КАРТИНА

Владимир Георгиев

Смрачи се, паднаха ниско облаците и заваля. Притъмня, тук-там се чуваха тътените на далечни гръмове, един изтрещя съвсем наблизо.

Детето се сви в леглото си. Страхуваше се от тия залпове - приличаха му на стонове, някакви страшни чудовища имаше горе, ядосани бяха, искаха да направят нещо лошо, много лошо. Крушката в стаята започна да примигва.

„Още малко и мама и татко ще си дойдат”, успокои се то и стана. Взе един стар лист хартия. То винаги използваше листовете от двете страни, хем да може да рисува, както обичаше, хем да пише на обратната страна. „Така ни каза учителката”, припомни си.

Загледа се през потния прозорец и започна да рисува. Сепна се от вида на тъмния облак отсреща, който правеше цялото небе сиво. Това не е облак, това са веждите на небето, то е ядосано, сигурно си има причина, каза си и направи с пръст чернова върху влажния прозорец. Капките сами се стичаха надолу. После прерисува всичко върху листа.

Дъждовните струи бяха като иглички, остри, ситни и сякаш болезнени. Ще наранят земята, помисли си, толкова са зъбати; искаше да ги види по-отблизо и излезе на терасата. Прането от сутринта бавно се подмяташе от слабия вятър, а игличките се впиваха в кафявия мъжки пуловер и той се наежваше, провиснал и подпухнал на въжето като кожух на таралеж. Дано мама си дойде по-скоро, иначе всичко ще се намокри.

Подскочи, но не можа да стигне щипките. После сви очи и започна да примигва, за да вижда по-добре капките - стрелички от небесната фуния, падаха отгоре без ред и с ярост, някак ядосани, че не се уцелили нищо, опитваха пак, после отново. Досети се, че и момчетата в училището стреляха с такива фунии, с хартиени стрели, но понякога слагаха карфици в тях. Така си отмъщаваха на по-големите, защото ги наричаха първолаци. И тя беше първолак или първолачка, но това не й звучеше обидно.

Затвори вратата на балкона и започна да ги рисува: такива, каквито бяха, каквито ги виждаше. Химикалката бързо запълваше листа, тя гледаше надолу, дъждът забиваше своите заострени капки със синьо мастило в плътта на хартията; трудно се рисуват стрели, като лоши думи са, всяка една от тях може да те убие, ако има карфичка. После бавно вдигна глава като от сън, добави нещо в рисунката на прозореца: да, така е по-истинска. Не усети как времето мина.

Първи се прибра бащата.

- Какво правиш? - попита я. Беше уморен и нервен.

- Здравей, тате! Нарисувах картина.

- Пак ли? Каква картина в това отвратително време? Виж само, жива душа няма по улиците, вир вода станах. Колата не ми работи, пеша ходя, нямам пари да я оправя, тия ненормалници пак ми бавят заплатата. А ти с изкуство се занимаваш…

Тя се усмихна.

- Не е изкуство, тате. Просто исках да покажа на лошото време колко е грозно.

„Като живота”, каза си бащата и отвори хладилника. „Ето, дори бира няма. Скапана работа.”

- Отивам до магазина да купя бира. Кажи на майка ти, като се прибере.

- Добре! - изчурулика момичето и заключи входната врата след баща си. Така беше научено, никога да не стои вкъщи сама, без да е заключена вратата. И да не отваря на непознати, защото не можеше да достига шпионката.

След малко се прибра и майката.

- Мамо, мамо! - зарадва се малката. - И ти си като тате!

- Така ли? Браво. Голям комплимент. Защо ти приличам на баща ти?

- Защото си мокра като него.

- Той къде е?

- Каза да ти кажа, че е отишъл за бира.

- Да, знам, това е всяка вечер. Кой знае кога ще се прибере. Омръзна ми от него. И от него ми омръзна.

Детето се върна в стаята си. Картината му се стори скучна. Нямаше живот в този лист. Само облак и ножове, които се изсипваха от него. Бавно нарисува кръг, после сърчица, написа нещо и цялата засия.

- Мамо, мамо! - извика. - Ще ти покажа нещо!

- Вечерята ще е готова след малко, почакай.

- Искам сега!

- Не бъди нетърпелива. Кренвиршите са на котлона.

- Не е това, искам да те изненадам.

- Добре, идвам.

Майката свали престилката си и влезе. В стаята на момичето беше уютно, макар и разхвърляно.

- Не бива момичетата да не подреждат. Всяко момиче трябва… - Млъкна при вида на малката, застанала пред нея цялата в усмивка, доволна и щастлива.

Криеше нещо зад гърба си. Гласът й омекна:

- Какво толкова хубаво се е случило? - Имаше нужда от добри новини, затова се зарадва на детето.

- Ето, виж!

Картинката беше малко мрачна, листът беше рециклиран и зацапан, но като че ли тъмният фон й отиваше. Приличаше на калпак или на смачкан жълъд и изглеждаше така:

- Харесва ли ти?

Майката поседна върху неразтребеното легло, взе листа и започна да го оглежда, сякаш очакваше да проговори. После се загледа в потта на прозореца, видя там черновата с малките пръстчета-капки, краищата на наедрелия сив облак се бяха разтекли, замисли се. Погледът й бавно се плъзна върху хартията, ръката й потрепера.

- Не е ли тъжна?

- Как ще е тъжна, мамо? Напротив. Това е картина на цялото ни семейство. Защото се обичаме.

Целунаха се, прегърнаха се. Не чуваха стържещия звук на иглите навън, не виждаха как прането се мокри.

- Значи ние сме в балона, който лети в небето - каза майката и стана. Олекна й за миг. Добави, за да разбере дъщеря й, че е схванала всичко: - Един балон с връзчица, в него три сърчица - аз, ти и татко ти.

- Да, заедно. Навън вали и гърми, а ние сме щастливи и спокойни в балона, защото се обичаме. И в балона не вали, мамо, там е светло.

Вечерята беше готова. Нахраниха се, бащата закъсняваше, майката прикри сълзите си, знаеше причината; обърса се с престилката, залютя й и се извърна.

- Мамо, и ти ли се страхуваш?

- Не, ти не се притеснявай за нищо, аз съм си такава, страхлива, нали знаеш. Пък и това лошо време. Човек се размеква.

Разхлаби възела на престилката отзад и я хвърли в коша за пране. Обърна се към мивката. Полутихо изрече:

- Престилката, и тя е за пране, мирише на лук, затова…

Девойчето стана, повдигна се на пръсти и подаде чинията си:

- Виж, празна е. Скоро ще порасна. Знаеш ли, мамо… И аз се страхувам.

Детето стана сериозно, сведе челото, забърза се и отиде до стаята си, донесе картината. Показа я:

- Страхувам се, че балонът може да се спука от лошото време.