Димитър Хаджитодоров

В памет на Победа и Димитър Христови,

приятели и почитатели на писателя Петър Бобев

… никой пророк не е приет в отечеството си. (Лука: 4:24)

За един човешки живот ние, днешните хора, нанесохме на природата повече пакости, отколкото всички същества, живели преди нас.

Петър Бобев

І. КОГАТО ПРИРОДАТА Е ГЕРОЙ…

Писателите по различен начин разказват за природата. Нашият съотечественик Петър Бобев се вглъбява в неповторимия й характер чрез приключенията и научната фантастика.

Петър Бобев Петров е роден на 9 август 1914 г. в град Горна Оряховица, в семейството на професор по история. Основното и средното си образование завършва в София. Петнадесетгодишен, младежът остава сирак и възмъжава в дома на своя чичо - учител по биология, ловец и художник любител.

Бъдещият писател се дипломира в Агрономическия факултет през 1937 г.  Намира работа в Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, а по-късно преминава в конезавода „Клементина”. В началото на Втората световна война е мобилизиран и служи в административния корпус на летището в Божурище. Военната служба не го привлича и той се преустройва като учител в Средното градинарско училище в Горна Оряховица. Специализант на Градинарската опитна станция в Пловдив, Петър Бобев е назначен в 1945 г. за експерт в Българската земеделско-кооперативна банка. Познанията на агроном му позволяват да оценява възможностите за кредитиране на създаващите се ТКЗС-та у нас след провъзгласяването на България за република. Тази служебна дейност ангажира изцяло трудовия му стаж. Колегите му си спомнят за него като за добросъвестен и уважаван служител.

Кратките биографични справки за Петър Бобев, на български и на руски език, са единодушни че той се заема с художествено творчество сравнително късно.1/ Одобрен е и подкрепян от известните български писатели Ран Босилек, Атанас Далчев и Ангел Каралийчев, но литературната критика, с малки изключения, не успява да отдаде дължимото на творчеството му, независимо от впечатляващото количество романи и повести, с които завладява умовете и мечтите на юношите. Въпреки правителствените призиви „за усъвършенстване на работата с младежта”, административните и цензурни служби не съумяват да вникнат в книгите и възгледите на този оригинален наш съвременник.

През своя съзнателен живот, освен сборниците с приказки и разкази, Петър Бобев създава 36 романа и повести (три от тях издадени посмъртно) с приключенски, фантастичен и исторически характер. Във всички, повече или по-малко, присъства природата като неизменен фон на събитията и като колективен герой в завладяващите приключения. Наситените с пъстри краски пейзажи от селвата на Латинска Америка, от гората и саваната на Африка, от джунглата на Океания, ледените картини на Арктика и Гренландия, подводния свят на Световния океан учудват с подробностите и с правдивото си изображение.

Пресъздаваното върху множество страници ежедневие на техните обитатели е своеобразно приключение, което разкрива непознат за градските жители свят. Петър Бобев винаги преплита в действието три-четири сюжетни линии. Някои съвременни критици обясняват маниера му на повествование като склонност към екзотика2/, но по този начин авторът споделя възгледите си върху глобални обществени проблеми. Далечните загадъчни територии на Латинска Америка, Африка, Австралия и Океания, Гренландия и Севера, както и дълбините на Всемирния океан са подбрани предимно сред последните бели полета на нашата планета. Дори в романите за извънземния разум „Фаетон” и „Диадемата на орангутана”3/ място на действието остава неизменно нашата, обладана от противоречиви интереси, Земя.

Сдържаните биографични справки в интернет, единодушни в становището, че Петър Бобев е детски или юношески писател, сякаш имат за цел да отклонят умовете от сериозно възприемане на творчеството му. Никоя не говори за обема знания, поднасяни щедро на любознателните младежи, който ги образова и възпитава.

Най-често сравняват Петър Бобев с Жул Верн - заради сюжетите, които разработва, а може би и заради съвпадението, че някои от романите му излизат посмъртно, подобно на творбите на великия му предшественик. Българският автор би могъл да бъде оприличен донякъде и на Конан Дойл, Александър Беляев, дори  на Александър Грин, но нито една от тези съпоставки не го характеризира като епигон. Близостта му до изброените писатели произлиза от темите и сюжетите, които преобладават в книгите му. Подходът към художествения материал обаче е оригинален и независим. Освен новаторството в разрешаване на конфликтите между героите, авторът постига висока жизнена правда, описвайки недостъпни за читателя земи, представени като живописни платна, с неповторими сравнения и метафори и с ярки, запомнящи се детайли от флора и фауна.

Удивителна е красотата на Севера с притихналия в студа пейзаж: „Оранжевото слънце, разкривено до неузнаваемост от мразовития въздух, наближи кръгозора, като се спускаше плавно по полегатата си орбита. Цялото море оживя в топлите тонове на идващия залез. По вълните лумваха виолетови и алени пламъци. Морските изпарения заприличваха на розов дим над тлееща жарава. Тогава, добило цвета на току-що изкован бакър, слънцето се търкулна  по неясната, размазана ивица, която загатваше границите между водата и небето, и се скри зад черния силует на далечния айсберг, като го открои още по-величествен в пламтящия си ореол.”4/

Тържествена и величествена е симфонията на морската буря: „Прибоят неочаквано се отдръпна от плитчината, разтегли се. Вълните извисиха грозно запенените си гребени още навътре в морето, забоботиха, запълзяха напред - верига след верига, настръхнали, пълзящи хребети, срещаха се с хлъзгащите се от брега водни маси, сблъскваха се, кипваха отново и отново… Плажът изчезна, залят от бялата пяна. Палмите запрегъваха гъвкавите си стволи. Към хоризонта се мярнаха редките фонтани на бягащите кашалоти. Профуча в луда гонитба стадо делфини, които сякаш летяха по въздуха, над заострените гребени на вълните, като залп от торпили. Морските бозайници, опитали многократно грозната стихия, бързаха да се укрият далеч от нейната ярост.”5/

Динамична и живописна е саваната в Африка: „На близкия пясъчен хълм, под обсипаните с жълти цветове мимози, бяха нацъфтели мушкато и амарилуси. Над тях прелитаха в пъстроцветна бръмнала виелица диви пчели, мухи, бръмбари и пеперуди. На цели облаци, звъннали ниско над земята, като черна мъгла се виеха комари. Отвред квакаха жаби, които бяха прекарали сушата зарити в спечената тиня, редом с крокодилите. Разпълзели се бяха змии, гущери и костенурки. Около термитниците, подобни на гигантски печурки, пъплеха роеве крилати термити, които очакваха нощта, за да се завъртят в брачния си полет. Тук-там се издигаха като планини от листа хилядолетни баобаби с дебели колкото къщи хралупати дънери. Над прецъфтяващите им цветове, подобни на окичени бели чинии с аромат на бадеми прелитаха, за да ги опрашват, малки птички нектарници.”6/

Петър Бобев надминава такива класици на приключенския жанр като Карл Май и Емилио Салгари, които също нямат преки впечатления от страните, за които пишат. Но както казва авторът в едно от своите интервюта: „Омир не е участник в Троянската война. …И въпреки това описанията му са толкова точни, че по тях Шлиман разкопа Троя.”7/

Още с първите си разкази и приказки за най-малките8/ Петър Бобев демонстрира добра осведоменост за природните явления. Образованието по биология и трупаните от млади години знания изпъкват в следвоенната ни литература. През петдесетте години на миналия век книгите му се доближават до тези на писателите Елин Пелин, Ангел Каралийчев и Емилиян Станев, които също пишат за децата и за животните. Освен тях, по това време в България се четат и приказките на Витали Бианки.

Особено интересен е сборникът „Гърбавата ела”9/, в който авторът изобразява територии и събития не само в родината ни, но и далеч от нея. Вплетените в изложението природни факти не противоречат на научната гледна точка.

През 1955 г. Петър Бобев получава насърчение на журито в анонимен конкурс, обявен от Министерството на народната просвета и Съюза на българските писатели, за научнофантастичната повест „Гущерът от ледовете”10/. В сравнително неголям обем страници писателят разказва за странна находка в Антарктика - замразен динозавър, които се пробужда при опита да бъде пренесен в Европа. До този момент у нас не е известна друга книга с подобно съдържание, освен издадената през 1949 г. „Плутония” на Владимир Обручев. А преводът на „Изгубеният свят” на Артър Конан Дойл се появява едва през 1965 г.

В първата си сериозна изява във фантастиката Петър Бобев разгръща увлекателни  приключения на фона на полярен и морски пейзаж, представени правдиво след търпеливо събиране и обмисляне на информацията. Това негово умение допринася много за интереса, предизвикан от следващите му книги. За оригиналния писател природата не е само фон и декор, но има и своя съдба, което се забелязва в приказките от книгата „Гърбавата ела” и в разказите от сборника „Кактуси”11/. Взаимоотношенията между растения и животни са обяснени посредством дарвинизма - главен възглед в епохата, когато твори Петър Бобев. Между обитателите в различните точки на Земята съществуват непрекъсната борба за оцеляване или проява на симбиоза и подкрепа. Изобразените картини са толкова реални, че читателят се намира постоянно в напрегнато очакване.

Безмилостните битки, чийто свидетел е търсачът на диаманти в книгата „Боа и диаманти”, поставя под въпрос романтичния призив на Жан-Жак Русо: „Назад към природата!”,  нашумял през ХІХ в.  Безименният герой си задава въпроса как би се чувствал женевският мислител, ако би могъл да попадне в зеления ад на Амазонията, ужасяващо различен от облагородения растителен пейзаж на цивилизованите държави: „Назад към природата! По-рано не го съзнаваше, сега се бе убедил - това значеше също: назад към недояждането, към несгодите, към ежеминутните смъртни опасности, към вечния страх, към жестокостта. И тиранията… Във всяко животинско „общество” съществува йерархия, непозната на съвременния човек. Налагана безогледно със зъби, с мускули и нокти.”12/

Борещият се човек, загубен в непроходимите гори,  преразглежда възгледите на неинформирания европейски философ, чиито трудове повече от столетие са подвеждали съвременниците му.

„Селвата, това безчувствено чудовище, го притискаше със задушаваща тежест… тя замъгляваше разума му… Тук човек затъпяваше - защото единствената му цел не бе да се развива, а само да оцелее, да остане жив, на всяка цена.”12/

Събрани съвместно, сцените, в които воюват или си помагат природните обитатели, биха оформили обемисто описание на събития в разните краища на света, изпълнени с напрежение и динамика. Героите на книгите му често встъпват в неравна битка с кръвожадни зверове в джунглите или в морските дълбини и се борят на живот и смърт. Без да има опита на ловец, живял под открито небе, каквито са Ърнест Томпсън Ситън и Сивата сова, Петър Бобев създава не по-малко увлекателни книги, разкриващи трагичната съдба на безсловесните същества.

ІІ. КОГАТО ДИВИЯТ ЗВЯР Е ДРУГАР…

В началото на 60-те години на миналия век Петър Бобев публикува книги, които определят мястото му като автор в приключенския жанр. Повече или по-малко с елементите на фантастика, в романите „Заливът на акулите”5/, „Свирепия”13/ и „Жрицата на змията”14/ присъстват енергични личности, противостоящи на екстремни обстоятелства. Движещият мотив  - завладяване на скрито съкровище - се среща в част от тях. Остър до престъпление е той в „Заливът на акулите” и „Жрицата на змията”.

Същевременно книгите са посветени на събития, възникващи в естествения ход на природата и описани като приключение. Героите на повестите „Белият лоцман”15/, „Самотникът от ледената пустиня” и „Теао Немия”15/ се борят със стихиите заради лично оцеляване или помощ на другаря. Епопеята на „Свирепия” е интересен опит за съчетаване на тези сюжетни линии.

В тринадесет от романите на Петър Бобев изпъкват сцени, в които хора и животни се подкрепят взаимно и с общи усилия преодоляват възникналите изпитания.

„Белият лоцман”15/ разказва за взаимоотношенията между корабокрушенец и делфин. „Странна, неестествена дружба…”14/ съществува в непроходимата гора на Амазонията между жрицата Атлиан и грамадното речно чудовище - анаконда. Теао Немия15/ живее с октопод, който в момент на опасност не изоставя приятеля си.  Служител в резерват отглежда лъвицата Симба6, която е вярна на дружбата въпреки недоверието на помощника масай. Сигурен приятел е и шимпанзето хер Густав, което усвоява различни умения от хората, дори това да управлява автомобил.

Търсачът на диаманти е спасяван от боа, за която се е погрижил, когато е била ранена и безпомощна.12/ Дълбоко в бездната16/ контактът между човека и октопода е на интелектуално ниво и задачите пред героите имат обществен характер. Изследовател в Африка живее с шимпанзето Камбо16/  и то му помага да обезвредят нарушител.

Искрена дружба и грижа се зараждат между млада жена и косатка, наричана Тигрицата на океана16/, която разбира желанията на човека.

Пет от изброените тринадесет книги са историко-приключенски. Макар и не в центъра на събитията, връзката между човека и разбиращото го живо същество обогатява сюжетите им.

Делфините се подчиняват на обичаната повелителка Галатея, като й помагат всеки път, когато тя ги призове.17/ Последната от своя род нимфа разказва, че морските обитатели са другари, „…с които можеш да дружиш, да играеш, дори да разговаряш, на които можеш да разчиташ при опасност. Да разчиташ тъй, както понякога не можеш да разчиташ и на човек. На гръцки „делфос” значи брат.”17/

Вълчицата Буря, израсла сред хората, е неизменен спътник и спасител на хайдутката Буряна.17/ Черноморски тюлен помага на Коста Хусаринa17/, който воюва със завоевателите на българските земи. Подобно на Тарзан и Маугли, мечият побратим Горан живее в гората. Той също участва в борбите срещу поробителя.17/ Донякъде гротескна, но съществува дружба и между двуглава змия и уродливата прорицателка от пещерите на древната Калиакра.17/

Приятелството между човека и животните рядко завършва щастливо. Забележителният съюз винаги носи отпечатъка на трагизма. Корабокрушенецът изоставя Белия лоцман, като в мига на раздялата се противопоставя единствено на убийството на делфина15/. Гигантската анаконда умира при своята жрица, поразена от смъртоносен изстрел14/. Октоподът загива, за да не пострада приятелят му Теао15/. Заблуден в действията си, инспекторът от резервата по случайност не убива вярната Симба6. Търсачът на диаманти застрелва боата, която го пази от зверове и от злосторник12/. Разумният октопод и човекът, срещнали се в бездната, се разделят завинаги, преди да си кажат още много важни неща16/. Въпреки нежеланието на косатката, жената, за която тя се грижи, й е отнета16/. Преданият делфин Тритон жертва живота си, за да изпълни повелята на обичаната Галатея17/. Драматична е дори развръзката на дружбата между две животни, обричаща на самота бялата мечка от ледената пустиня18/. Единствено историята с Камбо и неговия другар, като изключение, има добър финал.16/

ІІІ. КОГАТО ЧОВЕКЪТ ЗАПЛАШВА ЗЕМЯТА…

Постепенно авторът променя интересите си при изобразяване на взаимоотношенията между човека и природата. Вниманието му е привлечено от глобалното разхищение на ресурси и нарушаване равновесието в света. Стремежът за лично обогатяване чрез земните и биологични ресурси, бракониерството и поголовното унищожение на популациите, както и опитите за себично господство над обществото, обхващат нова поредица сюжети. Без да е практик натуралист или учен естествоизпитател, Петър Бобев вниква в идеите на своите предшественици и съвременници, на чиито трудове се опира, правейки ги достояние за младите читатели.

Ако изберем географския принцип при построяване на увлекателни повествования, първите свидетелства за посегателство над природата са отбелязани в романите за Африка. Споменаването започва с „Драконът от Луалаба”19/. Зад традиционния приключенски стимул - овладяване на съкровище - възниква трагичната история на континента. Напрегнатите диалози между европейци и местни жители носят отзвука на събития за хищническото разграбване на биологическите богатства, за поробването на племена и унищожаването на селища. Част от сцените съвпадат с призивите на природозащитниците за опазване на застрашените животни.

Белгиецът Анри предупреждава спътниците си да не стрелят срещу бял носорог, защото е много рядко животно. Опитният следотърсач пояснява:

„ - Всъщност тези чудовища са може би най-беззащитните животни на Африка…

- Ако не са законите, които са ги взели под своя закрила, досега не би останал нито един…”19/

Наблюдавайки ужасяващите цератозаври, по чудо оцелели древни влечуги, българският учен Наумов стига до неочаквани мисли: „Трябваше да се направи нещо. Да се запази тази брънка. Науката да вземе под своя защита обречените. Да запази тези живи изкопаеми, вдъхващи трепет и в същото време - съжаление. Трепет пред ненаситната им свирепост, жал пред жестоката участ, която тегне над рода им.”19/

Подобни идеи се появяват за първи път в художествената литература на ХХ век. Те не се срещат нито в „Изгубеният свят” на А. Конан Дойл, нито в „Плутония” на Вл. Обручев. Изпреварват с две десетилетия и „Юрски парк” на Майкъл Крайтън.

Следващият „африкански” роман „Симба”6/ разказва за изпълненото с напрежение ежедневие на служител в природен резерват. В годините, когато се създава книгата, българската публика вече е запозната със злодействата на африканските бракониери от филма „Серенгети на трябва да загине” и едноименната книга на д-р Бернхард Гжимек.20/ Западните природозащитни дружества поставят остро въпроса за закрила на недокоснатите природни територии в Африка, отбелязвайки факта, че младите правителства в Черния континент имат нужда от подкрепа21/

Сюжетът проследява усилията да бъдат защитени от посегателство дивите обитатели на резервата. Още повече, когато придобиването на ценни трофеи е прикрито привидно от невинното заснемане на животни, уж с цел изработването на популярни филми. Деянията на авантюриста Макдоналд в „Симба” са представени чрез размислите на служителя Валтер:

„Инспекторът бе понаучил нещичко за неговите подвизи… Известно му беше, че купува на безценица от туземците… слонски зъби, рога от антилопи, редки кожи и най-вече носорогови рога. Те са четири пъти по-скъпи от слоновата кост. От тях не стават клавиши и билярдни топки, тях в Европа не ги търсят. Пазарът им е на изток, в Индия и Китай, като средство за подмладяване. От лекарствата за подмладяване са печелели луди пари всички мошеници през вековете.”6/

Освен с престъпниците, дирещи лесна печалба, инспекторът се сблъсква с още едно опасно явление:

„… Туризмът бе станал бедствие за резервата… всички богаташи по света, бели, жълти и червени, изведнъж бяха овладени от непреодолим порив към първобитната природа и се мъкнеха насам на цели пълчища… И всеки от тях, понякога непипвал пушка с ръка, идваше с амбицията да убие поне един лъв. А… в Африка няма толкова лъвове, колкото са желаещите да ги убиват…”6/ Мнимият кинооператор Макдоналд се опитва да премахне добросъвестния служител на защитената територия. Намесата на лъвицата Симба изпълнява ролята на безкористно оръдие на възмездието 6/.

По друг начин изглеждат природозащитните проблеми в  романа „Опалите на Нефертити”22/. Започнала като криминална история за обогатяване, преплетена с традиционните престъпления, книгата прераства в зловещ кошмар за глобално унищожение на природата посредством чудовищно биологично заболяване на растенията. През втората половина на миналия век, когато в противостоящите политически системи често се говореше за оръжия за масово поразяване, романът прозвуча особено актуално. В него авторът описва съвременен учен естествоизпитател, Мария Димова, опитваща се не само да проумее причините за заплахата, но и да потърси изход от нея.

И ако в „Драконът от Луалаба” един побъркан златотърсач насочва със зъл умисъл чудовищата към неочаквано появилите се хора в затънтените земи, в „Опалите на Нефертити” друг психически неуравновесен герой, въобразил си, че е древният египетски фараон Ехнатон, мечтае за безпощадна разправа със съвременната цивилизация.

„Опалите на Нефертити” придават на темата за природозащитата  глобален смисъл. Нейното изследване засяга пряко човечеството, за разлика от престъпленията на бракониера в „Симба”. Възможно е познанията на автора все още да не са били пълни при обяснение на екологичната катастрофа. Но опитът на писател фантаст, пишещ романи с приключенска тематика, му помага да създаде увлекателна книга, която вярно пресъздава последиците от злоумишленото деяние.

Така Петър Бобев набелязва главните направления в своето „екологично” творчество. Едновременно с авантюристи, посягащи алчно към естествените природни богатства, без да се интересуват от последиците, действат съзнателни престъпници спрямо човечеството - повече или по-малко психически неуравновесени, желаещи с ужасни средства да налагат волята си над обществото. Този прием съпътства творчеството на писателя в следващите десетилетия.

В 70-те години на миналия век, едновременно с поредицата исторически и приключенски романи и повести, като „Куцият дявол”, „Калиакра”, „Горан, мечи побратим” и „Драгота - морски хайдутин”, Петър Бобев разширява възгледите си върху екологията и вниква в съвременната постановка на тази нова наука. Увреждането на природата чрез човешките постъпки, дори и мимоходом, присъства неизменно в книгите му. Ако в „Отмъщението на мъртвия инка”23/ и в „Боа и диаманти” то е споменато епизодично, през 1978 г. излиза романът „Светещата гибел”24/, който потвърждава обогатено разбиранe. Виновникът за апокалипсиса в Световния океан е лице с особени биография и мотиви.

Престъпниците в първите книги на писателя носят в паметта си спомена за жестоката Втора световна война и преследват цели, чиито последици все още нямат масов характер. Лишеният от потомствени права сър Чарлз има по-дълбоки причини и по-необхватни амбиции да налага волята си над ненавистното общество, готов да го подложи на жестоко изнудване. Упоритият до безразсъдство вредител изтръгва с упойващи средства алгоритъма на научно откритие от неговия автор.

След като узнава за възможността човек да прекарва продължително време дълбоко във водата, той решава да съгради своя империя в Световния океан, с намерението оттам да диктува условията си на правителствата. За постигането на тази цел е необходимо вещество, извличано от мозъците на кашалотите, което позволява на човека да проникне в недостъпни дълбини. Дотук замисълът е подчинен на фантастиката. Картината на нарушеното равновесие обаче, като резултат от масовото изтребване на кашалотите, има съвсем реални и мрачни измерения.

За разлика от героите в „Драконът от Луалаба” и в „Опалите на Нефертити”, учените в „Светещата гибел” полагат максимум усилия срещу катастрофалния дисбаланс.

Въпреки обработката с наркотици доктор Марио Булгаро, в момент на просветление, заявява на сър Чарлз резултатите от човешката агресия над Океана: „ - … Вече унищожихме гренландския и бискайския кит. Пък и гърбавия. Въпреки че са под закрилата на международните закони… хората се загрижват за даден вид животни, когато ловът им стане нерентабилен…

… И кашалотите щяха да изчезнат още през миналия век, ако на пазара не бе престанало търсенето на спермацет.”24/.

Унищожаването на морските гиганти е съпроводено с развъждане на опасни животни, с които пестицидите и други отровни продукти не се справят:

„ - … Чували ли сте, че човек вече не може да излезе на разходка в околностите на Рим без противозмийски серум? Защото поради вмешателството на човека изчезнаха таралежите и дивите свине.”24/

В романа „Светещата гибел” Петър Бобев за първи път  поставя въпроса за екологичната етика, въпреки че не споменава трудовете на Алдо Леополд. Но той говори за неговия идеен вдъхновител Алберт Швайцер, както по-късно и в книгата си „Камбо”. Формулирана е водещата мисъл на световноизвестния хуманист, призоваващ обществото да се вгледа внимателно в отношенията си с природата.24/

Предвиждайки трагични последици, доктор Булгаро обобщава: „ - … ние, нашето поколение, само за времето на един човешки живот нанесохме на природата повече пакости, отколкото всички същества преди нас.”24./ Петър Бобев открива тревожни перспективи в констатациите на бележити свои съвременници - лекаря и пътешественика Ален Бомбар, характеризирал Океана като  „природна кофа за смет”24/, и учения Тур Хейердал, заявил на света, че „навсякъде при плаването си с „Кон-Тики” е срещал отпадъци от човешката дейност.”24/ Не са пропуснати имената и на „нашите Папазови”24/, както и на изследователя Жак-Ив Кусто, казал, „че Средиземно море се е превърнало в „помийна яма”24/.

Недалновидното самоунищожаване не може да се възвеличава като ПРОГРЕС. В многовековната си история човекът „… е опустошил толкова, колкото е цялата му сегашна обработваема земя.” … „Хомо сапиенс” вече е изместен от „хомо технократикус.”24/ Макар и накратко, темата за природното замърсяване намира място и в издадената година по-късно, забележителна със своя лаконизъм, история „Боа и диаманти”.

Безименният герой, стремящ се да забогатее с цената на множество рискове и усилия, внезапно попада на отпадъци от цивилизацията, проникнали неочаквано далеч: „Човекът тозчас вдигна ръцете си, облепени с някаква черна гнусота. Мазут! Предвестникът на нашата петролна цивилизация беше проникнал до това глухо кътче на уж девствената Амазония.  Беше облепил ситото, смазал отворите му, слепил пресетия пясък в малки мръсни бучки.”12/

През 1979 г., наред с „Боа и диаманти” и „Разум в бездната”, Петър Бобев създава и романа „Зъбатите демони”25/, излязъл посмъртно през 2015 г. В него той още веднъж преосмисля проблемите, посочени в „Светещата гибел”.

Героят на сюжета, финансирал нарушаване на равновесието в Световния океан, е милионер, който отчаяно търси лекарство срещу раково заболяване. Ученият Дюрер открива възможността за преодоляване на заплахата, като извлича целебно вещество от мозъка на акулите. Тъй като са необходими големи количества от този продукт, океанските хищници са подложени на безпощадно преследване. Ловците на едрия улов използват механично приспособление, което примамва жертвите. Ситуацията напомня тази в „Светещата гибел”. Към безкрайния списък на оръжия срещу природата е прибавено още едно, не по-малко коварно.

С проблема се сблъсква героят на книгата - учения Христо Панчев. Формулирайки своята теория, той забелязва две явления: акулите, като акуратни санитари, прочистват пасажите от болните риби и не допускат заразата да достигне здравите; унищожението на акулите - по неизвестни причини - позволява възникването на епидемии сред морските обитатели. За да привлече вниманието на международната общественост, Христо Панчев публикува статия с недвусмисленото заглавие „Да защитим хищниците от хищничеството на човека!”.25/

Съдържанието й е синтез на екологичните познания след Втората световна война. Проследявайки историята на унищожаването на животински и растителни видове от древността, той извежда зависимостта между изчезващите звена и нарушаване на „… сложната верига на взаимоотношенията в природата”.25/

Христо Панчев прави изявления и пред репортер в интервю. Още в края на 70-те години на миналия век героят на Петър Бобев посочва, че изчезването на фитопланктона в Световния океан ще доведе до намаляването на кислорода в атмосферата и до „парников ефект”. В резултат ще започне разтапяне на ледниците и повишаване нивото на моретата. Ученият не е уверен във възможностите на човечеството да  преодолее дисбаланса: „Еволюцията не е пригодена към унищожителната бързина на човека.”25/

Лекарят Дюрер, извличащ скъпоценното лекарство от мозъците на хиляди акули, също размишлява над последиците:  „Човекът… се проявява по-глупаво от най-глупавия вълк, който днес издушва цялото стадо овце, а утре няма какво да яде. Като най-безотговорен разточител и прахосник на благата, които природата е съхранила до неговото идване.” „Прекалена власт бе дала техниката в ръцете на недораслия нравствено за нея хомо сапиенс, който още не е успял да проумее основните закони на природата…”25/

За да илюстрира по-добре разрухата, Христо Панчев използва теорията за хранителната пирамида, обяснена от Алдо Леополд преди Втората световна война. „… Най-отдолу на пирамидата - растенията, на по-горното й стъпало - животните вегетарианци, най-отгоре - хищниците. При прехода от едно стъпало на друго по тая пирамида се губят деветдесет процента от енергията… И при този предел, поставен от природата, някои опитваха да създадат безпорядък в океана, да намалят и без това недостатъчните хранителни източници за гладуващото население.”25/.

В заключителните страници на „Зъбатите демони” Христо Панчев прави категорични изводи:  „ - Говоря най-вече за специалистите небиолози, защото те нанасят най-голяма вреда на природата. С подобряване на жизненото си равнище човекът влошава околната среда… И ето… един пример: за вестник със стохиляден тираж е нужен годишният прираст на пет-шест хиляди декара гора. А не може ли това, което пишат едновременно всички вестници, да се съобщи по радиото или по телевизията? Та да не се сече гората, доставчикът на кислород за планетата.”25/

Не по-малко жесток е конфликтът между учен, провеждащ експеримент в африкански резерват, и административно лице на същата територия, занимаващо се тайно с бракониерство. Сред книгите на Петър Бобев, посветени на Африка, романът „Камбо”26/ говори най-болезнено за природозащитата. Ловният инспектор Фред Хейс залавя местни жители, избиващи без разрешение слонове. Той се разпорежда с нарушителите според закона, но след като узнава мястото, където са укрити стотици килограми ценни бивни, решава да се възползва от находката.

Ученият Джими Янг, американец от африкански произход, в разговор с инспектора бракониер излага своите възгледи: „ - … Никой не е в състояние да конкретизира какво впрочем значи „околна среда”, както не може да си представи как и той самият я замърсява. … човек не е в състояние да стане господар на природата, защото и той е зависим от нейните закони. Но неин убиец - виж, това може да стане. А като следствие на това - самоубиец…

… Днес триста-четиристотин милиона автомобили гълтат толкова кислород, колкото дробовете на цялото човечество.”26/

Бракониерстващият инспектор е подкрепян от ръководството на защитената територия. Освен възможността за бързо спечелване на пари чрез продажбата на слонова кост, се практикува още едно неправомерно обогатяване - прострелването на носорози с наркотични шприц-куршуми и откъртването на рогата им, когато са неспособни за самоотбрана. Подобно третиране на едрите бозайници бе показано във филма „Серенгети не трябва да загине” на д-р Бернхард Гжимек. Но докато ученият чрез този способ маркира и проследява миграцията на белязаните животни, недобросъвестните служители го прилагат за користни цели.

Оправдание на деянието е привидната грижа  „… да предпазят злощастните животни от пълно изтребление, на което ги осъждаше бракониерството. В малкото страни, където те все още се срещат, за последните десет години броят им бе спаднал петкратно. Че как да не спадне, щом като килограм рог на световния пазар струва пет пъти по-скъпо от слоновата кост? Криминалните статистики изнасяха, че напоследък контрабандата на диви животни и на всякакви ловни трофеи, най-вече на носорогова и слонова кост, е няколко пъти по-доходна от търговията с наркотици.”27/

Припомняйки суеверните подбуди за изтребване на носорозите, авторът изброява същите причини, споменати по-рано в романа „Симба”. „… Този недодялан великан, оцелял десетки милиони години сред лъвовете, леопардите и крокодилите, изведнъж се бе озовал пред прага на своето изчезване, когато насреща му бе излязъл ловецът с пушка.”26/ Сходна е и съдбата и на лъва - царя на животните, изпитал надмощието на добрите стрелци. Като в безкомпромисна публицистика читателят узнава за  „подвизите на легендарния Мак от Калахари, който на ден избивал толкова лъвове, че напълвал с кожите им цял автомобил и при все че ги продавал почти без пари, забогатял за съвсем кратко време”.26/

Ученият Джими Янг прави аналогия с „легендарният Буфало Бил”26/ и с „друг легендарен убиец, унищожил повече от две хиляди слона”26/ в Африка. Към тези факти е прибавена и статистиката за изнасяните доскоро по четиристотин  хиляди кожички на колибри годишно от Карибските острови, по петстотин хиляди кожи на коала от Австралия и бивни от петдесет хиляди слона от Африка.26/ „… Сега опитваме да ги спасим, като ги вписваме в Червената книга… А какво се получава? Щом някое животно попадне в тая книга, и цената му подскача главоломно нагоре… Като логична последица нараства заплашително и търсенето. И ето ти го парадокса; вместо защита - стимул за унищожение!”26/

Джими Янг си спомня зоопарка в Ню Йорк, където, между клетките с тигри и лъвове, стои решетка с „…прикачен надпис: „Най-опасният звяр на земята”. А когато надникнеш да видиш кой ли е тоя звяр, виждаш себе си в огледалото.”26/

Въпреки уличаването в бракониерство и възникналия конфликт, инспекторът - нарушител е принуден да се съгласи с някои от доводите на учения. Той самият не приема парвенютата ловци, „…прелитали хиляди километри само да дойдат тук, за да се опиянят от кръвта на някое невинно същество”.26/

Напрегнатите размисли на Джими Янг предвиждат промяна в установените от векове представи: „ - Убеден съм… че ще дойде ден, когато ловният спорт ще се наказва, както убийството на човек.” „Не само спестовността, дори доскорошният порок - скъперничеството - вече става добродетел в нашия век на разсипници. Разсипничество на всякакви блага: храни, горива, предмети.”26/

Ученият продължава разсъжденията си в компанията на шимпанзето Камбо, когато този верен приятел го спасява от клопката на блатото. Наместили се в здрава и сигурна клетка, Джими Янг също си спомня за етичните призиви на Алберт Швайцер: „- Може би съвременният хуманизъм… в тоя вид, който познаваме, е криво разбран хуманизъм… А истинският предполага нещо повече - грижа за всичко, засягащо човека… Някаква нова етика, съдържаща правила за по-верен подход към цялата природа… което всъщност ще бъде най-висша изява на хуманизма. Опазвайки природата, част от която сме и ние, ще опазим и човечеството от самоунищожение…”26/

Кулминацията в „Камбо” настъпва след разкриване тайната на ловния инспектор, когато Джими Янг случайно попада в скривалището на слонова кост, подготвена за неправомерна продан. „Слоновата кост - това е то, проклятието на клетите исполини… През последните десет години цената на слоновата кост нарасна десет пъти. Само за нуждите на контрабандните китайски вносители, които произвеждат фалшиви древни статуетки, се налага да бъдат избивани над сто и двадесет хиляди слона годишно.”26/

Петър Бобев публикува романа „Камбо” през 1984 г, когато у нас се появява в ограничен тираж руското  издание на „Календарът на пясъчното графство” от Алдо Леополд. Книгата „Зъбатите демони”22/ е създадена през 1979 г. Все още остава загадка умението на талантливия писател да събира актуална информация, поднасяна увлекателно на няколко поколения читатели. Престъпниците от „африканските” романи на Петър Бобев имат привидно оправдание за постъпките си, но те не подбират средствата и не се спират пред криминални деяния, за да постигнат целта си.

Уличените злосторници се опитват да премахнат тези, които се изпречват на пътя им. Ако в едната книга лъвицата Симба раздава възмездие на авантюристите, в другата шимпанзето Камбо се намесва навреме, за да спаси още веднъж своя приятел - човек. Но дори в най-критичната ситуация Джими Янг не забравя, че закононарушителят също трябва да бъде пощаден от желязната хватка на шимпанзето, и си послужва със спрей, за да запази живота на изобличения ловен инспектор. Подобна сцена напомня с нещо развръзката на „Боа и диаманти”, в която коварно нападнатият търсач на скъпоценни камъни е спасен от вярната боа, живееща в колибата му. За да съхрани живота на своя нападател, човекът обаче е принуден да застреля преданото животно.12/

Историята за Камбо е най-екологичната и изпълнена с най-много размисли за природата и обществото книга на Петър Бобев. За автора е ясно, че предотвратяването на едно бракониерско престъпление няма да реши всички проблеми. Заключителната сцена съдържа не само щастливия край, но и предчувствие за близък трагизъм. „Откъм джунглата проехтя сухата кашлица на импала, нейде отдалеч долетя тръбният призив на слон, последван от приглушен лъвски рев. Звуците на истинската Африка!… Които се чуваха и щяха да се чуват все по-рядко… И по-рядко…”26/

Така писателят се приобщава към призивите на д-р Бернхард Гжимек, на Джордж Майкъл и на други съвременни натуралисти, обезпокоени за съдбата на континента.

Общият извод е, че екопроблемите, по каквито и причини да възникват, са в резултат на умишлено злосторничество. Инициаторите на глобалните катастрофи са хора с трагични съдби. Личните си  нещастия те прехвърлят върху човечеството, независимо от господстващите политически режими.

Докато авантюристите в „африканските романи” на Петър Бобев мечтаят за обогатяване, тези, за които става дума в Австралия и Океания и в дълбините на Световния океан, са от по-друг тип. Самозваният фараон в „Опалите на Нефертити” презира своите съвременници заради расовите им предразсъдъци и желае да ги унищожи с помощта на древно биологическо оръжие. Обиди към човечеството предявяват и инициаторите на екологични катастрофи в „Светещата гибел” и в „Парола „Херострат”28/.

За разлика от разрушителите в предишните книги, героят на този динамичен роман е учен, който някога е имал добри намерения към обществото. Стечение на обстоятелствата го въвлича в престъпни схеми и той натрупва значително богатство чрез наркотрафик, фалшификации на културни продукти и други незаконни деяния.

Подобно на предшествениците си от „Опалите на Нефертити” и „Светещата гибел”, интелигентният доктор Суфло използва препарати, приспиващи паметта и волята на подчинените. Неусетно, оправдавайки се с привидно добри намерения, той достига до идеята да изнудване ръководството на ООН със заплахата от тотално унищожение на природата и живота на Земята.

Демонстрацията на своята сила извършва посредством откритие, осъществено от добросъвестен учен, с идеята да облагороди растениевъдството и да намали замърсяването на почвата с изкуствени препарати. В недобронамерени ръце продуктът на това постижение се преобразява в оръжие за престъпление спрямо човечеството. Мрачната перспектива на „парниковия ефект” и превръщането на континентите в пустини е неизбежен резултат на злосторничеството.

Сравнявайки се в мислите си с абсурдния древен подпалвач Херострат, доктор Суфло преценява изхода на постъпките си: „Пък и да загинеше светът - какво от това? Ще го почувства ли Земята, ще го почувства ли Слънчевата система, ще го почувства ли Галактиката?”28/.

Книгата, публикувана през 1995 г., звучи особено актуално след демонстрираното две десетилетия по-рано унищожаване на флората с бойни вещества във военния конфликт срещу Виетнам. Последиците от генното инженерство, проявяващи се в някои от развитите страни в края на века, допълват предвижданията на писателя.

Безотговорното посегателство върху природата изкривява и  обществения мироглед: „… Модната напоследък уродливост в изкуството е също замърсяване… Щом изкуството е отражение на действителността, то при замърсена действителност се получава и замърсено отражение… Замърсено с хипертрофирано оригиналничене. Всеки иска да бъде самобитен, неповторим. И в търсене на тая самобитност забравя красотата… Със замърсяването на водата, на въздуха и почвата все някак ще се оправим. Но как да пречистим замърсената душевност?”26/

Лаконичен и прям е откривателят Георг Димов, преценявайки: „Науката е страшно оръжие… По-страшно от водородната бомба…”28/ Учените, герои на Петър Бобев, виждат алтернатива срещу вредните технически постижения чрез замяната им с природни процеси, известни от хилядолетия. Тези идеи се споменават мимоходом и в по-ранните книги на писателя, но по-широкото им представяне е осъществено в романите с екологични сюжети.

Надежда за имунните сили на растенията срещу генното увреждане звучи във финала на романите „Опалите на Нефертити” и „Парола „Херострат”. Героинята на „Светещата гибел” търси изход срещу зловещата напаст от чудовищата гиганти, когато е възможно „… да бъде използван някой от естествените врагове на калмарите”.24/

Човекът и говорещият октопод в „Разум в бездната” обменят мисли относно природосъобразното общуване: „ - … Какво ни пречи да приемем… една биологична цивилизация? Която вместо изкуствени оръдия на труда използва живи същества и биологични методи? Която не оставя никакви вредни отпадъци. Която оползотворява всичко с максимален коефициент на полезно действие, без да замърсява околната среда.”16/

Ученият Джими Янг прави равносметка, обръщайки се към историята: „… Египтяните одомашнили котката за борба с мишките - вместо механични капани. За същата цел индианците прибрали в колибата си боата. Индусите пък прибягнали към услугите на мангустата. Вместо изкуствените препарати, относно чието вредно влияние върху здравето на хората вече няма спор, от памтивека се извършва торене с бобови растения като предшественик…”26/

В последните години на своя живот Петър Бобев изказва още един важен извод, резултат на продължителни размисли. През 1991 г. той пише фантастичния роман „Диадемата на орангутана”3/, публикуван посмъртно. Сюжетът представя мисията на извънземен разум, дошъл на планетата Земя, за да предаде на човечеството ценни неизвестни знания.

Един от земните герои, обладан от честолюбиви подбуди, се възползва временно от свръхмощно техническо приспособление, заграбено от космическия пришълец. Фантастичната диадема контролира и се разпорежда с желанията и помислите на хората. Когато механизмът е неутрализиран, представителят на високоразвитата цивилизация напуска Земята с тъжната констатация, че „… няма по-опасно от това - развитието на техниката да изпревари развитието на морала”.3/

Печалният подтекст е валиден за всички природозащитни книги на автора.  В „Диадемата на орангутана”  пришълецът разсъждава и върху разликата между „хомо сапиенс” и „хомо етикус” - състояние, до което земните хора предстои да израстат.3/

Днес можем уверено да заявим, че Петър Бобев е първият, а навярно и единствен, автор в България, който успява увлекателно да впише екологичните проблеми в своите книги. Той прави това много по-рано, преди да узнаем за глобалното затопляне и за производството на генномодифицирани продукти.

През 60-те години на миналия век съветското кино създаде  интересния филм „Човекът амфибия” по романа на Александър Беляев. Западното кино предложи динамичната  приключенска продукция „Заветът на инката” по мотиви от сравнително семплата книга на Карл Май. Да не говорим за „Джурасик парк”, появил се само три години след първото издание на едноименния роман… Вечно търпящата финансови проблеми българска кинематография не успя да заснеме поне един филм, дори и средна ръка, от занимателното творчество на Петър Бобев.

Повече от скромно е споменаването на този наш оригинален автор и в многотомния „Атлас на българската литература”, публикуван от издателска къща „Жанет 45″ през първото десетилетие на века, въпреки твърдението им, че събират „всички най-значими имена, книги, факти и събития от литературен характер… и редом с тях незабелязваните, забравяните и забравени текстове - част от които се възвръщат в годините като класика”.29/

——————————

Бележки

1/ По същото време в Съветския съюз дебютира, в още по-напреднала възраст, оригиналният автор Иля Варшавски с увлекателните си  научнофантастични разкази.

2/ Пламен Антов - Петър Бобев. Класикът на българския приключенски роман, електронно списание LiterNet, 2014 г.

3/ Петър Бобев  - Фаетон, С., 1988 г., Диадемата на орангутана, С., 2015 г.

4/ Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня, С., 1963 г.

5/ Петър Бобев - Заливът на акулите, С., 1963 г.

6/ Петър Бобев - Симба, Варна, 1969 г.

7/ Приключението - средство, а не цел - разговор с Петър Бобев. Интервю на

Чавдар Гешев, вестник „Литературен фронт”, бр. 32, 1984 г.

8/ Петър Бобев  - Деца на слънцето, С., 1955 г.,  Все по-високо, С., 1957 г.

9/ Петър Бобев  - Гърбавата ела, С., 1960 г.

10/ Петър Бобев  - Гущерът от ледовете, С., 1958 г.

11/ Петър Бобев  - Кактуси, С., 1961 г.

12/ Петър Бобев  - Боа и диаманти, С., 1979 г.

13/ Петър Бобев  - Свирепия, С., 1963 г.

14/ Петър Бобев  - Жрицата на змията, С., 1965 г.

15/ Петър Бобев  - Белият лоцман, С., 1961 г., Теао Немия, С., 1965 г.

16/ Петър Бобев - Симба, Варна, 1969 г., Разум в бездната, С., 1979 г., Камбо, С., 1984 г., Тигрицата на океана, С., 1996 г.

17/  Петър Бобев  - Галатея, С., 1967 г., Вълчата царица, С., 1969 г., Куцият дявол, Варна, 1970 г., Горан, мечи побратим, С., 1973 г., Мечът на Атила, С., 1980 г.

18/ „Самотникът от ледената пустиня” разказва за своеобразен тандем между майка морж и бяло мече - едно изключение от правилото.

19/ Петър Бобев  - Драконът от Луалаба, С., 1968 г.

20/ Проф. д-р Бернхард и Михаел Гжимек - Серенгети не трябва да загине,  С., 1967 г.

21/ Родерик Нэш - Дикая природа и американский разум, Киев, 2007 г.

22/ Петър Бобев  - Опалите на Нефертити, С., 1971 г.

23/ Петър Бобев  - Отмъщението на мъртвия инка, С., 1976 г.

24/ Петър Бобев  - Светещата гибел, С., 1978 г.

25/ Петър Бобев  - Зъбатите демони, С., 2015 г.

26/ Петър Бобев  - Камбо, С., 1984 г.

27/ Статистиката за изтребване на носорозите е по данни преди 1984 г.

28/ Петър Бобев - Парола „Херострат”, С., 1995 г.

29/ Атлас на българската литература , част първа 1969-1979, Пловдив, 2008 г.