Ангел Христов

Валеше от два дни. Небето, надвиснало над върхарите на дърветата, продължаваше да тъмнее докато заприлича на овъглено дъно на огромен казан, увиснал на невидим ченгел. Повечето от жителите на малкото село стояха от вътрешната страна на прозорците и примирено се взираха в придошлата река и в бушуващите й вълни. Сред тях беше и старият Марко, който беше виждал какво ли не в този побеснял свят и все още имаше сили да се учудва. Сега мислеше, че сигурно с нещо е прегрешил и Бог го наказва, защото вълните застрашително се приближаваха и вече блъскаха старата дървена ограда, която се люлееше, скърцайки жаловито.

Някъде преди полунощ пристигнаха от гражданска защита и го натовариха на една лодка, която отплува нагоре по улицата и потъна в мрака. Дори не разбра къде го оставят, имаше и други хора, огромната зала беше осветена слабо и повечето от дошлите преди него вече спяха направо на дървения под. Той обаче не легна. Мислеше за старата си къща, чиито стени сам беше иззидал, за годините, преживени с Мария, неговата Мария, която сега сигурно гледаше от хълма, където беше гробището на селото, и се кръстеше, молейки се да стане чудо и домът им да оцелее. В тази къща заченаха децата си и в нея оплакаха две от тях, а другите две заминаха по света и не се върнаха, защото светът е лаком и не връща нищо. Пак в нея той каза на Мария, че ако иска нещо от Бог, то е тя, Мария, никога да не остарява. Така се случи. Тялото й остана до дълбока старост младо, но умът й се смали до грахово зърно и в последните си дни тя говореше само за светлината, която вижда, все по-бледа и все по-далечна.
Веднъж, още докато бяха млади, а светът все по-стар, двамата откриха, че могат да виждат един в друг. Мария каза, че вижда сърцето му, което се задъхвало, когато я погледнел. Той пък видя душата й, благата й душа, горяща като лоена свещ и осветяваща пространството около тях. Тогава проведоха следния разговор:
- Когато умрем, тази свещ няма да угасне - каза Мария. - Душата не умира, тя се издига високо-високо и продължава да съществува докато този или друг свят, или каквото и да е това, което следва, ще разкрива себе си.
- Когато умрем, сърцата ни ще се превърнат в прах, а прахът ще се състои от хиляди живи искрици, които ще обикалят около земята и ще насочват душите ни към любимите места, които сме посещавали.
- Откакто децата заминаха, само книгите ни останаха - продължи Мария, - понякога се страхувам, че четем повече, отколкото е позволено на човек. Казват, че от четене също се оглупява.
- Може и така да е, но пък научаваме повече, а който знае повече, той е най-малкото по-спокоен, защото се досеща какво го очаква.
- Какво ни очаква? - повтори като ехо Мария.
- Точно така, какво ни очаква! Един ден ние ще си заминем, къщата ни ще отплава надолу по реката и ще стигне до морето, а оттам - лесно, от морето ще стигне до висините, отразени в него, а ние ще я чакаме, защото няма да имаме други задължения, ще седим в небесните си тронове и ще чакаме къщата си.
Такива разговори водеха докато остаряваха. Разговаряха двамата, защото наоколо вече никой не беше останал. Едни бяха починали, други - заминали нанякъде, Господ знае накъде, а оградите се издигаха все по-високи, за да скрият позора на човеците, изоставили домовете си на произвола на вятъра и на дъждовете, и на разрухата, която следваше глупостта им.
Сега лежеше в размазаната зелена светлина на цветната крушка и мислеше за къщата си, която сигурно се тресеше от страх и отблъскваше прииждащите вълни. Не можеше да й помогне. Не можеше да помогне и на себе си. Всичко, което се случваше, имаше само едно обяснение - животът му свършваше с друга гибел, с изчезването на къщата изчезваше целият му свят, граден с много любов. Но любовта не е ли калта, от която навремето направи и изпече тухлите, с които изгради стените? Не е ли тя същата, която му даде сили да преживее смъртта на двете си деца и заминаването на другите две? Тя му помогна да превъзмогне болката след смъртта на Мария. Беше изпълнила задълженията си. Вече не можеше да направи нищо повече.
Стана и тихо се измъкна навън, навлезе в дъжда като в огромна полутъмна зала, в която съвършен оркестър изпълняваше прочувствена кантата и продължи надолу, усмихвайки се.
Стигна навреме, за да види как къщата му бавно се откъсна от мястото си и понесена от вълните като кораб без котва, отплува надолу, към морето, което често беше сънувал.
Помаха с ръка, опитвайки се да удържи напора на свирепия вятър. Стори му се, че вижда светлина в прозореца, но не беше сигурен. А и нямаше значение. После се обърна и тръгна към залата, осветена от зелената светлина на цветната електрическа крушка.
На сутринта го намериха на мястото, на което бяха го оставили вечерта хората от гражданската защита, легнал по гръб, с преплетени според традицията пръсти на ръцете под гърдите, с широко отворени очи, в които, сред бушуващите води на отминалата нощ, плува една къща, неговата къща, както по-късно твърдяха очевидци на случилото се.