ДА ЩРАКНЕМ КОПЧЕТО

Драгомир Шопов

Много е писано - и с пълно основание - за все по-нискокачествената продукция, която ни предлагат нашите телевизии. Имам предвид главно т. нар. водещи БНТ, Би Ти Ви и Нова.

И тъй като телевизията стана неделима част от нашия живот, е съвсем естествено програмите да поднасят продукция високосъдържателна, с определена естетическа стойност; да третират с нужната компетентност всички важни въпроси, които засягат всеки член на нашето общество; да възпитават, опирайки се на най-значимите личности и събития от нашата история, в любов към отечеството, в уважение към духовните постижения на нацията в различните периоди на нейното развитие.

За да се сбъдне това обаче е абсолютно задължително в телевизиите да работят интелигентни, добре подготвени журналисти, изискани и възпитани водещи, културни, старателни, не вманиачени посредственици, които някои си позволяват да наричат „звезди”.

За съжаление, картината в нашите телевизии съвсем не е такава, каквато бихме желали да бъде. Налага се мнението, че повечето телевизионни журналисти не са достатъчно грамотни.

Те нямат усет за езика; нерядко са творци на невъзможни езикови безобразия, сред които се открояват, без да степенувам, недоброто боравене с родното слово, непознаването на исторически факти и дейци, неточно, да не кажа комично изговаряне имена на селища и местности у нас и в чужбина, свързани с важни събития, за които водещите сякаш никога не са чували; употребяването на думи с погрешно поставени ударения…

Да не говорим за напълно забравената звателна форма, упорито пренебрегвана от неграмотниците.

Почти всеки ден чуваме „Кажи, Иван”, вместо трудното за тях, но единствено правилно „Кажи, Иване”.

Явната интелектуална недостатъчност на нашите телевизионери се допълва от сериозните пропуски в тяхното възпитание. Тук случаите са стотици.

Например Ани Цолова, самовлюбена и нервна, с някаква парвенюшка амбиция да покаже, че много знае и разбира, нахално и грубо прекъсва поканения в студиото гост и не го оставя да се доизкаже. Това важи и за нейния партньор Виктор Николаев. Двамата, нетърпеливи и напористи, атакуват с неуместни въпроси интервюирания.

Попадаме на неприемливи ситуации - двамата водещи не се изчакват, нервните им думи се блъскат една в друга, при което стъписаният гост търпеливо приема логореята на домакините, изчаква да изтече в канала на празнодумието обливащия го словесен поток, след което, във времето, което никога не стига, се опитва да продължи това, което е искал да каже.

И още нещо - водещите винаги прекъсват своя събеседник и особено тогава, когато той дръзва да изкаже мнение, неудобно или различно от това на медията.

Водещите са задължени зорко да следят потока на неговите мисли, но това не винаги им се отдава. Те понякога задават въпрос, на който гостът току-що е отговорил - значи, не слушат внимателно, защото може би мисълта им в момента е заета с други важни неща, като това например, как по-красиви ще ги покаже камерата.

Полемиката почти винаги е нежелателна. Изказването на мнения, които биха нарушили блатното спокойствие на медията, носи огромни рискове. Това го знаят Салич, Хекимян, Векилска, Марчева, Щърбева, Цънцарова, Крумова, Николаев и колко още…

А рискове има. Има и гафове от различен характер. Наскоро от пресата стана известно, че Цолова е била глобена с 4 хиляди лева, която сума представлявала половината от месечното й възнаграждение. Значи заплатата й е 8 хиляди лева.

Мисля си как ли ще възприемат това нископлатените български учители, лекари, артисти, писатели, журналисти не в привилегированите медии; как ще го възприемат хората на науката?

Някой може би ще ми каже, че те не са „звезди”. Друг сигурно би ми обърнал внимание върху факта, че частната медия е в правото си да заплаща колкото си иска на своите служители.

Но нима нито един от телевизионните босове не знае, че все още съществува понятието морал?

Или в мутренска България то е вече омразен анахронизъм? Но не са анахронизъм язвите в нашето болно общество: липсата на достатъчно средства за лекуване на болни деца, унизителните пенсии на възрастните хора, самоубийствата на стотици отчаяни, забравени от държавата, емигрирането на хиляди млади специалисти, прокудени от безобразията у нас…

Не искам да продължавам. Болно ми е. Наскоро ми се наложи да разгърна съчиненията на Алеко Константинов. На едно място той пише: „Народът е изгубил вярата в себе си, в съдбата си и е станал тъй „практичен” и трезвен, без помощ, съкрушен и разкъсан…”

Нима има разлика между днешното и времето на Алеко?

Понеже темата на моите разсъждения е телевизията, искам да подчертая, че е твърде стеснен кръгът на канените за участие в различните телевизионни предавания. Натрапват ни се, без да сме заслужили това изтезание, едни и същи до болка познати лица, които поради прекалената им експлоатация, вече не могат с нищо да предизвикат интереса на зрителя.

Това се отнася за политици, коментатори, социални антрополози, анализатори, пишман евродепутати, социолози… Отлично се знае какво ще кажат, как ще го кажат, с какви примери и жестове ще подкрепят казаното, влюбени в собствените си персони и претендиращи да са носители на единствената истина, която не би трябвало да среща възражения.

Не мога да не кажа няколко думи за предавания, които са в авангарда на добре платения поход, насочен срещу българската духовност, срещу националната ни същност.

Тези предавания са главно средство за опростачаване на народа и за подигравка с българското. Ето някои от тях: „София - ден и нощ”, „Мастер шеф”, „Черешката на тортата”, „Звездни стажанти”, „Мармалад”, „Папараци”, „Милионер търси съпруга”, „Фермата”, „Биг Брадър” и все по-пропадащото шоу на Слави…

Какво виждаме и чуваме - некадърни артисти; отблъскващи чалгаджии и прекалено разкрепостени, да не кажа друга дума, дами; съмнителни богаташи; пропаднали спортисти; вулгарни изрази; откровени цинизми; самозабравили се водещи като Трифонов, който, без да бъде санкциониран, използва вредното за България свое шоу, за да развращава публиката и да удовлетворява политическите си мераци.

Лошото, опасното е, че подобни предавания се гледат предимно от млади хора, без изградени критерии за добро и зло, и можем да си представим какво след време ще представляват тези облъчени с вулгарност и простащина опустошени души.

Те няма да познават голямата литература, класическата музика, няма да разбират живописта и театралното изкуство, няма да се научат да говорят на чист български език, няма да се вълнуват от красивата вечност на българския фолклор. За всичко това много голяма вина имат нашите телевизии.

Неотдавна в предаването за култура по БНТ, а това е сферата, която особено ме интересува, с изненада чух от водещия Георги Ангелов, необяснимо защо вечно усмихващ се, че не знае кой е поетът Димитър Бояджиев. А Ангелов води културна рубрика!

Ще му помогна: талантливият поет Димитър Бояджиев е съвременник на Яворов и Дебелянов, на Лилиев и Людмил Стоянов, на Кирил Христов и Дора Габе…

Бояджиев се самоубива на 31 години. Поезията му издава една твърде ранима натура. Това е поезия на нежна и чувствителна душа, стремяща се към простото човешко щастие, без да може да го постигне.

Не може, при всички негативи, които посочих и които са малка част от многото, да се абстрахираме от ръководните екипи на телевизиите. Нека вземем за пример БНТ с генерален директор Вяра Анкова.

Години вече симпатичната дама доказва, че не е в състояние да ръководи успешно тази толкова важна обществена медия. Питам се, понеже не знам, какъв е нейният управленски и интелектуален капацитет. Не намирам отговор.

Кажете ми - да сте прочели нещо с автор Анкова? Да сте я чули да изрази мнение по някой важен обществено-политически или културен проблем? Като отговорен ръководител да е лансирала и защитила своя позиция по въпроси, възникнали в трудното ни разделно време, която позиция да е намерила отзвук в зрителската и не само зрителската аудитория?

Това, поне според мен, не се е случило. И по всичко личи, че няма да се случи. Изводите оставям за вас. Но си спомням с носталгия, че преди години ръководители на Националната телевизия бяха такива широко известни и уважавани общественици и творци като Леда Милева и Богомил Нонев.

През 1960 г. се появи епиграмата „Отечество любезно” на Радой Ралин:

България, България, понасяща България!
Познавам те от оня ден и вчера.
Страна, в която всичките бездария
направиха огромна кариера.

Тази епиграма е на възраст вече 56-години, но добре се вижда, че е твърде актуална и днес.

Сега, съвсем накрая - и друг път съм писал за ужасяващите телевизионни реклами, които измъчват зрителите със своите примитивни текстове и уморителни децибели.

Но напоследък този примитивизъм взе връх. Съдете сами. Телевизиите ни правят свидетели на „епохални” открития като например тези, че най-важното, което човек носи, е неговата кожа; че тялото ни е идеално устроен инструмент; а на въпроса за какво са ни мебелите идиотската реклама отговаря, че те са за сядане, за ставане и т. н.

Как не сме го знаели досега? Неудобно ми е да продължавам, но никак не им е неудобно на телевизионните ръководители, защото атавистичната им жажда за много пари е удовлетворена чрез многократното излъчване на уродливите реклами, които отблъскват и оставят горчив вкус в душата на зрителя.

За мен връх на удивителната пошлост и бездарие е следната реклама: „Раменете на вратаря носят не само име или надеждите на отбора, но и любовта. И гнева на феновете. Раменете на вратаря носят величие, но това, което не биха носили, е пърхот. Раменете са създадени за величие, не за пърхот”. Ужас!

Не знам кой е съчинител на този текст. Струва ми се, че с него злополучният автор се подиграва с нормалните хора и с тяхното търпение.

Подиграва се и с онези, които допускат такива безумия да замърсяват ефира.

Крайно време е да щракнем копчето на телевизора. Все пак трябва да помислим за своето психическо и духовно здраве.