Надя Хаджийовкова

Прекрасна юлска нощ… Смълчана и тъмна. Сияещото лятно небе е скрито зад плътна, меча завеса от облаци. Може би ще вали… А може би тая нощ е отредена за истинска почивка, тиха и тъмна.
Аз продължавам безцелното скитане по брега. Морето не се вижда в гъстия мрак. Но аз чувствам неговата близост, като дишането на огромно, заспало тяло. Тая нощ и то почива.
Това е един от ония редки мигове на пълно и абсолютно затишие, когато лунният лъч не се разкъсва на милиони трепкащи, сребърни звездички, а протича плавно, като чист, светъл път, който води към небето.
Пътят е неравен. Изведнъж пред мен израства в тъмнината тежкият силует на някакъв кораб, спрял до брега. А-ха!… Това ще е бракуваният стар ветеран, който стърчи чер и зацапан много отдавна тук. Захвърлен като непотребна играчка, той гнети окото с вида си на изнемощял, оръфан старик.
Лунен лъч се провира между облаците, и сърцето ми трепва силно. На носа на кораба стои някаква голяма сянка на човек, който жестикулира мълчаливо. Привидение?!.. Хайде де!.. Нима и аз ще се поддам на суеверния страх на моряците?… Все пак чувствам леки тръпки по тялото и желанието да си бъда приютена в своята светла стая. Но очите ми, като омагьосани, не се отделят от странното видение.
То стои съвсем неподвижно сега. Може би ме е видял. Неочаквано едрата сянка направи безшумно няколко големи скока. Чу се издрънчаването на синджир, и корабът остана пуст. Бързината, с която се разигра всичко, бе удивителна. Поразена от изненада и страх, аз виждам странното видение на няколко крачки от мен.
Старият вълк, познавам го аз. Изопнатите нерви се отпускат. Някакво странно, доверчиво спокойствие ме обзема при вида на тоя едър, кокалест и космат старик. Виждала съм го често да броди с дълга, провлечена стъпка по брега или пристанището. Неговият вид ме забавляваше. Грамаден и грозен, той прилича на дявол. Но от тъмните очи струи странна светлина. Това са очи на мъдрец. Спокойни, умни, чисти и тъжни. Като че тъгата на целия свят се е утаила в техните тъмни чашки.
- Добър вечер - казва с нисък, твърд глас Старият вълк.
Не зная отгде носи името си, но в него всъщност няма нищо хищно.
- Добър вечер… Тъмна нощ - забелязвам аз, само за да кажа нещо.
- В такава нощ се пътува много добре… - И, обръщайки се към стария кораб, той прибавя неочаквано - Това бе моят кораб…
- В смисъл? - учудвам се аз.
- Бях негов командант, до момента на катастрофата…
- Каква катастрофа? - с упорито любопитство разпитвам аз.
- Е, не сте ли чували?… Сблъскахме се с един холандски товарен кораб близо до Емине… Не сте ли чували наистина нищо за това?!
- Аз съм отскоро тук… Бихте ли ми разказали тая случка?
- Случка!.. - В гласа му звучи тежка, горчива насмешка.
- Понеже не сте потънали, мисля, че може да се нарече само неприятна случка.
Старият вълк мълчи. От джеба на панталона си вади къса холандска лула, напълва я внимателно и запушва. Аз стоя в нерешителност. Може би е най-добре да го оставя сам и да не го дразня с любопитството си.
- Та казвате „случка”, - подмята с малко груба подигравка той. - Е, да! Всички казаха така. Корабът бе стар, екипажът се спаси до един. Почти никакви загуби нямаше, дори за застрахователните дружества… Разбира се, никой не се интересува от кървавата рана, която остана в сърцето ми…
Мълчание. Мракът става толкова гъст, че не мога вече да определя разстоянието между себе си и огненото око на холандската лула.
- Но как стана това? - питам съвсем тихо аз.
Струва ми се светотатство да наруша свещената тишина на тоя миг… Един миг на пълен покой, странна тишина и… една мълчалива, безгранична мъка.
- Как стана това?!… Една от многото морски трагедии, които в морската хроника се определят спокойно като нещастни случаи. Ако това сблъскване бе станало през време на война, щеше да овековечи името си… Може би щяха да напишат и книги за него. Но сега?… Е, кажете го немарливост на команданта, или дежурния офицер… или фатална случайност… или както щете най-сетне.
Мълчание.
- Как стана?!… - Гласът му, глух и тръпнещ, ме кара да настръхна. - … Бе една ранна утрин. Гъстата мъгла не позволяваше да се види дори носът на парахода. Очите ми пареха от безсънната нощ. Слязох в каютата да почина малко… И като че още чувам резкия писък на корабната сирена. Струваше ми се, че се намираме някъде извън света и тая сива стена около нас бе безграничната пустота и безнадеждност на нашия живот. Сирената звучеше тъжно и зловещо… Машините работеха вяло. Като че и стоманеното сърце на стария кораб отслабваше от тежкия път през сивата пустиня… И при най-големите опасности и при най-страшни урагани не бях изпитвал така остро чувството на безнадеждност и смазваща мъка. Какво имаше, дявол го взел?… Нищо… Наглед едно спокойно, провлечено пътуване през гъстата пара, близостта на пристанището, която винаги вдъхва бодрост и кураж у екипажа… И все пак… У моряците има още едно чувство, което няма определение в никой човешки език… Може би постоянно опнатите нерви, вечната борба със стихиите, близостта на смъртта правят душата толкова чувствителна, и тя може да долови и това, което е отвъд реалността и е неуловимо за разума… В момента, когато заспивах, страшен удар разтърси целия корпус на моя кораб. Скочих като луд… Но не бях изненадан. Аз знаех, че опасността ни дебне… Вън суматохата бе ужасна. Нищо не можах да разбера. В гъстия, непрогледен въздух се носеха остро викове на някакъв непознат език. Изтичах в машинното помещение. Старият кораб бе ударен в предната част и машините напълно повредени. Процепът не бе много голям, въпреки страшната сила на сблъскването…. Бях като луд… С няколко верни момчета успяхме да задръстим как да е зловещата дупка… Страшна мъка ме душеше. Аз знаех, че с моя кораб е вече свършено… Седнах на отворената врата на една пещ, в която водата бе угасила огъня. В помътената ми глава удряше само една мисъл, като огромен стоманен чук: „Свършено!… Ти уби това, което трябваше да пазиш свято, като свое чедо…. Свършено…” Ах!…
Сълзи задавиха гласа на Стария вълк.
Неизплакани сълзи, твърди като диаманти, които разкъсват сърцето и изгарят очите. Стоях като вцепена. Очаквах интересен морски разказ, който дразнеше любопитството ми, а се натъкнах на истинска трагедия, сурова, силна и жестока, като душата на стария моряк.
Лунен лъч любопитно надникна зад едно парцаливо облаче и спря върху лицето на Стария вълк. То бе ужасно… Сгърчено от болка и ужас, с широко разтворени, насълзени очи…
Съжалявах искрено за любопитството, което раздразни неговата рана. Старият вълк се обърна към тъмния силует до брега и мълчаливо и дълго го гледа.
- Не можеха да ме измъкнат от него. Аз го бях убил и исках да загина заедно с него. Мой дълг бе да го пазя, а аз напуснах поста си… Изпратих целия екипаж на холандския кораб и останах сам. Очаквах смъртта спокойно. Бурята в мен бе затихнала… Един велик миг на дълбоко проникновение и мъдрост. Бях щастлив, че умирам заедно със своя верен другар… Не разбрах как са ме довлекли до Варна. Бях глух и сляп за всичко вече…
Стиснах силно грапавата, твърда длан на Стария вълк.
- Оттогава идвам всяка нощ тук, където лежи трупът на моя скъп другар… Аз го поздравлявам, както при всяко тръгване, преглеждам машините, въжетата, помещенията. После се отправям към моето обичайно място на мостика. И всяка нощ се повтаря фаталното пътуване. Но вече закрилян от своя командант, моят стар кораб прави всички възможни маневри и успява в последния миг да избегне страшната катастрофа… Това не ми дава покой… Той можеше да бъде спасен!!!. И когато го махнат от тук един ден, никой няма да види повече и Стария вълк…

сп. „Морски сговор”, г. 16, бр. 9, ноември 1939 г.