НОВИ СТИХОВЕ

Светлана Йонкова

ШИЗОФРЕНИЧНО

Когато вечерям след дългия ден разнебитен,
присяда ми залъкът хляб, па макар и заслужен -
защото пред мен като в кино минават съдбите
на толкова много несретници - слаби, ненужни…
Аз виждам очите им гладни и пълни с омраза.
Усещам ръцете, които са стиснали ножа.
Дочувам дълбокия хрипот и страшния спазъм.
И гледам как тъпан си правят от нечия кожа.
Иди, че вечеряй! … чинията блъсвам и ставам.
Но малката кръчма отсреща отдавна е празна.
Дори и луната и всички звезди потъмняват,
а нямам сълзи - да поплача над хорския разум.
На ъгъла чака съдбата - разчорлена, боса.
С цигара ме черпи и нещо говори за рая!
Но все ми се струва, че някой се прави на Господ -
и с нас като котки с мишлета на смърт си играят…
Но вече на изток небето едва дрезгавее.
Нощта като блудница ляга в бардака да дремне
със сън причудлив, че живее, живее, живее
под страшното злато на всички илюзии земни.


БЕЗДОМНИЦА

Тя живее под стълбите с няколко тежки вързопа,
с два добри помияра, с бълхите и с хорската милост.
Всеки ден по вратите на Господ отчаяно хлопа,
а пък нощем се влачат минутите бавно, насила.
И се пита дали е сънувала малката гостна
с избеляло килимче, бюрце и вълшебно пиано -
или само си прави шегички главата й проста,
или вече живее отвъд, или пак е пияна…
Де сте, внуци безродни, отишли отвъд океана?
Тя си няма адрес - и по вятъра идат писмата:
късни есенни листи… И всеки е огнена рана.
А са толкова неми и пълни със студ небесата!
Утре яростен скреж ще захапе дървета и пейки,
ще завият смразяващо двете настръхнали псета.
„Ало, 112 ? Веднага пратете линейка!” -
Но уви. Телефонът ще пиука: заето… заето…
Заето.


БЕЗУМИЕ

Като пропасти зеят в краката й кофите…
Би градушка. А ореха гръм го посече.
Порази колорадският бръмбар картофите,
а каквото остана - порой го завлече.
После жеги дойдоха. И мъка ли, лудост ли -
нещо взе да я стяга и взе да я втриса.
За чужбина застяга се нейният хубостник
уж пари да печели, а ей го, пропи се.
Но децата не питат и чакат за своето -
и обувки, и дрехи… о, Господи, спри се! -
че земята е ялова, черни - повоите,
разградена - държавата, робът - орисан.
Ала нещо я сепва. Оглежда се. Тихо е.
Няма хора, а влакът ще мине след малко…
По безкрайните релси - две струни усмихнати -
ще се плъзне спасителната катафалка!
Ще се кръстят набожно: „Децата зарязала…”
Ала нощем викът й отвъд ще отеква,
за да стряска безгрешните, все ненаказани,
като страшна прокоба и майчина клетва.


СТРАНАТА НА ГОЛЕМИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ

Страната на големите възможности
не е зад океана, а е тук.
В България, ако желаеш, кожата
на бедния дереш без стон, без звук,
а ако искаш, може без последствия
деца да гази твоята кола.
Да бъдеш безнаказаното бедствие
и смърт под шеметните колела.
Страната на големите възможности
е тук - защото можеш да си цар,
ако си купиш на живота ложата,
съда и трона, божия олтар,
Нерон да бъдеш, Юда… Щракваш с пръстите
и получаваш всичко - ти си бог.
И пиеш с всички дяволи покръстени,
презрял безликия човешки род.
Какво ти пука за Балкана, стария,
щом родната земя за лев върви?
Но не в Америка, а във България
земята изнасилена кърви -
земята на великите възможности,
която лилипути днес сквернят.
Земя на божества и на безбожници,
на бесове и страшен маскарад!
В страната на великите възможности,
опазил Господ, честен да не си!
Та затова далече бягат рожбите,
преди Онази да ги покоси.
… Но вездесъщи шутове, спомнете си -
в науката един закон твърди:
на всяко действие - противодействие
с еднаква сила ще се прояви.