Петре Димовски

превод: Ваня Ангелова

Тази сутрин ловджията Голика подрани. Искаше да излезе още по тъмно от селището, и когато се разсъмне, да бъде вече сред дърветата на гъстата гора.

Голика имаше причина за това дебнене. Той ходеше на лов за сърни, а сърните в този период от годината бяха забранени за лов в билото зад буковите гори, както и в цялата Горноравнинна област. Придружаваха го трите кучета от породата „Синя кръв”.

Когато излезе на поляната, горе, на Барската падина, ловджията Голика видя необичайна гледка. Слънчевите лъчи тъкмо се блъскаха един в друг на върха на планината и просторът преливаше от разтопено злато.

Той започна да трие очите си. Понякога отблясъкът може да лъже. Случващото се навярно е резултат от паяжината на съня, която с изгрева и в хода на деня би могла да замрежи погледа и да причини невиждани гледки.

Пейзажът изобщо не можеше да се приеме като истински. Всичко наоколо го вълнуваше. Край вира, между цветята, седеше жена с омайна красота. Нейният лик омагьосваше погледа му. Косите й се стелеха върху гърдите, на които спеше в мълчалив унес дете, с наследена от майка си хубост.

Ловджията Голика стоеше като вкаменен и дълго време след това не можеше да се помръдне. Краката му бяха като парализирани. Не можеше да помръдне ръцете си. Погледът му беше вторачен в мястото, към което го водеше посоката на светлината, провряна през дулото на пушката.

Оръжието беше готово за действие, насочено към надвесената над извора сърна, която пиеше вода. В мига, когато нейните големи светли очи се впериха в огледалото на бинокъла, ръцете му започнаха да треперят.

Сърцето му се сгърчи, сякаш отнякъде изникна и се вкопчи в него някаква дълга ръка, която за миг не му позволи да бие. То събра сили, и когато отново припна, Голика се помоли на Бога и на всички светци, осъзнавайки собственото си объркване.

След това видя как жената се надигна и, притискайки детето до гърдите си, развя коси, развълнува светлината, а неукротимият вятър се заблъска в клоните и ги разкърши. Жената сякаш успя да избяга от взора му, но къде се изгуби сърната? Нали стоеше до кладенеца, преследвана от дулото на пушката? Дали в този миг я достигнаха очите му? Навярно не можеше да ги отлепи от нея?

По-нататък го завладя унесът на светлината, с който изображението се смесваше. Веднага щом почувства, че може да движи ръцете си, той свали пушката. Изобщо не бе в състояние да разбере кой стоеше пред дулото му и кой успя да избяга от него.

Да не дава Господ да се случи да стреля по жена с дете - по такава хубава жена с толкова мило дете! Какво и кой мамеше неговия взор? Стоеше, без да може да помръдне, да пристъпи. Ако се постараеше, вероятно щеше да направи крачка.

Краката му като че ли бяха отвързани, но не се и опитваше. Не му идваше никаква ясна мисъл, която да го раздвижи през простора. Направи му впечатление, че трите кучета си играят около него. Защо те не реагираха нито на появата на сърната, нито на изникването на жената? Сигурно ги омагьоса блясъкът на красотата, която се разля по склона и им отне силния природен инстинкт за действие.

Миришеше на топла свежест и гороцвет. И по-нататък водата блестеше, а под нея небето със смиреното си слънце като насън се заиграваше с леките трепети на вълните. Той седна на тревата край извора и си припомни историята, която беше слушал като дете.

Горе в гората живеела жена, хубава жена, много хубава жена. Всяка сутрин я виждали как отива при извора със заспалото на гърдите й дете. Тя се оглеждала с разпуснати коси в огледалото на кладенеца, трептящ като при гъдел. След това, продължаваше приказката, един ден при извора дошли ловци.

Видели как сърната пие от бистрите води, които като перли трептели пред очите й. Тя имала големи светли очи, като две малки слънца, от които извирала топла светлина. Ловджиите били на лов и не си позволявали гледката да ги разнежи.

Страхувайки се да не подплашат животинчето, ако се доближат до него прекалено, те успели да го уловят в обсега на оръжието и започнали да стрелят в далечината.

Сърната, както разказват очевидците, а на това навярно са били свидетели и други хора, само отскочила. Чул се вик, който вкаменил простора и раздробил светлината на кристали. След това се чул плач на дете, който се губел между дърветата. Когато хукнали да вземат сърната, знаейки, че са я ранили и че е паднала, на тревата между цветята видели да лежи жена. Тя изобщо не помръдвала. Само детето плачело на гърдите й.

Това е само приказка, поклати глава ловджията Голика, сякаш излизаше от някакъв сън, защото си припомни, че е чул плач на дете, извиващ се през клоните на дърветата. Той веднага повярва, че играта на вятъра е причинила звука от раздвижването, напомнящ детски плач.

Но вятърът не шаваше, не се движеше в утрото нито сега, нито преди това, когато пристигна. Склонът беше напълно тих и спокоен. А това необяснимо раздвижване, което се случи преди малко пред очите му, си оставаше за него загадка. Изглежда, че не трябва повече да идва на лов.

С него се случваше нещо странно и необяснимо, което можеше да го доведе до нежелан край. Той се изми на извора, наплиска лицето си с вода и повярва, че е излязъл от съня, който го държеше буден. Сега вече беше сигурен, че е сънувал.

Ето, повярва си той, че човек може да сънува и докато ходи, а сънят предизвиква причини, които остават като дилема за това дали са се случили, или не. Които са минали като сън и са отлетели. Точно това се случва и с него. Трябва повече да спи вкъщи, за да не сънува буден.

Вече съвзел се от случилото се, освежен и с възстановена енергия, той тръгна към целта, която го беше довела тук - да намери и улови сърна. Ще се стреми да стори това бързо, за да избегне срещата със следотърсачите, за които знаеше, че, заети през нощта в местната кръчма, където прекаляваха със силното вино, по-късно ще дойдат тук.

Той насъска двете кучета да търсят следи, а третото задържа при себе си. То беше още малко и не можеше да ловува, но той го водеше със себе си, за да се учи да надушва миризмата от дивеча, когато е наблизо. Докато вървеше, кученцето имаше навика от време на време да подскача върху него.

Повече го привличаше играта. Щастието дойде бързо. Лаенето на кучетата и тяхното квичене показваха, че и следата е намерена, и дивечът - открит. Те го бяха обградили и ловецът Голика много бързо пресече гората и стигна до тях.

Той познаваше добре конфигурацията на терена и извървя най-краткия път, който, разбира се, беше буренясал, затова му се наложи да мине през гъсталака.
Видя сърната да пасе на едно открито пасище. Очевидно кучетата не я смутиха и не я уплашиха. Можело и така, си помисли той, но нещо друго задържа интереса му. Той я съзерцаваше като на снимка, сякаш я беше виждал и преди.

Сега ли му се привижда, или му се е привидяла там, на извора. Колко ли може сърните да приличат една на друга? Откриваше, че я разпознава по някои черти, по изражението, по оформения външен вид. Може би всяка сърна, която види, ще изглежда така. Но нещо го разколеба. Някаква неясна мисъл. Раздвижването при извора? Историята, която изглеждаше като истинска? Сърната беше реална.

Със сигурност тя дълго стоеше пред погледа му в далечината. Ако приближи към нея, тя може да го усети и да избяга. С два скока ще премине долината и после пак трябва да я търси, да върви по следите й. А това ще се проточи и ще отнеме доста време.

Дотогава и следотърсачите ще изтрезнеят. Затова реши да се подготви, и щом я доближи, да стреля. И той се приближаваше, като по време на това приближаване се заставяше да не бърза, стремеше се да бъде достатъчно внимателен, за да не го усети сърната, преди да я е взел на мушка и да бъде в обсега на неговото оръжие. Когато гръмне…

Гръмна.

Той още не беше вдигнал пушката си за прицел, и нейният гръм го разтресе силно, сякаш го удари огромен дънер, докато падаше. Гърмът от тътнежа го изпълни с мигновен прилив на шок. В този момент той не осъзнаваше какво се случва, но докато падаше, видя по тревната полянка да притичва жена, притискайки дете до гърдите си. След това започна да се превива от болка и безсилие.

На следващия ден в клиничната болница лекарите ампутираха ръката му, разпиляна от изстрела на пушката. За вечерните новини ловецът Голика реши, че е най-добре да каже, че докато се движел по склона в гората, малкото кученце се плетяло в краката му и скочило върху него, да си играе.

С лапа повлякло спусъка и пушката гръмнала. „Кученцето е невинно, а вината е изцяло моя”, допълни ловджията Голика, „тъй като съм оставил пушката заредена”.