ДИПТИХ СЪС СВЕЩ

Владимир Георгиев

Наслаждаваше се като дете на мига, в който свещта се запалва. Фитилчето сякаш леко се навеждаше, за да поеме огъня от кибритената клечка, след това изтръпваше също тъй леко, изпращяваше и от синьочерното му тяло тихо се отделяха десетки малки огънчета, които само след миг гаснеха и изчезваха в пространството. После въздухът обграждаше елховидния огън на свещта с жълт или розов ореол и така тя започваше свой, независим, свят живот. Живот на икона.
Свещта помнеше времето, когато тя беше най-важната част от един ритуал, който не разбираше напълно, но изпълняваше с най-голямо старание и достойнство. В стаята бе тъмно и ако не беше тя, хората изобщо нямаше да могат да се виждат. Когато доближиха до нея кибритената клечка и елховидното й око се отвори, тя видя, че стаята е малка и схлупена, таванът и стените бяха грубо баданосани с вар; в ъгъла имаше черна печка, която бумтеше, въпреки че навън не бе студено. Върху печката, през капака на която често се показваха езичетата на огъня, лилави и сини, беше поставена бяла олющена тенджера, пълна с вода; водата бавно се сгряваше и капките отстрани се плъзгаха неравномерно, съскаха, отронени като зърна от капака, тичаха пощурели - нестинарки върху жар, и после изчезваха.
- Хайде, слагай масата, Надеждо! - каза възрастният слаб мъж, който запали свещта с наслада. Восъчното й тяло, не много тънко и изящно, се губеше в дебелите му грапави ръце.
„Този старец сигурно бере коприва без ръкавици” - помисли си свещта, като в мисълта й не пролича нито нотка високомерие или недоволство, защото тя се радваше, когато й позволяваха да гледа.
Надежда, възпълна жена със забрадка и фуста, се забърза, заотваря шкафовете на стария скрин с метални дръжки, постла бели покривки, наслага вилици и лъжици и започна да реди чиниите една след друга. Окото виждаше, че в олющената чиния има варени червени сухи чушки, в друга - сварен постен боб, в трета - млян боб с лук. Стори му се, че тези чинии разговарят помежду си, радостно си шушукат в празничната вечер и се хвалят една на друга за вкуснотиите, които съдържат. Бяха малки, плитки, бедни чинии без украса и на свещта й стана кой знае защо тъжно, когато ги слушаше. Каза си, че те се радват просто защото нищо друго не им остава; тази тиха радост е само форма на мъката, та и те самите бяха само форма, съдържанието им никакво го нямаше. Когато си помисли това, свещта усети как една голяма сълза се образува в окото й, стече се под него и после се впи в тялото й.
Жената пренесе светлината близо до иконата на Света Богородица, окачена на варосаната стена, която старецът сам бе иззидал навремето от глинени тухли и слама, започна да реди някаква молитва и току се кръстеше. Мъжът стоеше в тъмното зад нея и също се кръстеше.
В стаята миришеше на тамян.
- Да бяха дошли децата поне… Щерката, мъжът й… - въздъхна Надежда. Въздъхна дълбоко, защото свещта примижа и окото й замига от силната струя въздух.
- Стига с тия деца, де! - Старецът говореше с пълна уста, беше пъхнал в нея голям залък от питката. - Все ти е несгодено! Само им е до нас сега. Нали са живи и здрави, какво друго искаш?
Надежда, оказа се, не искаше нищо друго, защото млъкна, сви едната ръка под гърдите си, а с другата бодваше отвреме-навреме от боба.
Тази жена имаше хубаво име. Свещта се радваше, че огрява лицето й.
Като похапна, старецът омекна и рече между другото някак:
- Напролет ще й изпратим колет за рождения ден. Ще се зарадва и ще дойде да ни види. Така ще стане.

Свещта съзнаваше, че не може да се бори с крушката от двайсет и пет свещи, която висеше от тавана. И все пак това, което чу, отново я накара да се почувства горда и достойна.
- Защо палиш свещ? - попита момичето младия мъж, който тъкмо духна кибритената клечка и наблюдаваше пресекливите и неуверени примигвания на фитилчето. Фитилът бе зеницата в окото на свещта и младият мъж, изглежда, го разбираше.
- Нека днес да бъде по-светло. Нали имаме празник.
Свещта се огледа и забеляза, че на масата до нея има много цветя, настанени в две големи стъклени чаши. В едната чаша имаше три рози - две бели и една червена. Белите се бяха килнали наляво и гледаха високомерно червената, която бе по-ниска, стеблото й бе орязано накриво, осакатено, а и връхчетата й бяха леко потъмнели. „Виж, и бодлите й са счупени - каза тази от белите рози, която стоеше по-близо до червената. - На нищо не прилича.” Бодлите й наистина бяха счупени и свещта си каза, че никога не е виждала толкова беззащитна и красива роза с гладко тяло като нейното.
В другата чаша имаше седем лалета с различни цветове, но те не злословеха едно срещу друго, а тихо си шушукаха весело, защото бяха радостни, че украсяват масата. Те бяха израсли заедно в една и съща градина, заедно прогледнаха в една свежа пролетна утрин и после ги откъснаха заедно. Възрастната жена, която ги отглеждаше, ги зави внимателно с хартия, постави ги сред сладкишите и бонбоните в колета така, че да не бъдат притеснени, и ги изпрати по влака. Пътуваха цяла нощ, беше ги малко страх от тъмното, но рано на другата сутрин, и то точно навреме, защото вече започваха да се задушават, ги взе същият млад мъж, който сега седеше до тях на масата; той ги занесе в квартирата.
Момичето имаше рожден ден, розите й бяха подарък от съпруга, а лалетата - от майка й и от баща й.
До масата объркано бълбукаше и жужеше едно малко транзисторче и на свещта й се прииска от него да бяха дошли тези думи, а не от устата на мъжа:
- Жалко, че нямаме пари да отидем на ресторант - каза и погледна жена си; тя бе клекнала до малкия котлон с открити реотани в ъгъла на стаята. Пържеше нещо и острата миризма жадно се впиваше в чистите й, къдрави коси.
- Нищо - отговори тя. - Виж колко е красиво и спокойно всичко тук. Най-важното е, че сме заедно.
Целунаха се.
На елховидното око му се стори, че устните им се допряха не на светлината на двайсет и петте свещи от тавана, а на неговата светлина. Стана му приятно и от това или кой знае от какво прозрачна и голяма восъчна сълза бавно се отрони, плъзна по бялото тяло и се заклеи някъде към корема, под сърцето; на същото място, където възрастна майка, една Надежда бе навикнала да си държи ръката, когато й е мъчно. Свещта беше цялата сътворена от сълзи, които, изтичайки, пак се превръщаха в свещ. И така гореше непрекъснато, еднакво при различните хора. Като кръговрат на чувствата.
Или на времето.