ИЗ „В КЛИМАТА НА ВРЕМЕТО” (2006)

Павел Матев

ПОЕТ

Не, ти не си ни жрец, и ни апостол,
ни божи пратеник и ни знахар.
В какво е всъщност твойто превъзходство?
- Ти сам на себе си си господар!

Ти си частица, молекула, атом
от озарени тайни вещества,
отблясък бял на лунната соната
или стебло на пееща трева;

или си клонката на цъфнал люляк,
или си птица с пламнало крило,
която в перспективата нахлува,
за да открие свойто потекло.

Ти си жътвар на жълтите полета.
Ти си звънар за чест и свобода.
От първия ти час у тебе свети
на съвестта лъчистата звезда.

И всеки миг природата е твоя -
ти се разтваряш в нейния захлас.
И твойта слава не живей в покоя,
а в твоя тих, но неподкупен глас.


УРВИЧ

Откак се е зора зазорила…

Със миналото често се задявам.
Какво ли търся в тая далнина:
глух отглас от погребаната слава,
нетленни вещества от знамена;

изсъхнали петна през късна есен,
кафяви и потръпващи скали
и ехо от една предробска песен,
което и нощта развидели…

И аз видях как конници-юнаци
с маждраци и тревожни знамена,
вървят през искърските ракитаци,
през кладите, в най-святата война.

Над тях небето глухо се отваря
и ангели-пазители летят.
Покръстени във българската вяра,
отиват в нейно име да умрат…

И аз се виждам в техните редици.
Те никъде не ме оставят сам.
Кръжат над мене тежки древни птици
от времето на цар Иван Шишман.


АНГЕЛ

Навярно моят ангел е сакат,
та все при мене си стои и дреме.
Не стана ни богат, ни демократ -
пропусна историческото време.

И не го блазни белият простор,
и не го вдъхновяват небесата.
Седи си в доброволния затвор
обиден, равнодушен и брадясал.

А аз го моля: - Хайде, полети!
България все още си е наша.
Не бива да оставаш без мечти.
И аз не зная от какво се плашиш.

- Не знаеш ли? - ми проговаря той. -
Сега у вас все дяволи витаят.
Не чуваш ли - звучи заупокой.
Настъпи и на ангелите краят…

…И спусна се от Витоша мъгла.
Изчезна ангелът. Кое ли го накара
да скърши овехтелите крила
и да си проси хляб на тротоара?


НЕУТОЛИМОСТ

О, жажда на духа! Към мамещите птици
поглеждам начаса. Защо отлитат те?
Нетленни камъни във каменни редици
заръбват с едър шнур измитото небе.

В дантелите на сенките, ту поривист, ту бавен,
живее вятърът, изпръхнал от копнеж.
В зелените треви, опити от забрава,
въздиша много тих и упорит мълвеж.

Къде съм аз сега? Залутан ли съм, ням ли?
Какво ме викна тук? В света на съвестта
аз мога като стрън изсъхнала да пламна
и да изчезна сам, издухан в пепелта.

Един обречен страж на българското слово,
един сломен певец на скръбната земя,
завързал нишките на думите сурови
чрез родните и святи писмена.

Откривам ли сега убежище в живота?
Не съм аз отвъд - осъден, разпилян?
Отдавна съм изпил оцета на Голгота,
отдавна на небето съм вече призован!

Защо ме движиш пак, о, жажда на духа ми,
къде ще отведеш неясния стремеж?
Познавам вече аз най-мъдрите измами.
Аз целият съм сън и целия - метеж!


АПОКАЛИПСИС

Вселената на зимата пищи.
Фъртуната ту плаче, ту се киска.
Разхлопват се паянтови врати.
Животът - идол, кух и задкулисен.

Мъртвее времето във тоя час.
Античните трагедии надничат.
Не се дочува нито вик, ни глас,
ако дочуеш - той ще е циничен.

Небето се надвисва на разпад.
Земята онемява и се срутва.
България върви към своя ад
и чезнат нашите кирилски букви.

Фъртуната в пространството крещи
и преспи като трупове премята…
А за да има нещо да лъщи,
придворните изваждат знамената.


БАТАШКАТА ЧЕРКВА

И вратата, и древният праг
са от хиляди стъпки протрити.
И аз влизам в свещения мрак,
и към мен се обръщат главите
на дедите, съсечени тук.
Вкаменени, обречени, смели,
те се вглеждат в мен - техния внук -
свидна рожба от тяхната челяд.

Младо лято се ражда навън
и се вмъква във черквата скришом.
А камбанният звън не е сън -
просто чувам как вярата диша.
И душата кипи, но мълчи -
оня подвиг я прави достъпна…
Проехтява молитва. Личи,
че и Господ е български спътник.


***

“Моята родина не познава
своите рождени синове.”
Н. Лилиев

Загиналите тънат във забрава.
В забравата животът си тече.
Осиротява българската слава -
заблудата ни ще я отвлече.

Къде ще идем, щом изгубим памет?
Безпаметните губят чест и химн.
Лишени от история знаме,
не ще узнаем накъде вървим.

Към изгрев ли, или към своя залез,
към божества ли, или към беди?
Републиката е един страдалец -
и не живее вече, а мъжди.

И сиротее българската слава,
и я отвяват чужди ветрове.
Родината ми вече не познава
рождените си, святи синове.


ДОБРУДЖА

Тук живите жълтеят от тревога.
Тук птиците умират за вода.
И слънцето - езическо и строго -
изгрява от пресъхнала бразда.

Където да погледнеш - изнемога.
Където да отседнеш - самота.
Все още Вълкадин говори с Бога
и още го терзае съвестта.

А осветяван косо от лъчите,
по риза и с отпаднали ръце
минава Йовков - бедният учител,
с разнищено от мъката сърце.


НЕОЧАКВАНО

Аз обичам есенната слава,
на листата тихия мълвеж,
вейките, които оголяват,
за да видят сребърния скреж.

Има нещо скъпо, нещо свято,
някаква примамка и печал.
Затова и есенният вятър
духа тихо, сякаш го е жал.

Сякаш го е жал, че иде зима,
че листата няма да шумят
и че само гарвани ще има,
и че ще хазяйничи снегът…

Кръговрат…А есента е кротка.
Някой кротка смърт и е внушил.
Зимата, съавтор на живота,
също ще умре, но през април.


РЕПЛИКА

Я вървете без мен!
Аз не съм ви поклонник.
Бях от вас клеветен,
зарад вас бях бездомник.

Суха пропаст дели
мен от вашите мисли.
И отровни стрели
мен не ще ме стъписат.

Мен ми стига това,
че живея все още,
че намирам слова
дори в слепите нощи.

Зазори ли за мен,
вие още ще спите.
Моят стих окрилен
ще ви вади очите.

Я вървете без мен
и без други поети!
Моят дух озарен
чак до гроб ще ми свети.


PRO DOMO SUA

Вървя по собствен път. Далечината вика.
Познавам тоя нрав. Разбирам и езика.

И няма да се спра, а ще вървя докрай.
Там виждам утро аз. Там правдата сияй.

Там здравецът цъфти. И се прегръщат хора,
незнаещи беди, нечувстващи умора.

Сърцата им горят. Неземни светлини
прокуждат надалеч враждебните злини.

Там чувам говор тих - пленителен и нежен.
Във него има зов и се таи надежда.

Очи-лъчи искрят. И паметта не чезне,
достига върхове и не познава бездни.

Там има мъдър труд. Там музика витай.
Хармония звучи. Там никой не ридай…

Вървя по собствен път. И надали ще свърна
към чужди друмища, в които ще посърна.

Каквото съм постигнал, каквото съм видял,
живее в хоризанта на моя идеал.


КОПНЕЖ

Загадъчен вятър минава
по нежни зелени места.
Мирише на бъз и тинтява,
на бледи и меки листа.

Тук няма тревоги и мъки,
ни млади, ни стари сълзи.
По меки и ласкави стъпки
човешките дири търси.

Откривай емблеми и знаци
на мир и човешки подслон.
Тук никога никой не плаче,
през никой годишен сезон.

Тук всички се радват, тук пеят.
Тук няма ни глад, ни беда.
Тук истински всички живеят…
Къде сте, зелени места?


БЕЗСИЛИЕ

В такова шумно равнодушие
аз никога не съм живял.
Надникна вляво - лъкатушене.
Надникна вдясно - карнавал.

И аз се мятам като риба,
захапала ръждива стръв.
Отгоре - предвещана гибел,
отдолу - пропиляна кръв.

В солените сълзи на времето
потапям яростно перо.
Но съм объркан от проблемата
кое е зло, кое добро.

И диря истина отколешна
чак във отдавнашните дни.
И също като други молещи
очаквам да се проясни.

Опитвам разговор със Бога,
а той ме чува, но мълчи.
И впримчен в смутната тревога -
къде да извъртя очи?

А моят замисъл е пагубен,
той няма да ме утеши.
И аз понасям тая загуба
като езически фетиш.


ЖЕЛАНИЕ

Да се върнем при първия спомен,
в тишината, в началния час,
в знаменития здрач безконтролен,
в който бяхме загубили глас.

Ти видя ли звездите тогава?
Аз ги зърнах, но в миг ослепях.
Дали бяхме потънали в слава,
или бяхме възкръснали в грях?

И звучеше във мрака “Осанна”,
и начеваше някакъв химн.
Звънна тънка вечерна камбана
и надипли признателен дим…

Да се върнем в спасеното време,
в оня мек и спасителен час.
Нека станем отново свръхземни,
омагьосани от захлас.

Да нахлуем във първия спомен -
та отново да ни порази.
И в олтара му чист да отроним
и последните си сълзи.


***

О, Господи, каква досада!
Слова и речи нямат край.
Слушателят почти припада,
дочул тържествен негодяй.

А думите - и те не наши,
проскърцват, вместо да звънят.
Наместо ангели - апаши
на подиумите стърчат.

И тъй юнашки се вълнуват.
Без малко да дочуем плач.
На птица всеки се преструва,
а си е истински гризач.

Подай му пръст и ще го резне
и, без да се подвуоми,
ще вземе да ти се изплези
и в подлост ще те обвини…

Не му се доверявай, братко!
А пожелай си всеки ден
една трибуна без оратор,
за да въздъхнеш утолен.


***

Не искам да ти кажа, че това,
което виждам, скоро ще изчезне.
И ще изтлеят мойте сетива.
Очите ми ще станат безполезни.

Ще шъпнат музикалните листа
в настъпилия здрач на месец юли.
Аз няма да ги чувам. В глухота
ще ме обсаждат жътвени светулки.

Аз разговарях неведнъж с дъжда,
но той - нехайник - скоро ме забрави.
Откъсната от моя дух звезда
ще тъне онемяла в мъртъв здравец.

И аз ще бъда сляп и глух, и ням,
и в друго землище ще се преселя.
И ако там намеря празен храм -
със святи стихове ще го населя.


БОЛКА

Усложнено, но не дотолкова,
че да няма никакъв път…
Заживях със човешката болка.
Ще я взема със мене отвъд.

Много пъти ще я изживея.
Ще се свива сърцето, но пак
най-накрая ще се овладея.
Ще се спра пред житейския праг.

И ще чуя последна отсрочка:
- А сега накъде ще вървиш?
Свърши вече животът ти. Точка.
Най-накрая ще се смириш!

Но аз бях и съм още неволник.
Аз не ща да изчезна съвсем.
Ще поема човешката болка,
за да вляза в земята спасен.


ОТВЪДНО

“Аз земното изгубих -
спечелих небесата.”
П. К. Яворов

И все пак някога ще мина,
за да те видя. Лунен здрач
ще те забули със коприна,
за да не чуя твоя плач.

Светулки ще кръстосват мрака,
листата ще си шумолят.
И ще усетя без остатък
дъха на оня южен път,

където първом те съгледах,
потънала във лунен прах.
Очите виждаха победа,
душата - първия си грях.

Там всичко хубаво изпитах
и жребия си там узнах.
Осъществените молитви
във бледия ти лик познах…

Ще дойда. Мълком ще понеча
доверие да ти внуша.
И ще ми каже “Добър вечер”
покъртената ти душа.