Равиндър Рави

превод: Кръстьо Станишев

НАБЛЮДАВАЩО ОКО

Съгледах пустинята през песъчинката
и реката - през капката
и се прострях
от извора до океана.
Слезнах до дъното на океана,
като слънце печално
се удавих в черупка затворена,
за да стана там бисер.

Така моето съществование
стана абсолютно, болезнено,
после се свих
в един образ конкретен.

Първо - съществованието,
после - формата!
Начало
и край.
Този свят, също и другият,
всички светове са затворени в единствена
капка,
в единствена песъчинка.
Тя дава форма на пустинята,
а без капката
нямаше да има река.
Ела и погледай черупката
през огледалото на бисера,
ти можеш да схванеш:
превръща се капката в бисер,
разширява се и покрива небето,
после се пречупва във капки,
за да роди морето;
ти можеш да схванеш:
океанът
в едно око се изцежда.
Ако нямаш наблюдаващо око,
иди
по-далеч от надигащите се приливи,
върху пясъка
на океанския бряг
деца са оставили камъчета
от своята игра.
Иди и играй!

БЕЗМЪЛВНИ СЛУЧАЙНОСТИ

Сухи листа шумолят
под безлистни безплодни дървета,
как бихме смогнали
вятъра да вържем
в смъртоносния покой?
От този сезон разрушен,
разкъсал ухото със есенна музика,
какво можем да очакваме
от своето собствено Аз,
накъде да вървим?

Далеч от високия
дим на комините,
тези безлистни безплодни дървета,
парализирани сенки,
залез печален.
И в удавеното мълчание
на безводен басейн
сякаш един малък отрез от времето
се е удължил и е спрял.
Планина от празнота
тежи върху моите мисли.
Моите приятели
в пътека утъпкана тъпчат,
със уморени сърца и лица разрушени,
с повехнали устни и безплодни идеи,
оглушали от падащи викове,
през този сезон
на всеобщо увяхване.

По лицата на моите приятели
сякаш се повтаря един и същ ден,
сякаш повтарят
пътя на века,
опънати, сиви лица,
от страха изкривени…
И в този миг
от монотонната атмосфера
се ражда немият случай,
бавното умиране
на моя живот.
В този сезон,
когато всяка сцена
е като остър отровен
трън в очите,
колко се радвам,
о, моя любов,
че ти си далече.

ОГЛЕДАЛОТО

От много дни това врабче
не яде и не пие,
гледа своето отражение
и започва да кълве огледалото.

Огледалото е като мираж,
врабчето няма нужда от познание,
отраженията не могат
жаждата да утолят,
да дадат топлина, за размразят
страсти и желания.

Покритото с лица огледало
е сякаш съвременник
на разкази за разрушения.

Врабчето
не яде и не пие,
кълве огледалото,
уморено, безсилно, възбудено,
пада полумъртво,
с отворени очи,
загледани в своите отражения,
там човката милва човка.

ПРОСТРАНСТВОТО НА СЯНКАТА

Ние се срещнахме пак
в пространството на сянката, която се
свежда,
похабеното тяло съм аз,
ала ти си страстта изгаряща.

Твоите нозе не докосват земята,
но аз влача своите крака върху тази
земя,
ти си същото момиче,
заради което живота ми бе похабен
и моето тяло захвърлено.

Какво трагично съвпадане,
някога аз бях изгаряща страст,
плоча от лед беше ти,
безмълвна и може би неродена.

Сега аз съм износена плът,
но ти си образът на изгаряща страст,
двете тела са безпомощни
в пространството на сянката.

И това променя смисъла на моя живот
и все още живо, похабеното тяло
полита
далече от моята вътрешна страст,
почувствало нейното огнено докосване.
Иначе аз бих разкъсал
своето тяло.

ТОЧКАТА

На Сохн Кадри

Точката е нематериална,
тя е произходът на изкуството
и създателката на красотата,
тя е абстрактна,
но когато се движи,
се променя във линия -
символ на пътуване,
кой знае
откъде тя започва
и къде ще завърши?

Щом бъде пресечена,
създава тя формата,
но защо
създателката на форма
остава безформена?

За твореца
е жива негова сянка
и в кръга
негов център е тя,
пълна със сила,
красотата е нейният израз.

Но, ах!…
Хората затварят
в тесни кръгове дните,
нищо не могат да видят,
защото ги разделят
на техните части съставни.

Те търсят точката
и кръга
върху късче хартия,
търсят точката,
душата на кръга.

Намери ли я ти
Върху късче хартия?
Нима кръгът всичко насочва?
Точката е пълна с движение,
което липсва на линията.
Несъществуваща,
точката е причината
на цялото съществование.
Тя е безкрайна.