Димитър Методиев

ПРЕМИНАВАНЕ НА РУБИКОН

Когато ми е трудно да реша
и край проблемите кръжа, кръжа,
и губя сили и кураж, и глас,
и чувствувам: преставам да съм аз -

тогава под нашивки и звезди
напипвам своя реднишки пагон
и нему казвам: - Ето ме. Води! -
И с него преминавам Рубикон.

1979

***
Какво разтърсва твойте тъмни бездни?
Вълните ти, от нетърпение кипящи,
които ти от края на света изпращаш
с послания към мен - издъхват безсловесни
на пясъците голи между нас.

Море! Ти ли си нямо? Или аз
над съкровените слова все още нямам власт
и блъскат се в душата ми ревът и шепотът,
и ти - като безкрай, и ти - като водата във шепата,
и ти - като море, затворено у мен…

И като теб - и аз съм неосъществен.

Август 79

***

„Ду’ни ми, ду’ни, бел ветре…”

Все още всичко е предчувствие. Единствена
реално съществуваща сега
е бурната, клокочещата истина
на разкованата река.

И влажната земя. И слънцето негреещо.
Потайната всеобща суета.
И птичето - размръзнало се, пеещо
на клона с ланските листа.

Ще дойде пролетта, ще гръмнат волно песните
на прилетелия при нас Парнас…

Но първи - слушайте! - запяват местните,
зимувалите с нас.

1979