Ина Крейн

Познавам творчеството на Петко Шипинкаровски от години - както поезията, така и прозата. Ала неговата нова книга - „Пристигат дъждовете”, дело на издателска къща „Бран”, ме изненада.

Тя е посветена на семейството, родната земя, човешката душа, отношенията между човека и природата. До тук всичко изглежда традиционно.

Нетрадиционно е обаче изграждането на образите в творбите, както и стилът - балкански магически реализъм. Миналото, настоящето и бъдещето се преплитат бурно и пролетно, изграждайки кръговрата на вечността, скрепени от оптимизма, вярата и надеждата, въплътени в символа на идващите дъждове - белег за промяна, нов живот, ново начало.

Още заглавието „Пристигат дъждовете” индикира смесени чувства, които по-късно читателят ще открие в стиховете - радост от идващата промяна, болка и страдание от отиващото си минало, надежда, че новото, което ще донесат дъждовете, ще бъде по-добро.

В поетичното пространство на текстовете неизменно константни остават любовта към родната земя и нейните герои, към природата, както и увереността, че те ще пребъдат живи във времето.

Мъдростта в творбите идва от любовта, болката, но и от осъзнаването, че промяната е живот и е необходима както пролетта и нейните дъждове за земята, така и новото начало за човешкия живот.

Студът и болката, страхът и безпокойството в душата на героя репликират на сходни състояния в одухотворената природа. Тя е жива, олицетворени са всички нейни представители, с които лирическият аз диалогизира. Проблемите в живота му обаче не идват от студа на утрото, а от „болестта на злобата и лошия дух.”

Чрез метафорични глаголи, олицетворения и интертекстуалност авторът изгражда изящни природни картини, но не самоцелно, а като универсален мост към мъдростта, наследена от предците и закодирана в посланията на заобикалящия го свят.

Така се тръгва от емоцията на звездния пейзаж: „Идвай!// Слънчевият мегдан// и месечинният път съдят.// Влюбено звезди воюват”, за да се стигне до мъдрото: „Старите любови не отмират.”

Конкретното, видимото, реалното донасят мъдростта на времето, както дъждовете донасят живот в капчици и спасяват земята, хората и света.

Всеки стих от книгата е като дъждовна капка, измиваща мъртвото, сивото, правеща път на цветното, живото. Любовта, която лирическият герой наблюдава в природата, го учи на мъдрост и прозрения за човешкия живот.

Наблюдавайки как „…морето и небето в прегръдка// страстно се любят”, той осъзнава поредната мъдра истина: „…в небесно - морския пояс// светът е безграничен.”

Освен дъждовете, утрото е също символ, присъстващ много често в стиховете. То е доброто, светлото, силното, което може да развали злата магия на времето чрез своята повторяемост и да спаси двата свята, преплетени в един - този на човека и природата. Събужда ги за нов ден, нов живот, ново начало. „Утрото// …с усмивка нежна // разчупи съня ми.”

Ала носи и бурята, която не плаши нито човека, нито природата. Лирическият герой разговаря с вятъра и с родната земя като с най-близки и ценни за него същества. Тези диалози му помагат да продължи уверено пътя си.

Дъждовете донасят и истината кое е най-ценно за хората. В стиховете постепенно става ясно, че това са семейството, родната земя, свободата и любовта. Съмненията са измити, човекът е готов отново да поеме трудния път на поета, обичащ земята си, „чакайки нови утра и нова пролет// и повей на новите ветрове.”

Красотата на родния край за лирическия герой е магическа и уникална. Творбата „Селска красота” вплита в себе си огромната обич към родното място, в което времето чрез звъна на камбаната възвестява венчавки, раждания, смърт.

В непрекъснат кръговрат слънцето милва селото, а ветрецът го гали. Ала тази идилия е разкъсана от болката на поета, че то опустява, а камбаната постепенно ще замлъкне. Гражданската съвест на лирическия герой го кара да се бори за спасението на това кътче от рая, защото родното място е безценно.

И в други стихове същата тема е застъпена -„Моята поляна”, „Утро”, „Над моето село…”. Проклятието, надеждата и болката се оказват вечните спътници на хората и само дъждовете на промяната могат да ги измият, за да възкръсне отново душата за живот като природата през пролетта.

В „Мочурище” е поставен въпросът за защитата на природата, а в „Месечина” се появява интересен паралел между живота на небесното тяло и човешкия. Лирическият герой се обръща към месечината като към любима, с нежни ласкави думи, разбирайки, че докато тя изгрява и залязва, светът е цял. И този факт го изпълва с надежда. „Бляскавата сребърна наметка// покри моята изморена душа// вля й надежди// за нови дни// и победи.”

Мисията на поета според автора е да бъде „знаменосец” за правда и свобода, да не се бои от бурята на промените, а да ги предизвиква: „Идвай!// В пепелищата тайно искрицата тлее.// Гръмотевицо!”

Изключителен по своята същност е образът на дъба от едноименното произведение. Дървото столетник е свидетел на човешките копнежи, болки и радости във времето, пример за сила и достойнство.

Проблемът за говорещото мълчание, когато „спомени режат” и „Корена на езика е прекършен.” комуникира с текста за дъба, утвърждавайки идеята за необходимостта човек да съхрани силата си в трудни моменти и достойно да посрещне бурята и дъждовете на промяната. Тогава думите ще се върнат като капки дъжд и ще спасят човека, природата и света, който понякога се събира в една-единствена жена. „ О, жена, светът е твой…”

Жената е силата, дала ни Спасителя, но и героите, загинали за родината. Тя носи любовта в себе си, вино и живителен дъжд за света. Затова и във финалното стихотворение родната земя е наречена „Майка мила” - единствена, безценна, незаменима.

Поетичната книга “Пристигат дъждовете” от Петко Шипинкаровски утвърждава любовта към родното, прекланяйки се пред жената-майка, природата и онази сила, която кара дъждовете да пристигат, носейки живот промяна, за да спасят човека от мъртвите мисли.

Те позволяват на душата му да възкръсне, да се промени и да направи по-добър света. Както е било преди хиляди години, както ще бъде и след милиони.