ГЛУПЦИТЕ
Срещнаха се двамата на брега на Дунава. Единият имаше вид, като че е решил да се удави, другият като унесен мечтател гледаше как рибарите ловят риба с кипчета. Заприказваха, без да се запознават.
- Вие да не искате да се давите? - запита мечтателят.
- Защо ме питате? Дали имам изглед на удавеник?
- Че видът Ви е много печален, отчаян, на вдъхвате доверие и никак няма да се зачудя, ако скочите от кея във водата.
- Вие, сигурно, сте виждали и други път подобни екземпляри и от опит знаете, че те скачат във водата.
- Че то, наистина, е от опит. И да знаете, колко са отвратителни после при аутопсията.
- Значи, Вие присътствувате на техните аутопсии?
- Понякога. Нещо ме тегли да видя, какво е накарало човека да се удави.
- Нима може да се види това при аутопсията?
- Разбира се. Той, нещастникът, си е мислел, че някакви духовни сили са го тласкали, а то излиза, че белите му дробове са изгнили, или бъбреците му се задръстили с камък, или пък жлъчката се запушила.
- И лекарите казват, че това е причината?
- Разбира се. Всяка повреда в тялото влече разстройство в душата и докарва катастрофата. Ако Вие искате да се удавите, то сигурно е, че някое колелце и във вашата машинария се е счупило.
- Бъдете спокойни, ще ви докажа, че нямам намерение да се давя. Мене само ми е много тежко. Да, много тежко и нищо повече. Ако обичате…
- Да ми разкажете ли?
- О, не, ако обичате да отидем в кръчмата да се почерпим.
- Защо не, да отидем.
Двамата, като стари познайници, се настаниха на една маса в близката пристанищна кръчма. Младо момиче, хубавичко и добре облечено, им поднесе бирата, и те почнаха да се чукат, пожелавайки си всичко хубаво.
- Вие сте славен човек, но пожеланието Ви не може да се сбъдне. Мене нищо хубаво не може да ми се случи.
- Вие сте, значи, фаталист.
- Не зная, може и да съм. Във всеки случай, откакто съм се родил, никога успехи не съм имал.
- В училището?
- Там минавах, но бях незабележим, обикновен. Учителите дори името не можаха да ми запомнят.
- В живота?
- Нищо интересно: големи планове в главата, фантазии и мечти, а налице нищо - нула.
- Между жените?
- Там вече пълна несполука и абсолютно, пълно невнимание.
- Чудно! Няма мъж, който да не е обърнал вниманието поне на една жена. Вие криете, или скромничите.
- Нито крия, нито скромнича. С каква радост бих се похвалил, че съм обикнат от любима жена. Бих викал целия свят да чуе, но…
- Значи, не сте имали такъв случай?
- Разбира се.
- А откъде се разбира?
- Разбира се от това, че моя милост спада към рода на глупците.
- На глупците ли? Вие?
- Да, аз. Какво се чудите? Ние сме една голяма група глупци, най-глупавите глупци.
- Но вие, съвсем нямате вид на глупав човек.
- Е, да, ако съдите по външност. Но себе си аз не мога да лъжа.
- Я, обяснете, това съвсемъ ми е неясно. Хей, момиче, още две бутилки бира!
- Мъжете са два вида: еднигте цял живот мечтаят за любов, идеализират я, украсяват я, възпяват я, а другите практически я използуват.
- Не ми е ясно тогава, кои са глупците?
- Първите, винаги първите.
- А защо пъкъ те?
- Защото жените питаят към тях органическа омраза. И щом ги познаят, бягат надалеч, като от най-опасни хора.
- А към вторите?
- Към тях се лепят като мухи на мед. И колкото е по-лош мъжът, тълкова повече жени се въртят около него.
- Това не е истина, не е така и не може да бжде.
- Аз съмъ живо доказателство: уважавам всички жени, искам да ги видя щастливи, добри, хубави. Боготворя ги, мечтая за тях, но нито една жена не cпpя погледа си върху мен.
- Но Вие, трябваше да им обърнете внимание сам. С шум, със закачки, с комплименти - има разни начини.
- Шум да вдигам, няма с що да се похваля. Да закачам жени - не мога, а комплимент не съм в състояние да измисля.
- Но, какъв сте Вие, какво работите?
- Дребенъ чиновник, обаче, се опитвам да пиша.
- Какво?
- Любовни разкази за вестниците.
- Хайде де! Значи, пишете за това, което най-много ви липсва. Трябва да е много интересно да се прочетат вашите разкази.
- Да. харесвам ги. Чувам добри отзиви за тях.
- Че как някоя жена не е потърсила автора?
- Пиша под псевдоним - Тихомир, и затова никой не може да се сети, че аз съм ги написал.
Целият разговор бе изслушан с голямо внимание от момичето, което, в състояние на екзалтация, се изправи пред двамата и впи остър поглед в „глупеца”.
- Какво искате? Ние не сме Ви викали!
- Искам да Ви кажа, че докато Вие говорехте, аз Ви обикнах.
- Вие ли?
- Не се плашете. Аз съм дъщерята на съдържателя, а не слугиня. Заместих прислугата за един час и, без да искам, чух вашия разговор. Аз съм чела някои ваши разкази. Думите ми са истина.
- Но, госпожице, това е безумие.
- Може би. Всеки, който обикне, е безумен, но аз Ви предлагам моята обич. Ще я отхвърлите ли ?
След половин час една лодка се хлъзгаше по Дунава.
Мечтателят по жилетка и ръкави, държеше веслата, а глупецът и дъщерята на кръчмаря пееха тихо един романс.
сп. „Гребец”, бр. 9-10, 1935 г.
