Веселин Ханчев

На една широка столична улица, която носи неговото име, стои Раковски. Стои там, горе, върху бялата стена, издялана от метал, потъмнял от времето.

А под него, на плочника, минава пъстра тълпа от търговци, чиновници, проститутки, суинги и чужденци, един безкраен парад на напудрени лица, на къси рокли и затъпели мозъци.

Един невъобразим хаос от евтини парфюми, прошепнати на ухото клюки и разнородни говори.

Един нов свят, който минава край стария.

Два свята, които са толкова близки и толкова далечни.

***
Нашият незаменим Вазов написа най-хубавото и най-вярното стихотворение за Раковски. Там, между другото, народният поет наричаше пламенния и неспокоен дух „Един само буден във толкова спящи…”

Как пророчески звучат тия думи именно днес, когато си спомняме за него!

***
Раковски премина всичките неволи на скитник, патриот и бунтовник. Той се преобразяваше и менеше всеки миг - от кротък търговец до дервиш в едно турско теке. От поет до хайдутин в Балкана.

Но под какъвто образ и да се мернеше, той си остана единственият, велик Раковски.

И по това се различава той от Вас, драги мои съвременници, които всеки миг изменяте образа си и все пак оставате без образ!

***
Когато жълтата гостенка навести неукротимия дух, който цял живот се бори за свобода и независимост, засъхналите устни изпратиха тия безсмъртни думи към поколенията:

„Аз съм всякога бил българин, ще бъда не само до гроб такъв, но още и след смъртта, ще оставя завещание и прахът ми да не се смеси с друга народност!”

Както се научавам, костите на Раковски ще бъдат пренесени от София в родното му място, където гордите и непристъпни старопланински лесове ще ги успокоят.

в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 566, 21.10.1942 г.