В ПАМЕТ НА ДМИТРИЙ АНАТОЛИЕВИЧ ЖУКОВ

Валерий Сергеев

превод: Литературен свят

Отиват си и отиват в «земния си път» нашите съвременници - хората от по-възрастното поколение. Почина на 89 години забележителният руски писател Дмитрий Анатолиевич Жуков, когото мнозина приятели наричаха до самата му кончина просто «Дима» - така не се връзваше неговият облик със старостта и умирането…

Спомням си как пътувахме с колата му за среща с читатели на поредицата «ЖЗЛ» в някакъв затворен за външни лица НИИ, разположен в старинния, от XVII век, Андреевски манастир, на самия бряг на Москва-река. Пътуването дотам беше трудно и объркано, и Дмитрий Анатолиевич, който беше прекрасен шофьор, някъде сви не където трябва и беше спрян от пост на ГАИ. Тъй като закъснявахме, той извади явно предварително приготвения брой на «Роман-газета» със собствената му фотография на обложката и, без да каже и дума, го подаде на катаджията (на руски службата е ГАИ - Госавтоинспекция. бел. ред.). Онзи, също мълчаливо, козирува и показа с палката, че може да продължим по-нататък. Явно този толкова действен похват за невинен рушвет беше отдавна отработен от Дмитрий Анатолиевич и използван неведнъж успешно.

А катаджията получи една от най-любимите ми негови книги - повестта «Владимир Иванович» - за нашия общ познат, питерския литературовед и знаменит колекционер на древноруски ръкописи Владимир Иванович Малишев, книга блестяща, написана с любов и тънко остроумна, особено скъпа ми като спомен за нейния герой, сърдечен човек и голям учен, с когото бях щастлив да се срещна, да си кореспондирам и да подаря немалко редки ценности в създадената от него ръкописна сбирка в Пушкинския Дом.

Оттогава доста често се виждахме с Дмитрий Анатолиевич - ту в редакцията на „Млада гвардия”, ту на срещи с читатели, ту в Обществото за опазване на паметниците… Представителен, строен, неизменно по военному спретнат, безукорно елегантно облечен, винаги оживено-любезен, той буквално излъчваше заряд от бодрост и оптимизъм. Имаше в целия му облик нещо надеждно-здраво, което му позволи да изживее за завиждане дълги години.

Помня срещата си с него през 1981 г. в «Книжарницата на писателите» на Кузнецкия мост. Държах голям пакет на току-що излязлата в ЖЗЛ моя книга «Рубльов», който не ми се щеше да разпечатвам.

Не успях да се огледам и с ловкостта на фокусник, буквално с две движения, Дмитрий Анатолиевич отвори пакета, извади един екземпляр, хитро се усмихна, прокара гребен по късо подстриганите си мустаци и любезно ме помоли да го «ощастливя» с автограф.

Сега си спомням и онази късна зимна вечер в заснежения Суздал, когато той напусна, заедно с Василий Иванович Белов, общоруското съвещание на Обществото за опазване на паметниците и на сбогуване призна, че заминава за Владимир, за да се види тайно с доживяващия там живота си и намиращ се под надзор Шулгин - тогава той пишеше обширното си предисловие към неговата книга «Защо не ги обичаме».

И още един спомен, този път тъжен… По време на опелото на нашия незабравим приятел кинорежисьор Борис Леонидович Карпов в московската църква „Андриан и Наталия”, Дмитрий Анатолиевич, сбогувайки се, падна на колене пред ковчега.

Вечна памет на този голям, много руски по дух писател!


Русское воскресение, 12.10.2015