СТИХОВЕ

Розалия Александрова

Из „Реалният живот на чувствата” (2015)

***

Самотен кон
сезоните догонва.
И с тропот ехото следи.
Предимството
да бъдеш сам
в бохемата,
когато в буря
съвестта мълчи.


***
Обичам
Те
от началото
на света.


***
Мислите се реят
подредено
като ято вранки.
Бялото е синьо.
И зелено.
Слънцето преборва
сянката.
Вие ти се свят.
Не ти се вие.
Облаци прескачат
кръгозора.
По небето плува
светла сила.
И светът е малък.
И огромен.


***

Остава
вечността
несподелена
от онзи първи
неизброден
сън.
Земя,
небе
пресътворено
от Божий
промисъл
във кълн.


***

Помолих се
на ангели небесни
да полетя.
Душата ми
се стрелна
надтелесно.
И радостта запя.
Помолих
да се върна
на Земята.
И стържещ въздух
ме свести.
Където и да бъда,
в мен детето
будува,
търси
и следи.


***

Вулканът
бавно стихва
в мене.
И огънят изтича.
В сърцето ми
студува ден.
И нощите облича.
Сега е кървава луна.
И слънцето - по-бяло.
Посоките са
без следа.
Вселената
е спряла.


Из „Нар от пришълец” (2016)


***

За теб запалих
свещите небесни.
А пламъкът огрява
мойта същност
и устрема на птиците
и песните -
да ме достигнат
в бъдното.
Но то не съществува вече.
Сега и в този миг живея.
Когато дишам
името на вятъра,
от Нищо
стихове се реят.


***

Може винаги
да не разбирам
твойте полутонове.
Сенки, облаци
и минало.
Въздухът е
спомени.
Трябва някак
да излезем
на простора,
край реката.
И да станем
бистро езеро.
Пришълци
от синевата.


***

Търпеливо
те обичам.
В чувствата ми
споделени
любовта
е
бяло
птиче.
Наранено
от съмнения.
Търпеливо
те
обичам.


***

Конете дръпнаха под нозете си
звезди в най-дългите дюни.
Остана вятърът цветен
в очите пристан да гони.
Къде летиш, Слънце мое,
и облак в златни покои!
При непокорните трепети,
Живот!
Радост.
и Воля.


ИЛЮЗИЯ

Не исках
да приема,
че те няма,
когато
те целувам.
Че сънищата ни
за двама
са полети
в несбъднато.
И есента
не е раздяла.
А е сезон
от светли
страсти.
И кукувица
до премала
отмерваше
живот.
И щастие.


СРОДНИ ДУШИ

По-трудно се разбулва
от плътта
Душата на човека.
Върви през сенчести лета.
И през пътеки.
Достига прясната зора.
Щом истина развиделява.
И пламъкa на Любовта
с венец дарява.
Но да я стигнеш - векове
ти трябва да я молиш.
И двете светлини
в едно
кълбо
да се разтворят.


***

Имам нужда
от малко кураж.
Да ми кажеш,
че пак ме обичаш.
Че ме виждаш
във всеки мираж
като бяла река
през пустинята.
Имам нужда
да бъдеш до мен.
И прегръдката
топла и силна.
Ти си истина
в моя рефрен.
В песента за любов.
И за смисъл.


АЗ СЪМ, НИЕ СМЕ

На този ден благодаря на Бог,
че пак сме на Земята!
И аромат на мащерка и глог
отваря ни душата.

За всеки миг благодарим!
За всеки дух във тяло!
И само нежната зора
ни вдъхва тръпна цялост.