Максим Горки

превод: Борис Борисов

УТРО

Най-красивото нещо на света е да гледаш как се ражда денят! В небето избухва първият лъч на слънцето - нощният мрак тихо се крие в деретата на планините и в пукнатините на камъните, крие се в гъстия листак на дърветата, в дантелите на тревите, поръсени от роса, а планинските върхове се усмихват с ласкава усмивка - сякаш говорят с меките сенки на нощта:

- Не се страхувайте - това е слънцето!

Морските вълни повдигат високо белите си глави, покланят се на слънцето като придворни красавици на своя крал, покланят се и пеят:

- Поздравяваме ви, властителю на света!

Милото слънце се смее: тези вълни цяла нощ са играли, въртяли са се, кръжали са, затова сега са такива разрошени, зелените им дрехи са смачкани, кадифените им шлейфове са разбъркани.

- Добър ден! - казва слънцето, като се вдига над морето. - Добър ден, красавици! Но стига толкова, по тихо! Как ще се къпят децата, ако не престанете да подскачате така високо! На всички на земята трябва да им бъде добре, нали?

От пукнатините на камъните се втурват зелени гущери и, мигайки със сънни оченца, си говорят един на друг:

- Днес ще е горещо!

В горещия ден мухите хвърчат мързеливо, гущерите ги хващат лесно и ги лапват, а да изядеш муха - това е толкова приятно! Гущерите са страхотни лакомци.

Натежали от росата, игриво се поклащат цветята, сякаш се закачат и говорят:

- Опишете, господине, колко сме красиви сутрин, в рокли от роса! Нарисувайте с думи мънички портрети на цветовете! Опитайте, това е лесно - ние сме такива обикновени…

Ама че хитреци! Отлично знаят, че е невъзможно човек да опише с думи милата им красота, и - се смеят!

Свалям с поклон шапката си и им казвам:

- Много сте любезни! Благодаря ви за оказаната чест, но днес нямам време. По-късно, може би…

Те се усмихват гордо, протягайки се към слънцето, неговите лъчи светят в капките роса, обсипвайки цветчетата и листата с брилянтов блясък.

А над тях вече кръжат златните пчели и оси, кръжат, жадно пият сладкия мед и в топлия въздух се лее звучната им песен:

Благословено да е слънцето -
радостен извор на живота!
Благословена да е работата
за красотата на земята!

Червеношийките са се събудили; стоят, поклащайки се на тънките си крачка и с тиха радост пеят песента си - птиците по-добре от хората знаят колко е хубаво да живееш на земята! Червеношийките винаги първи посрещат слънцето; в далечните студени краища на Русия ги наричат „зорянки”, защото перата върху гърдите на тези птици са окрасени в цвета на утрешната зора.

В храстите подскачат весели щиглеци - сивички с жълтичко, те приличат на улични деца, също такива палавници и също така непрекъснато викат.

Като летят след мушиците, се мяркат ластовици и бързолети - същински черни стрели, и цвърчат радостно и щастливо - добре е да имаш бързи, леки крила!

Трепват клоните на пинията /хвойново дърво от рода на боровете, расте на Черноморското крайбрежие на Крим и Кавказ/, пиниите приличат на огромни чаши и ти се струва, че те са наляти със слънчева светлина като със златисто вино.

Събуждат се хората, тези, за които целият живот е труд; събуждат се тези, които украсяват живота, облагородяват земята, но от раждането до смъртта си остават бедняци.

Защо?

Ти ще узнаеш за това по-късно, когато станеш голям - ако, разбира се, поискаш да узнаеш, а засега - обичай слънцето, източник на всички радости и сили, и бъди весел, добър, както за всички е еднакво доброто слънце.

Събуждат се хората, и ето ги - вървят към своите ниви, към своя труд - слънцето ги гледа и се усмихва: то по-добре от всички знае колко добро е направено от хората на земята, то я помни като пустиня, а сега цялата земя е преобразена от великия труд на хората - нашите бащи, деди, прадеди - освен сериозното и засега непонятно за децата, те са направили и всички играчки, всички приятни предмети /вещи/ на земята - кинематографа, между другото.

О, трудили са се превъзходно нашите предци, има за какво да обичаме и да уважаваме великата работа, извършена от тях навсякъде около нас! Нека да помислим, деца - приказката е за това как хората са работели на земята - най-интересната приказка на света!…

По синурите светят рози и навсякъде се смеят цветя; много от тях вече увяхват, но всички гледат към синьото небе, към златното слънце; тихо шумят кадифените им венчелистчета, от тях ухае сладък мирис, а във въздуха, син, топъл, пълен с благовония, тихо се носи нежна песен:

Това, което е красиво, красиво е,
даже когато увяхва;
това, което обичаме - обичаме,
даже когато умираме…

Денят дойде!

Добър ден, деца, и нека в живота ви има много, много добри дни!

Може би пиша скучно?

Но какво да направя: когато едно дете навърши четиридесет години, то става малко скучно.

ВРАБЧЕНЦЕ

Врабчетата живеят така, както и хората: възрастните врабци и врабки са скучни птици и говорят за всичко така, както е написано в книжките, а младежта - живее по своите си разбирания…..

Имаше едно врабченце, с жълто около устата, наричаха го Пудик, живееше то над прозорчето на банята, на горния напречник, в топло гнездо от конци, мъх и други меки материали. Да лети още не беше опитвало, но вече размахваше крила и все надничаше от гнездото: искаше му се по-скоро да разбере - какво е това божи свят и удобен ли е той за него?

- Какво, какво? Питаше го врабката-майка.

Той поклащаше крилца и като гледаше към земята, чирикаше:

- Много е черна, много!

Долиташе таткото, носеше насекоми на Пудик и се хвалеше:

- Джив ли съм аз?

Мама-врабкиня го хвалеше:

- Джив, джив!

А Пудик гълташе насекомите и мислеше: „Защо се перчат - червей с крака ми дават, чудо голямо!”

И все надничаше от гнездото, все разглеждаше.

- Чедо, чедо - безпокоеше се майката - внимавай, ще се катурнеш…!

Какво, какво? - питаше Пудик.

- Не какво, а ще паднеш на земята, котката - чик! И ще те излапа - обясняваше баща му, отлитайки на лов.

Така минаваше времето, а крилцата не бързаха да израснат.

Веднъж задуха вятър - Пудик пита:

- Какво, какво?

- Вятърът ще те духне - чирик! И ще те събори на земята - пред котката! - обясни майка му.

Това не се хареса на Пудик и той рече:

- А защо дърветата се клатят? Нека престанат, тогава и вятърът няма да духа…

Опита се майка му да му обясни, че това не е точно така, но той не повярва - той обичаше да обяснява всичко по своему.

Минава край банята човек, размахва ръце.

- Котката му е откъснала крилете - каза Пудик, само костиците са му останали!

- Това е човек, всички те са безкрили? - каза врабката.

- А защо?

- Такъв им е родът - да живеят без криле и винаги да подскачат на крака, разбра ли?

- Защо така?

- Ако имаха криле, щяха да ни хващат, както ние с баща ти хващаме мушички…

- Глупости? - каза Пудик. Ама че глупости! Всички трябва да имат криле! На земята, то се вижда, е по-лошо, отколкото във въздуха!… Когато порасна голям, ще направя така, че всички да летят.

Пудик не вярваше на майка си: той още не знаеше, че ако не вярваш на майка си, ще стане лошо.

Той седеше на самия край на гнездото и с цяло гърло разпяваше съчинени от него стихове:

Хей, човека без криле,
имаш само два крака,
и мухи те хапят, оле-ле.
Ха така, ха така!
Като теб не съм голям,
но мушици сладки ям.

Пя, пя и изведнъж се преобърна от гнездото, а врабката след него, а котката - жълто-червена, със зелени очи - ето ти я в същия миг - светкавично скочи.

Изплаши се Пудик, разпери крие, клати се на сивите си краченца и чирика:

- Приятно ми е, да се запознаем…

А врабката го отблъсква настрани, перата й настръхнаха, стана страшна, смела, разтвори човка - в очите на котката се прицелва.

- Махай се, махай се! Лети, Пудик, лети на прозореца, лети…

Страхът повдигна Пудик от земята, той подскочи, замаха с криле - хоп, хоп и - на прозореца!

След миг и майка му долетя - без опашка, но радостна, седна до него, клъвна го по тила и каза:

- Е, какво,?

- Ами това е! - каза Пудик. - На всичко не можеш да се научиш изведнъж!

А котката клечи на земята, чисти от лапите си врабкините пера, разглежда ги - жълто-червена, със зелени очи - и жално мяука:

- Мяу-мъничко… такова врабченце, като ми-ишка… мяу-уви…

Всичко завърши благополучно, ако забравим за това, че мама остана без опашка…

СЛУЧАЙ С ЕВСЕЙКА

Веднъж малкото момче Евсейка - много добър човек! - ловеше риба на брега на морето. Това е много скучна работа, ако рибата капризничи и не кълве. А денят беше горещ: от скука Евсейка задряма и - цоп! - падна във водата.

Падна, но нищо, не се уплаши и заплува бавно, а след това се гмурна и веднага достигна морското дъно.

Седна на един камък, покрит с меки червени водорасли, гледа наоколо - много е красиво!

Пълзи, без да бърза червена морска звезда, важно ходят по камъните мустакати раци, ребром се движи краб; навсякъде по камъните като едри вишни са разхвърляни актинии, наоколо е пълно с любопитни неща: ето - цъфтят морски лилии, мяркат се като мухи бързи скариди, ето - влачи се морска костенурка, а върху тежкия й щит си играят две малки зелени рибки, съвсем като пеперуди във въздуха, а ето - по белите камъни вози своята раковина рак-отшелник. Като го видя, Евсейка даже стихотворение си спомни:

Къщата - това не е каруцата на дядо Яков…

И изведнъж над главата му сякаш кларинет изпищя:

- Кой сте вие?

Гледа - над главата му огромна-огромна риба със сиво-синкави люспи, опулила очи, озъбила се, приятно се усмихва, като че ли вече са я изпържили и тя лежи в чинията насред масата.

- Вие ли говорите ? - попита Евсейка.

- А-аз…

Учуди се Евсейка и сърдито разпитва:

- Ама как така? Нали рибите не говорят!

А сам си мисли: „Гледай ти! Немски изобщо не разбирам, а езикът на рибите веднага разбрах! Ух, какъв съм юнак!”

И, като се поизпъчи, се огледа: край него плува разноцветна игрива рибка и - смее се, говори:

- Вижте, моля ви се! Ама чудо на чудесата е доплувало: с две опашки!

- Люспи няма, фу!

- И перките му са само две!

Някои, по-смели, доплуваха пред носа му и го дразнят:

- Хубав е, няма що!

Евсейка се обиди: „Ама че нахалници! Нима не разбират, че пред тях стои истински човек…”

Иска да ги хване, а те се изплъзват изпод ръцете му, палуват, блъскат се една друга и пеят в хор, като дразнят големия рак:

Под камъните рак лежи,
за рибки мънички тъжи.
Но ракът никога - хи-хи?,
не е ял, не е ял мухи.

А той, мърда ядосано мустаци, мърмори и протяга клещите си.

- Ще ми паднете вие на мене, езиците ви ще отрежа!

„Колко е важен” - помисли си Евсейка.

Голямата риба пък се заяжда:

- Откъде-накъде си помислихте, че всички риба са неми?

- Ами, татко ми каза.

- Какво е това татко?

- Ами, нищо особено… Като мен, само че по-голям, и има мустаци. Ако не се сърди, много е мил.

- Той риба яде ли?

Чак тогава Евсейка се изплаши: иди кажи, че яде!

Вдигна очи нагоре, видя през водата мътното зелено небе и на него слънцето, жълто като меден поднос; помисли момчето и излъга:

- Не-е, той не яде риба, много е костелива.

- Ах, какво невежество! - обидено извика рибата. - Не всички ние сме костеливи! Например - моето семейство…

„Трябва да сменя темата на разговора” - съобрази Евсейка и попита вежливо:

- Вие била сте у нас - там горе?

- Запотрябвало ми е! - сърдито изсумтя рибата. - Там не може да се диша.

- Ама какви мухи има…

Рибата заплува около него, спря се точно пред носа му, и изведнъж рече:

- Мух-хи? А вие защо дойдохте тук?

„Ох, започна се! - помисли си Евсейка. Ще ме изяде глупачката!

И, сякаш безгрижно отговори:

- Хей така, разхождах се.

- Хм? - отново изсумтя рибата. - А може би, вие сте удавник?

- Това остава! - обидено викна момчето. - Съвсем не съм. Ето сега ще се изправя и…

Опита се да стане, но не можа, сякаш го бяха увили с дебело одеало - ни да се завъртиш, ни да мръднеш!

„Сега ще се разплача” - помисли той, но веднага съобрази, че да плаче и да не плаче, във водата сълзите не се виждат, и реши, че не си струва да плаче - може би по някакъв друг начин ще излезе от тази неприятна история.

А наоколо - господи! - се събраха разни морски жители - чет нямат!

По крака му пълзи морска краставица, прилича на лошо нарисувано прасенце и съска:

- Желая да се запознаем с вас отблизо…

Пред носа му трепери морски мехур, надува се, пъхти - укорява Евсейка:

- Ама че си красавец! Ни рак, ни риба, ни мида, ай-ай-ай!

- Почакайте, вижте какво, аз може би ще стана летец - казва му Евсейка, а по коленете му пълзи лангуста и като се ококорва, вежливо пита:

- Бихте ли ми казали колко е часът?

Наблизо плуваше сепия, прилична на мокра носна кърпичка: навсякъде се мяркат медузи като стъклени топчета, скаридка щипе едното му ухо, другото ухо също го пощипва някой си любопитен, по главата му се разхождат мънички рачета, загубили са се в косата му и я скубят.

„Ой-ой-ой!” - рече си Евсейка, като се опитваше да изглежда безгрижен и любезен - като татко, когато е виновен, а мама му се сърди.

А наоколо във водата гъмжи от риби - множество! - мърдат лекичко перките си и опулили към момчето кръгли очи, скучни като алгебра, мърморят:

Как може да живееш на света така - без мустаци и люспи!

Ние, рибите не можем да разделим опашките си!

Не прилича той нито на рак, нито на нас - на нищо не прилича! Това чудо май е роднина на безобразния октопод?

„Глупаци! - обиден си мисли Евсейка. - Та аз миналата година имах по руски език две четворки…”

И си даде вид, че нищо не чува, даже искаше безгрижно да засвирука, но не успя: водата влиза в устата му като тапа.

А приказливата риба пак го пита:

- Харесва ли ви при нас?

- Не, тоест - да, харесва ми!… Вкъщи също е много хубаво - отговори Евсейка и отново се изплаши: „Майчице, какво говоря?! Ами ако изведнъж тя се разсърди, и те започнат да ме ядат…”

А на глас казва:

- Хайде да играем на нещо, скучно ми е…

Това много се хареса на приказливата риба, тя се засмя, като отвори кръглата си уста така, че се видяха розовите й хриле, върти опашка, блести с остри зъби и с глас на старица вика:

- Добре - да поиграем! Много добре - да поиграем!

- Да плуваме нагоре! - предложи Евсей.

- Защо? - попита рибата.

- Защото надолу просто не може! Освен това, там горе има мухи.

- Мух-хи! Обичате ли ги?

Евсей обичаше само майка си, баща си и сладолед, но отговори:

- Да…

- Е, какво пък! Да плуваме! - каза рибата и обърна глава нагоре, а Евсей веднага - цап, хвана се за хрилете й и вика:

- Аз съм готов!

- Стойте! Вие сте чудовище, напъхахте лапите си в хрилете ми…

- Нищо, де!

- Как така - нищо? Нормалната риба не може да живее, без да диша.

- Господи! - избухна момчето. - Защо все спорите? Ако ще играем, да играем.

А на ум си мисли: „Малко да ме дръпне нагоре, а после сам ще изплувам”.

Заплува рибата, като че танцува, и пее, колкото глас има:

Кльощава, зъбата,
щуката се мята,
спира се и дебне
рибчици най-дребни.

Малките рибки се въртят наоколо и пеят кресливо в хор:

Щуката глава поклаща,
гладна е от сутринта,
рибки никакви не хваща.
Хей такива ми неща!

Плуваха, плуваха, колкото по-нагоре - толкова по-бързо и по-леко, и изведнъж Евсейка почувства, че главата му се показа над водата.

- Ой!

Гледа - ясен ден е, слънцето си играе във водата, зелената вода залива бреговете, шуми, пее. Рибарският прът на Евсейка  плава в морето, далече от брега, а самият Евсейка седи на същия камък, от който падна, и вече е съвсем сух!

- Ух! - рече той и се усмихна на слънцето - ето ме, изплувах.