МЕЛАНХОЛИЯ
Из стихосбирката „Стриптийзьор”. Русе, 2000
МЕЛАНХОЛИЯ
И сутрин, и вечер, и късно, и рано
звучи над главата ми старо пиано.
Ту плаче, ту пее, бушува и стене,
тъжа аз със него, ликува то с мене…
Преглъщам сълзите - пиано ридае…
Сгъстява се мракът в сумрачната стая.
О, как го разбирам - позната скръбта е:
при мен като призрак духът й витае,
усмихва се нагло от всички посоки.
Махни се от мене, старице жестока!
Не вклаждай в сърцето искрици напразни!
Върви си!
Аз искам денят да е празник,
със трепет да чакам момиче любимо…
И ласки, и обич в дома ми да има…
Да има!…
тъжно усмихвам се: „Няма!”.
…Звучи над главата ми старо пиано.
——————————
***
Очакващ радостта да те целуна,
опънат нерв съм аз и струна.
Безмълвни пак са моите врати.
Не идваш ти, уви, не идваш ти.
Покоя асансьора оглушава.
Прииждат стъпките, но отминават.
Мълчат, мълчат проклетите врати.
Не идваш ти, уви, не идваш ти.
И пак съм устрем аз, и пак съм трепет,
и пак съм сякаш сняг, прикътан в шепа,
и пак съм стон зад тъжните врати.
Не идваш ти, уви, не идваш ти.
Не идваш ти - в тъга сърцето плаче.
Не идваш ти - часовникът палач е,
а ешафод са сънните врати.
Не идваш ти, уви, не идваш ти.
——————————
ЕСЕННА ЛЮБОВ
Вятър ни ледени
и ехидно се смее.
Ти поглеждаш встрани
с мисълта да се сгреем.
В тази вечер след нас
сто очи ни сподирят.
Да се стоплим за час,
ъгъл мъничък дирим.
Не прекрасен палат!
Не богатства несметни!
Що за лукс - две легла?
На едно ще се сместим.
Чашка (вместо сервиз) -
щърба даже, не златна.
Под захлупваща вис
крачим бедни-богати.
——————————
***
„Крадецо…”.
Твоят шепот
раздира тишината.
Събирам нежно в шепи
коси - пшеници златни.
„Крадецо…”.
Ти отново
до мене се притискаш.
А думата злословна
е с глас гальовно-искрен.
…С лъч ти ли си играеш?
Посягам да те хвана,
но празната ми стая
от слънце е огряна.
Къде ли си, къде ли?
Не беше сън, любима -
на бялата постеля
червен трендафил има.
——————————
РЕВНОСТ
Аз затварям очи като миди,
щом съзра пред себе си влюбени.
Страх изпълва ме цял - да не видя
свойта обич жестоко погубена,
в жест познат да не би да усетя
нещо друго, напомнящо Нея.
До премала пулсира сърцето,
а пък устните - те леденеят.
А страхът тънка мрежа изплита
и ме тласка по пътища тайни,
да надзъртам дори във душите
и да диря там биле нетрайно.
Аз изгарям, а всъщност изстивам.
Аз изстивам, а всъщност изгарям…
Медицината тук е безсилна,
диагнозата - толкова стара.
——————————
***
- Никой днес не ме обича,
никой днес не ме харесва.
Сякаш отчужден изричам
чужди думи от пиеса.
Уж герой съм главен в нея.
Плач и смях отвътре бликат.
Моят дом, уви, немее:
няма ли те - няма никой.
Слънце грееше в дома ми,
аз самият бях тъй весел.
В него вмъкна се измама,
вятър моя смях отнесе.
Всичко мигом промени се.
Бе играта ти фалшива.
Моят дом е цял в кулиси -
тъмни,
скръбни,
мълчаливи.
——————————
***
Бих се влюбил аз в тебе отново,
тъй безпаметно както преди.
А над нас нека сиво-оловни
в студ да тръпнат далечни звезди.
Нека двамата бъдем огрени
в обичта, придобили крила.
Да трептят като живи антени
изнурените наши тела.
Да се чувстваме тъй безтегловни
В часове, отлетели за миг…
Бих се влюбил аз в тебе повторно
с радостта, че ще бъдем сами.
Бих се влюбил аз в тебе повторно,
претърпял,
изболял,
отмалял…
И отпил бих от биле любовно,
но се чувствам, уви, помъдрял.
Из стихосбирката „Билет за живот”. Русе, 2007
***
“Това е Голямата ми любов” - твърдеше ти преди време
Къде Голямата любов отмина?
Да беше като кана, пълна с вино,
могъл бих с късна точност да отмеря
днес колко е останало от вчера.
Да беше любовта от чисто злато,
аз бих могъл да оценя карата.
Да беше даже връх във Хималаи,
да беше полет в Космоса безкраен,
дори да беше с нищо несравнима
пак бих могъл да кажа, че я има…
Но кой ще каже как разбират двама,
че тяхната любов не е Голяма…
Или единият от тях открива -
отишла си е…
Не, не! Не си отива…
——————————
РЪКАТА ТИ
Аз не знаех, че има магия.
Подчиних се на шестото чувство.
То ми каза: „Побързай, хвани я!
Ще умре в ежедневната пустош!”.
Като в транс аз протегнах десница,
свойта ти ми подаде в премала.
…Сякаш в моята длан бяла птица
своя истински дом бе узнала.
Из стихосбирката „Дарявам ти любов”. Русе, 2010
***
Паяче синьо над твоя глезен
кротко стои от години.
Твоят кураж дали е изчезнал
или пък свършило синьото,
но е самотно -
липсва му нещо,
сякаш на място е чуждо…
Паяжина сплитам с целувки горещи
и следва Чудото…
——————————
ДАРЯВАМ ТИ ЛЮБОВ
С кафе могъл би всеки да събуди
любимата,
до рамото му лик склонила.
И всеки може с допир пеперуден
от устните на спящата
да вземе сила.
Или с букет цветя най-екзотични
вълшебството да сътвори могъл би всеки.
…Но аз шептя:
„Обичам те, момиче!”,
откъснал ягодки край горската пътека…
——————————
***
Проревнувах.
Впоследствие - ни-що!
Даже ти ревността не усети,
че захвърлих ключа във огнището -
този,
с който затворих сърцето
за интриги,
сплетни,
крамоли,
гдето само отрова събират.
И за думи,
от които боли,
а след тях
Любовта
все умира…
——————————
В ПАЯЖИНА
Бял мрамор кожата ти бе,
а тялото ти - жар от Гоби.
Щастливец бях - на седмото небе,
ведно и властващ, и заробен…
Тревожна мисъл в мен кръжи,
обзема в цялост мойта същност:
без тебе няма да съм жив…
Но и със теб не ще съм същият…
Из стихосбирката „33 тристишия /33 Three-lined poems”. Плевен, 2014
***
Очите ти са сини езера.
Във тях оглеждам се и осъзнавам,
че съм обречен аз, че съм обречен.
***
Лалетата главите си наведоха.
Бял облак слънцето затули.
Няма те.
***
Тъй както аз обичам те, обичаш ли ме ти?
На нежно цвете листчета откъсвам -
с надеждата последното да бъде „Да!”.
