ПОДОЗРИТЕЛНО СЪВПАДЕНИЕ

Панчо Панчев

След кратко колебание тя вдигна телефона и каза на най-добрата си приятелка, че я моли да се видят колкото е възможно по-скоро. После постави слушалката върху вилката (обаждаше се по домашния телефон) и се засмя сама на себе си - защо изведнъж се е разбързала да сподели това, което вече цяла година криеше.
На няколко пъти Венчето (така се казваше приятелката й) я подпитваше какво става с нея, защото явно нещо ставаше, но тя не си признаваше. И понеже обикновено споделяха всичко, тя не можеше да отговори дори на себе си, защо сега упорито мълчи. Навярно се срамуваше или се боеше от възможни подигравки. Пушкин красиво твърди, че „любви все возрасти покорни”, но в живота май не е точно така. Пък и не беше достатъчно сигурна в характера на чувството си, което повече подхождаше за колегиално приятелство, но можеше да стане и нещо повече.
Докато чакаше Венчето да дойде, тя приготви, както обикновено, с какво да си „замезят” кафето. Дори без да усети сложи на масата освен традиционното кейкче и още някакви сладки, както и любимите на приятелката й сушени кайсии. Сякаш щеше да я кани за кума, а нямаше да търси нейната подкрепа за решението си да сложи край на връзката, която криеше. Всъщност краят беше вече сложен и то не от нея, а от него.
Посрещна я, прегърнаха се, седнаха една до друга на дивана и Венчето с почти тревожно любопитство започна:
- Казвай сега! Какво се е случило?
- Нищо! - беше отговорът, придружен с усмивка.
Свърши се.
- Какво се е свършило? Не си ми казала още какво е започнало.
- Ами ще ти кажа. Нали затова те извиках.
- Реши се най-после значи да изплюеш камъчето. За малко не ти се разсърдих, заради тази твоя тайна. Става дума за мъж, нали?
- Ей, голяма откривателка си. Като Христофор Колумб. Значи си Коломбина.
- Коломбина е дамата на Арлекин, но това сега не е важно. Казвай! Не се разсейвай с други теми и говори по въпроса! - При тези думи Венчето усети, че се отнася към приятелката си като към някоя своя ученичка. Но това е напълно заслужено, защото последва нейно обяснение, което не надхвърляше манталитета на гимназистка, каквито само до преди няколко години бяха дъщерите им.
- Ох, не знам откъде да започна - измънка домакинята като навлизане във изповедта си. - Става дума за нашия доскорошен главен счетоводител. Пенсионираха го, а и сега през ден го викат за всевъзможни консултации. Той гаргара си прави и със законите, и с правилниците, и с всякаква друга документация…
- И с теб, - вметна Венчето.
- Не ме прекъсвай, защото няма да ти кажа нищо повече!
- А има ли какво?
- Хем има, хем няма. Много приятен и възпитан човек - кавалер от класа. Не мога да разбера обаче, кога се шегува, кога говори сериозно. Водил ме е няколко пъти на ресторант, хубави разходки си правехме и не щеш ли започна да ми намеква за по-интимна близост. Аз се правех на разсеяна, но тогава той ми заговори направо, без заобикалки. Дори ми предложи да отидем заедно на курорт. След моя отказ, макар и изречен уклончиво, се виждахме още два-три пъти, докато той без каквото и да било обяснение престана да ми се обажда. Изчезна и толкова. Като умрял. Пепел ми на езика! А така хубаво си говорехме, особено по телефона. Не пропускаше да ми каже нито „Лека нощ!”, нито „Добро утро!” И най-хубавото беше, че по жицата никой не ни вижда и чува, за да ме одумват на другия ден - знаеш ги колежките ми.
- А ти потърси ли го после, позвъни ли му се след ненадейното изчезване?
- Не съм. Трябваше ли?
- Знам ли. Ще помисля и ще ти кажа. - Венчето не я лъжеше. В такива каши не е редно да се набърква човек отстрани, особено като не познава онзи, за когото става дума. - Поне да ми го беше показала, да беше ме запознала с него.
- Да, да, че да ми го свиеш. Той веднага щеше да разбере колко по-интелигентна си от мен. А не си и много по-грозна. - И настъпилата неловка пауза добави: - Нали разбираш, че се шегувам.
- Разбирам, естествено. Не разбрах само как ще ти го свия като съм макар и малко по-грозна. - Втора неловка пауза и заключение: - Не знам дали интелигентността ми ще стигне за компенсация. Нали разбираш и ти, че се шегувам. Не се безпокой - не ти се сърдя и не бих могла след толкова години приятелство, обаче колкото и неудобно да ми е, сега трябва да си вървя. И ти не ми се сърди! Бързам за друга среща. Също важна.
Прегърнаха се за довиждане и гостенката хукна да си ходи, без да си е допила дори кафето.Тя наистина имаше среща, но далеч не важна. Сутринта беше й се обадил неин братовчед, с когото много се обичаха, но се виждаха рядко, въпреки че живееха през три улици. Както казваше той - постоянно ми са налага да се срещам с хора, които искам да убия, а с близките ми приятели и роднини само се каним.
- Казвай! С повод или без повод ми се обади? - попита Венчето братовчедът, когато бяха вече седнали и чакаха сервитьора.
- Без.
- Тогава баналните въпроси. Не сме се виждали и чували отдавна. Как я караш?
- Смешно.
- Какво смешно?
- Смешно я карам. - И той започна да й разказва как през последните месеци излиза с една кокошка (това уж не беше в неговия стил), иначе симпатична, но с необяснимо за него поведение. - Сякаш е на шестнайсет години, а не вдовица от толкова време. Сякаш мама и татко (лека им пръст!) ще й се карат, ако се прибере след девет часа. - Това той каза с усмивка, зад която не беше ясно какво е скрито. - Иначе хубаво се смее - продължи той и някак с чувство за вина добави. - Дудинцев беше избрал една хубава руска поговорка за заглавие на своя книга: „Само с хляб не се живее”. Обаче и само със смях не се живее. Иначе хубаво се смее жената - особено вечер по телефона. Ако имахме по няколко живота, единият от тях можехме изцяло да посветим на смеха. Но той - както моят така и твоят живот не се повтаря и не му стига, че е толкова никакъв, а и бърза да си отиде. Глупости говоря. Като на конференция. Не съм оглупял чак до такава степен и все пак…
Подир това му непредизвикано откровение, колкото и близко да беше то до истината, двамата помълчаха и после той продължи.
- Един ден след близо година мили разговори по телефона и приятни разходки по любимия ми роден град (цяла година, обаче с паузите) аз изчезнах и я оставих да се чуди и на моето поведение. А най-лошото или най-хубавото е, че не се чувствам никак ощетен. Спомням си как преживявах на младини подобни раздели. Сякаш беше дошъл краят на света. Докато сега си чета книги (знаеш, че това е любимото ми занимание) и когато се сетя за нея, само й се чудя на акъла и на ум ми идва Софокъл с неговото: „Много са чудните неща на света, но най-чудното е човекът”.
Пак помълчаха малко и се разделиха се с дежурното, макар и казано съвсем искрено, обещание - да се виждат по-често.
Братовчедът вървеше бавно по улицата към дома си и се питаше защо сподели всичко това с Венчето. Дори не си казаха, както обикновено по две думи за роднините. Нито тя, която беше царица вицовете, го зарадва с нещо ново. Явно животът, за който той говори като на конференция, ги беше посмачкал и не им беше до смях. Може би точно този често неоправдан смях беше харесал той у колежката си от доскорошната негова служба. Едва сега си даде сметка, че там малко се смееха. Смешни думи има, но смешни числа още не са измислени.
Венчето също вървеше бавно към дома си. От разговора с братовчеда тя така и не можа да разбере, а кой знае защо не го и попита - дали дамата, за която той й говореше беше нейната близка приятелка, или това е най-обикновено съвпадение. Повтори си няколко пъти цитата от Софокъл и с него в главата забърза по улицата.