ПРИРОДОПРИЯТЕЛ
Бай Кольо е надхвърлил осемдесетте и не говори за политика, защото не очаква да доживее до увеличение на пенсията. Любимата му тема е гората, растяща срещу охлузените блокове, където се намира скромното му жилище.
- Това е нашият Боровец - казва той с доброжелателна усмивка. - Тук не искат пари за разходка на чист въздух.
Бил е младеж, когато е залесявал терена в края на града. Някои от фиданките са изсъхнали, други били пречупени от вятъра или от злосторна ръка, но има и големи разклонени стволове. От техният плод се появили нови крехки стебла, изправящи се плахо в сенчестия лес. Така бай Кольо неусетно станал дядо, освен на своите внуци, и на няколко дръвчета, оцелели през годините.
Той се разхожда от рано по алеите, като влиза дълбоко в парка, далеч от шума на автомобилите. Ходил е и на други места, но това късче земя лежи на сърцето му. Тук се чувства пълноправен стопанин и зоркото му око забелязва неща, които не всеки вижда. С възрастта се вглежда все по-внимателно в околния свят.
- Имахме котка у дома - спомня си бай Кольо - и тя живееше без да изисква много грижи. Една пролет, като поотгледа котенцата си, заболя внезапно и престана да яде. Намерихме я мъртва под дивана, прегърнала с лапи подрастващите рожби. Гледката беше трогателна. От тогава се опитвам да помогна с нещо на гората и на нейните жители.
Въпреки колебанието на съпругата си, той прибрал две бездомни кучета и се грижи за тях. Няма кой знае какво да им даде, но безсловесните твари отговарят ласкаво на дружбата му. Когато среща приятели по пътеките, кучетата се приближават доверчиво до тях и позволяват да бъдат погалени. Бай Кольо ги разчесва търпеливо с гребен през пролетта и хвърля сноповете косми в кошчетата или ги закопава в земята.
Зад тях пристъпва старо рошаво куче. То живее в отдавна изоставеното парково управление. Било е малко, когато бай Кольо пиел кафе със стопанина му. Сега е единственият обитател на полуразрушената постройка. Сигурната прехрана, която получава през деня е парчето хляб, донасяно от по-възрастния му приятел.
- Не само кучетата ми харесват - споделя бай Кольо. - Оставям храна и за кълвачите и за другите птици, които живеят наоколо. Изсипвам шепа на камъка, където се разделят алеите. После подвиквам: „Господин кълвач, заповядай, каквото Бог дал…” Кълвачът идва, без да се бои. Понякога води и другарката си и двамата пискат весело, докато кълват.
Другата хранилка на бай Кольо е върху покрива на беседка, на една от поляните. Долитат сойки, косове и щиглеци и лакомо поглъщат вкусните трошици.
- Драго ми е, че мога да направя нещо за тях! - усмихва се приятелят на гората. - Не че имам нещо особено, но не ги изоставям…
Старецът изважда дребни късчета хляб, поставя ги на дланта си и протяга ръка. От нейде долита малка сиво-синкава птичка с лимонено-жълто коремче и каца на пръстите му. Тя се оглежда за секунда, после грабва една от трошиците и отлита.
- Това е синигерът - пояснява бай Кольо. - С него съм в особени отношения… А в началото на алеята, при детския батут, една катерица крие жълъди и орехи под покривалото. Но скоро ще я прогонят. Трябва да помисля и за нея.
Той се оглежда за кучетата и клати глава:
- Намериха място между брезите, където се събира дъждовна вода. Когато минаваме от тук, отиват да пият. За тях водата е лековита, но трябва да се почиства от листа и клончета…
Природоприятелят нагазва бавно сред дърветата и се скрива в зеленината към мястото, което безсловесните му спътници пазят в тайна.
