ИЗ „ДЕНЯТ МИНАВА СЪПРОВОДЕН” (1989)

Димитър Стойчев

МАЙКИТЕ

Богородично бледи,
с есен в очите,
родили по един поет,
те чакат да им напишем:
„Не плачи, майко, не тъжи.”


СПЪНАТ КОН

От детството ми още е останал.
Не може да се утаи
едничък спомен: в селската поляна
кон, спънат с букаи.

За да направи крачка сред тревите,
той удряше в земята крак до крак,
звънтяха глухо в букаите
подковите - на щастието знак!


***
Не стискай въздуха в юмрук.
Не можеш го уплаши.
Спокойно разтвори ръката:
няма нищо.
Но и това е нещо.
Достатъчно е
да го осъзнаеш…


***
Не се научих да живея и това е.
Познавам хора,
сякаш втори път живеят.
Все пак любопитно ми е да умра:
как ли ще изглежда
моето живеене,
погледнато отдолу?


***
Любовта не се запаметява.
Тя живее кратките си дни
и след себе си опожарява.
Спомените са развалини,

из които тихо бродим нощем,
както в гробища гробар,
но с надежда да открием още
топлинка от страшния пожар.


***
След толкова години
идваш.
За себе си говорим
като за други двама.

Ний с теб умирахме
тъй дълго,
че нито ден
не можем да живеем
заедно.


***
Светът не може да се излекува:
от удари
и от целувки
остават синини.


***
Когато се разпъват хора,
ти какво си:
кръст,
пирон
или гъба,
напоена с оцет?


***
Желанията са по-големи
от възможностите.
Това поражда сълзи.
Но не чак толкова солени,
за да откърмят бисери очите.

Кой впрочем може да докаже
ръждата минало ли е
или е настояще?


ДЪЖД

Водата се завръща…

Тя тръгна някак си като въздишка,
завръща се във вид на сълзи.
Какво чак толкова видя отгоре?

Земята шушне нещо.
Иди я разбери.
Тя винаги е сигурна в завръщането.


ВОДА

За стотен път отблъсква те брегът.
А ти все идеш и все идеш…
Какво те мами там отвъд
и заслужава ли си да се види?

Дали от много свобода
не можеш ти да бъдеш кротка?
Какво би станало от теб, вода,
ако не беше този отказ?…


***
Най-дълго детето живее в поета.
Това непосилно съчетание.
То те прави смешен
в очите на другите,
които са само възрастни.
Кара те да възприемаш
като удивителни тополите,
чиито години се определят с триони…


***
С възрастта все по-къси стават стиховете ми.
Не мога да си позволявам разточителство.
Животът ми виси на стих.


***
Когато даже паметта ще ми изневерява,
какво ще правя със усмивката?
Усмивката,
с която съм обичал,
усмивката,
с която съм прощавал,
усмивката,
с която си отивам…


***
Издигам се над себе си самия,
тъй както дим над огъня се вие.

Горят в сърцето ми главни от чувства.
А страстите - безславни нестинарки,
танцуват върху своите безумства…

Димът чертае триумфални арки.

Пребърквам пепелта с ръце студени.
Измислица, измислица си, Феникс!