тя е все така внимателна, съзнателно съсредоточена при използване на думите, за да ни внуши собствената си представа за поезията - и песенна, и вторачена в хората, в душите им, тези орехови ядки, понякога трудни за разбиране.

Спаска Гацева заявява, с право, разбира се, своето верую за поезията:

тя е думата
върху езика ми
ножът
и хлябът,

дързостта и не ни принуждава, напротив, дава ни правото да избираме, да осъзнаваме собствената си представа не само за поезията, но и за нещата от живота, такива каквито са.

Две кратки стихотворения, едното на Здравка Шейретова, без име, но дръзко и непривично:

когато закърпи тишината
надве-натри
аз се свих в ръбчето
на твоето мълчание
като сподавен вик
за да избухна - свръхнова

и

на Петко Спасов, „От прозореца”, чиито финал ще цитирам:

Вдигни очи
нагоре -
лицето ти да видя

ни карат да се замислим за величието на обикновения, на нашия живот, неукрасен, може би не винаги топъл, но не и винаги толкова студен, че да не можем да преживеем несгодите. Какво ни дава поезията? И какво очакваме от нея? Може би нещо невероятно, никога не случвало се? Или, по-често, един макар и необикновен поглед, който разкрива цялата истина за живота ни такъв, какъвто е?

Една група от поетични творби специално ме предизвика не само със стилистиката си, но и с използването на белия стих, с опита да се поетизира прозаичната структура на представените стихотворения.

Георги Константинов е представен с три творби, чиято стилистика изглежда търсена, за да придаде новите чувства, които го вълнуват в съвременния свят. Очаквах да усетя сериозният, забавният, пръскащ веселие и оптимизъм поет, с чийто начин на изразяване сме свикнали.

Вера Стефанова не е изменила на себе си, тя е ту сериозна, вглъбена в търсене на смисъла на живота, ту опитваща се да възстанови равновесието между живота и смъртта, ту потъва в своята лунна светлина в стремежа си да възвърне нещо пропуснато, отдалечаващо се завинаги.

Елена Вълкова е потопила своето перо в мастилницата с философско мастило, за да обясни собственото си лъкатушене между вечното и мимолетното, всекидневното и онова време на обвързване, след което връщането назад е невъзможно и нежелано. Търсейки спокойствие в своя живот, тя се потопява в света на музиката, където думите са ноти и където хармонията е пречистваща.

Специално внимание искам да обърна на триптиха на Лалка Павлова. Роден в сгъстения мрак на болката, стихът е болезнено тревожен, задъхан, носещ безброй въпроси без отговор, разказващ и едновременно констатиращ, съгласяващ се, но и протестиращ с предварителното всесъгласие, че изборът между живота и смъртта е личен избор, че грехът е измислен, а истината за живота може да се разкрие единствено чрез титаничната битка между живота и смъртта, независимо от това колко боли и колко величествен е животът.

Част от поетите и поетесите за пореден път представят себе си в сянката на своите предпочитания. Христина Комаревска превръща мушитрънчето във вселенски фактор, без неговата печална и възторжена едновременно съдба „ще оглушее и вселената от тишина”, Христо Ганов продължава да търси житейските истини чрез себе си в един свят без граници, но свят, в който е длъжен да издържи до края с признанието и губещ, и великодушен.

Мариана Кузманова открива добротата в една незначителна случка, в една среща с улично куче, възкликвайки: „Колко малко ни трябва, за да бъдем добри?”. Албена Декова разкрива чувствата си в кратки форми, убеждавайки ни, че вълнението от недоизживяното се превръща в мембрана, която продължава да трепти дълго и нежно.

За Ена Цветанова животът е позитивен независимо от невежите колебания, той и осигурява новия ден, чиито образ се появява чрез преминаването през очистващата тъмнина, след която жаждата за живот ще изглежда разголена като една красива бяла страница.

Димитър Цанов е лиричен не само с използването на внимателно подбраната рима, но и с привидно сдържаната поанта, разкриваща добре подбраните заглавия на трите му стихотворения.

Надя Луканова използва дъждовните си прозрения, за да създаде един запомнящ се образ: „Без врати и прозорци дом съзиждам от срещи”. Ирена Цветкова: Най-силно и запомнящо се прозвучава стихът:”Аз не съм хляб за ситите хора, а посока, струяща в очите”, чрез който поетесата заявява своето жизнено верую.

Велина Цветкова разкрива чрез трите си стихотворения натрапчивата идея за срещи и раздели, лутането в мислите и търсенето на отговори на въпросите, които сама си е задала. Подобни, но въпреки това различни, са и лутанията на Зоя Минева, предизвикани от обявеното от нея, с някаква тъжна категоричност, любовта е безнадеждно разминаване.

Интересно предадени са и колебанията на Яна Върбева, чрез които зададените въпроси имат отговор, но дали той е истинският, единственият? Боян Горанов ни връща към песенната традиция, и той, подобно на Люлин Занов, както и Мартин Сербезов, търсят поетичното, неповторимото, единственото в обобщеният образ на миналото, което се преражда в съвременността, но пречупено през новите реалности и вече новият вътрешен мир на съвременния човек.

Венета Николова и Генадий Николов не ни изненадват, Венета отново е експресивна, но често повтаряща се с посланията си, докато Генадий се опира на традиционните селски образи, но статични, непроменящи се, може би защото той не желае тази промяна и я представя по единственият приемлив за него начин - увиснала застиналост, връщаща го назад във времето.

Приятно ми е да отбележа нещо много положително в този брой на алманаха - поява на поети, чиито първи публикации в изданието най-малкото не ни разочароват. Това са Мерйем Демирли, Милан Антонов и Ален. Хубаво е, че им се дава шанс да развият своя талант, да открият своите теми и да търсят оригиналните си образи и настроения, неповлиявани от безбройните литературни примери, нещо, което се отнася не само за тях, но и за всеки, който сяда замислен над белия лист, решен на всяка цена да го оживи с непознати и вдъхновяващи образи.

Много положителна е и появата в алманаха на поезията за деца - петте авторки Виолетка Петкова, Витка Витанова, Гергина Давидова, Вана Николова и Руска Коркудова, всяка според собствения си натюрел, е предложила стихове, които с удоволствие могат да се четат на деца от различни възрасти. Присъствието им в алманаха показва, че създателите му правилно възприемат тематичното разширение на неговото поле, че разбират истинската същност на литературата - да влияе върху развитието на хората от всички възрасти.

В този смисъл положително е и хрумването за публикуване на преводни стихотворения, в случая на поети от Англия и Гърция. Мултикултурността не се изразява в съгласието, а в признаването на постиженията на другите и използването им в бита като пример, коректив, възможност за сравнение.

РАЗДЕЛ ПРОЗА

Разказите, представени в алманаха, носят уханието на всекидневието, понякога с привкуса на архаичното, друг път съзнателно провокативно, разкриващо моралните норми на нашето съвремие, но във всеки отделен случай се търси нашето внимание, за да бъдат прочетени.

Вдъхновени от лични преживявания, подчинени на общата представа за щастие (”Колибарка” на Владимир Карамишев), или от желанието да се покаже съвременността откъм добрата и страна (”Лехи с цветя”, „Молба към господ” и „Необичайна молба” на Иван Стефанов), (”Срещата” на Атанас Славчев), те ни правят съучастници в отделни случки, в които всеки от нас търси и намира своя предпочитан образ.

Вече митичното патриархално минало оживява в разказа „Лаца” на Цветан Лалов, чиито език и настроение разкрива сюжет, може би малко далечен за съвременния читател, но пък необходим, освежаващ скучното ни прозаично всекидневие със своите проблеми.

Към този раздел бих искал да добавя и разказите на Танчо Илиев (”Доказателствата” и „Царевицата”), както и на Цветко Маринов („Черната котка истинска ли е?”, които разкриват чрез недекларираната ирония един друг свят, в който смехът бълбука, но не руши, подсказва, но и ни напомня, че ехото може и да заглъхва, но никога не изчезва.

Разказът на Георги Стойков “Номер 313″ отново е свързан с любимата му тема за морала и моралното, за отговорността и позицията на човека в екстремни ситуации. Търсеният силен финал би бил много по-сполучлив, ако в предпоследния абзац не е добавено сякаш излишно изречение - въпрос извън контекста на темата.

“Банкерът на хъшовете” на Пелин Пелинов се отличава с използването на богата фактология, базирана на непоказани в случая документи, но тъй като текстът е предложен като разказ с диалози, читателят може да си представи описаните сцени като истински, обогатявайки собствената си представи за посочените събития.

Не бих могъл да кажа много за откъса от романа на Росица Василева „Фабрицио Белли”, тъй като само чрез тези две-три страници е невъзможно да се изгради представа за ролята му в съвременният литературен живот на нашия град. Хубавото е, че е преведен на няколко езика и може би, ако и ние бяхме го прочели, щяхме да имаме по точна представа за истинската му същност, за което аз лично съжалявам.

Предпоследните страници на алманаха са посветени на хумора и сатирата. Цветан Розов обичайно ни „изненада” с кратките си поучителни фейлетони, родени в нашата действителност и небрежно представени ни, за да повярваме, че случващото се е истина.

Адалберт Николов е още по-директен, заради опитът му непременно да включи познати лица от нашата съвременност, което придава на фейлетоните му чертите на скечове без всъщност да са такива.

Епиграмите на Петко Спасов не ме изненадват, той притежава достатъчно широка култура и чувствителност, за да улови онези изкривявания в нашата действителност, които заслужават единствено порицание.

Почти същото може да се каже и за стихотворенията на Марин Петракиев, които черпят примерите си от същата среда, наситена с негативите на едно все още формиращо се поради което и нездраво общество.

В алманаха са включени също литературна критика, обзор на литературната продукция през 2015-2016 година, както и картини на художника Павлин Ковачев, за съжаление представени в черно-бял вариант, вероятно поради липса на достатъчно средства при отпечатването на алманаха. Въпреки това присъствието на творби на плевенски художник е много положително и би трябвало тази тенденция да се поддържа.

Представянето на един алманах от 215 страници, с толкова много автори, не позволява детайлно разглеждане на представените творби. Поради тази причина се опитах да отбележа всичко онова, което ми направи впечатление от пръв прочит и същевременно да споделя, че за мен, а надявам се и за вас, читателите, предлаганите в алманаха поетични и прозаични творби са частици от духовния живот на Плевен, те не са просто написани от някого стихотворения и разкази, а калейдоскоп от чувства, усещания, търсения и налагани от авторите поанти, чрез които се представя нашият живот с неговите характерни особености.

В контекста на това представяне искам да направя няколко предложения:

Препоръчително е да се издават два отделни броя вместо един, както заради обема от автори, така и заради художественото оформление на корицата и на книжното тяло.

Би било добре редакционната колегия да насочи вниманието си към създаване на тематични броеве, бих ги нарекъл панорами на духовността, посветени на съвременния живот на града и региона. Необходимо е в следващите броеве да се прецизират темите, да се разкриват различни духовни сфери, любовта, красотата на родния край, битът и душевността на българина.

Можете да установите безпогрешно, че гражданската поезия липсва, а чрез нея художествено-творческата интелигенция изразява своето отношение към времето, в което тя изживява своите падения или върхове.

С известна пренебрежителност се отнасяме към нашите съвременни творци, които живеят в региона. Липсва информация за техните прояви в национални и наднационални конкурси и други творчески изяви.

Дружеството на писателите трябва да е инициатор за представяне на своите членове в Регионалната, както и в съществуващите библиотеки в областта и това, макар и само информативно, да намира място в поредните издания на алманаха.

Личното творчество е такова само докато не попадне под погледа на читателя. Трябва да знаем, че без общественото признание, то не съществува. Тази е причината, която ме подтиква да изразя желание алманахът да се продава като книжно тяло в книжарниците в Плевен, както и в някои от големите градове на страната. Представянето на нашите автори извън Плевен и региона, сигурен съм, би било приветствано от всички вас.

Би било много положително редакционната колегия да разработи нова визия на алманаха с по-голяма прецизност при подбора на творбите. Бих искал да видя нова корица, с книжно тяло, което да отговаря на съвременните пазарни изисквания, за да сме сигурни, че алманахът ще се отличава на рафтовете в книжарниците и ще привлича вниманието на читателя.

Възприех този подход на представяне на алманаха, защото съм сигурен, че за всеки автор трябва да се кажат най-малко по няколко думи. Прозвучалите имена са онзи звън на камбаната на признанието, който авторите очакват, а почитателите им отдават дължимото по единствения в случая начин - с одобрителни аплодисменти, разкриващи интереса и признанието към литературното им творчество.

13 октомври 2016 година