EСЕННА БОЛКА

Драгомир Шопов

EСЕННА БОЛКА

Не ми трябва вече ключа от моята бащина къща.
Тя си отива, затрупана от спомени, разплаквана от крадци.
Но аз зная, че много нощи в съня ми ще се завръща,
както се връщат при мене скъпите ми предци.

Ето ги: един току-що отворил работилничката си малка,
друг - влязъл във клас и седнал на последния чин,
трети - тръгнал след бащината си катафалка,
а един останал на фронта някъде край Страцин…

Сякаш никога никой не е умирал.
Сякаш времето е спряло - стар и опушен влак.
И какво ми остава сега - парчета минало да събирам,
ту наквасени от дъжд, ту побелели от сняг.

За да изчезнат в някаква бездна бездънна,
от която нищо повече не може да се отнеме.
Как е пусто сега, когато без милост разсъмва
и когато е ничие уж моето време.

Ще захвърля ключа от бащината си къща.
Тя умира като човек, както умряха татко и мама.
И последният есенен лист бавно ще ме загръща,
докато разбере накрая, че и мене ме няма.


СТАРАТА КЪЩА

Щях да захвърля ключа от къщата ни, която вече я няма,
ала ето на - не намерих сили за туй, не посмях.
Просто си казах:
щом от небето слязат някога татко и мама,
къде ще отседнат,
нали най-добре ще им бъде да си влязат у тях.

Затова е ключът.
Ще го сложа под прага на моята болка.
Те ще знаят къде е,
ще го вземат и ще отключат скърцащата врата.
Само няколко стъпала.
Колко бяха - пет или шест, колко?
И колко сезона са минали, откакто си тръгна смъртта?

Боже, къщата. Дали, мисля си, ще я познаят? -
с покрив от облаци, от облаци и от звезди.
От вятър са стените на мъртвите стаи,
пода - от гъста мъгла, по която не остават следи…

И някъде там - закачена нашата снимка:
ние тримата в рамка от почерняло дърво.
Дворът, крушата и наоколо въздуха синкав -
застанали сме така,
сякаш отбелязваме някакво тържество.

Боже Господи, бълнувам ли, що ли? - Никаква снимка няма.
Дворът го няма. Няма я крушата,
стъпалата отдавна са станали прах.
И все пак знам - ще си дойдат татко и мама
в някоя събота,
когато Господ пуска умрелите да си идат у тях.

Ето го ключът. Ето ги стъпалата.
Ето ги стаите.
Всичко е каквото беше, скъпи мои, със вас.
А когато си тръгнете -
заключете вратата.
Да има някога какво да отключа и аз!


САМИ

На скулптора Георги Чапкънов - Чапа

Вървим с теб по утринния площад.
Двамата Славейковци
едва ли разбират какво си говорим.
Те слушат езика на града. Не им е познат.
Друго е времето.
Други са днешните хора.
А защо те са се спрели тук сега?
Някога тук е била тяхната къща.
Може би я мислят с горчива тъга.
Може би тежък спомен
душите прегръща.
Не съм сигурен дали в някой най-късен час
те не стават от пейката - сина и бащата -
и не тръгват по следите
на запомнен от миналото глас,
ясно чут, когато я няма тълпата.
Когато трамваят край тях не звъни.
Когато книгите от сергиите
са прибрани в кашони,
а слепите певци - бардове в нашите дни -
се опитват
мъката от нас да изгонят.
Докъде ще стигнат двамата - не знам.
Ала щом над тях утро засвети,
те ще седнат отново на пейката, там,
със своите спомени вечно заети.
„Баща ми в мен” - ще прошепне синът.
„Не сме народ, а мърша!” -
бащата гневно на глас ще извика.
И цяла вечност двамата тук ще седят
в една самотност велика.
Малък отдих след толкова битки,
победи, падения…
Оцелели в един яростен век,
те му отмъстиха с поеми и стихотворения
и показаха
какво значи да е свободен човек.
Какво представлява нашето време за тях?
Нашите алчност, омрази, страсти?
Те знаят, че всичко се превръща на прах,
че е нетрайно човешкото щастие.
Но как ние да осъзнаем това?
Как да победим в душите си пустотата?
Сам ще се сетиш, братко мой.
Вдигни глава
и ги виж до теб - сина и бащата!


ПРИЗНАНИЕ

От есенната шума - златен -
е този неочакван час.
Дали нарочно е изпратен -
да усмири беса у нас?

И да подсети, че напразно
за всяко нещо се гневим.
Стърчат дървета без омраза.
Без злост се вие струйка дим.

И конче някакво се скита
без страх край двора разграден.
По него златни са мухите
във този въздух позлатен.

И думите, които срича
обезвереният ни свят,
съвсем на истински приличат.
Аз искам те да продължат

от есенния въздух - вътре,
дълбоко в нас, добри и зли…
И си припомням вече смътно,
че и от щастие боли…


ПРОШКА

Ще поискам прошка от тази земя,
която толкова безмилостно газим.
Прошка от старото дърво -
старо като моя живот остарял.
Прошка от онзи,
който отчаяно ме мрази
задето не ме достига
хвърлената от него кал.
Прошка от птицата
за гнездото й разрушено.
Прошка от моя съученик
в бедност умрял.
Прошка от родителите ми
високо над мене -
там, при звездите, при облака бял.
Прошка от листа,
върху който пиша с години.
Прошка от думите -
казани или премълчани.
Прошка от вятъра, от утрото синьо,
от всичко, което
след нас ще остане.
Прошка от теб,
от сълзите в твойте очи,
от усмивката,
с която предано си до мен.
Прошка от любовта -
тя задълго тук ще личи
в този свят
на добро и на зло разделен.
Колко много прошка!
Ще имам ли време за всичко?
Ако все пак не успея -
ще бъде ли грях?
Да не мислим сега!
Виж слънцето над Витоша
към нас наднича.
Прости ми, слънце,
задето след толкова неволи
до днес оцелях.