СКИТАНИЯ И ТВОРЧЕСТВО

Василий Ян

превод: Литературен свят

Роден съм през 1875 г. в Киев. В далечното ми детство често слушах разкази на баща ми, учител в гимназията, за героите на “Илиада” и за пътешествията на Одисей. Баща ми беше преподавател по древни езици - гръцки и латински. Той бе превел на руски език произведения на някои гръцки автори - Ксенофонт, Павзаний, Херодот и Омир.

Скиталчествата на хитроумния Одисей ми бяха известни и близки от най-ранни години. Изрязвах от хартия малки корабчета, качвах на тях спътниците на Одисей и с помощта на дълъг конец ги возех из стаята, а през това време разказвах за приключенията на Одисей на малките ми връстници. Особен успех имаха Сцила и Харибда, ролите на които изпълняваха две котки. Те изскачаха под дивана, нахвърляха се на корабчетата и ги късаха.

Приключенията на Одисей, както и разказите на един стар матрос, обиколил целия свят, ми внушиха жаждата за пътешествия и като момче дори избягах веднъж на кораб, с надеждата да видя приказните далечни страни, но бях хванат и върнат обратно, давайки дума на родителите си да не тръгвам повече на никакви пътувания, докато не завършва висшето си образование.

Завърших гимназия в стария Ревел (Талин) и с този старинен град са свързани първите ми творчески пориви. Спомням си с благодарност уроците на преподавателите ми по история Соколовски и Ляхницки, цветистите разкази на които от руската и обща история ме накараха завинаги да обикна този предмет.

Първите ми литературни опити бяха преводи на руски език на естонски песни, изпълнявани на конгрес на народните певчески общества в Ревел, стихове и кратки фейлетони от живота на Прибалтийския край, печатани под различни псевдоними в ревелския руски вестник.

Към този период се отнася посещението ми, с ученическа екскурзия, на Чудското езеро. Малкият двуколесен параход, с който пътувахме, специално спря близо до „Гарвановия камък”, където през 1242 г. е станало „Ледовото побоище” - забележителната победа на младия Александър Невски над немските рицари-мечоносци.

Завърших през 1898 г. историко-филологическия факултет на Петербургския университет и след като се завърнах в Ревел, реших да изпълня отдавнашната си мечта - да тръгна пеш из Русия, изучавайки фолклора, бита, езика и нравите на народа. Със селски дрехи и раница тръгнах из Русия.

Започнах с Новгород, този древен град. Оттам поех с рибарска лодка по река Волхов към езерото Илмен, където прекарах известно време в село Неронов бор. Там жадно и с вълнение започнах да записвам старинни песни, предания и приказки.

От Новгородска губерния се отправих за Псковска, после за Вятска, където бях в глухите Малмижки гори. Тогава там свирепстваше глад и населението се стремеше към други места, на “сезонна работа”, както казваха тогава. После отидох в Смоленска губерния, оттам със сал се спуснах по Днепър до Киев и посетих Украйна.

Пътните си бележки изпращах на вестници и скромният хонорар от тях ми помагаше да продължа скитанията си, по време на които ми станаха ясни думите на Некрасов: „Кажи ми такова място, такъв ъгъл аз не съм видял, в който твоят сеяч и хранител, и руски селянин да не стене…”

Тези скиталчества ми отнеха няколко години. Те ми дадоха възможност не само да видя много, но и да разбера душата на обикновения руски човек, талантлив, търпелив, но тогава безправен.

След пътешествието в Русия ми се прииска да видя западните страни и кореспондент на един петербургски вестник заминах за Англия, където прекарах около година. Обиколих Южна Англия на велосипед, посетих също северните промишлени райони, особено се интересувах от живота на широките маси от английския народ, по-точно от живота на миньорите в каменовъглените мини на Нюкасъл. В Лондон работих в забележителната библиотека на Британския музей и там за първи път прочетох забранените по онова време у нас съчинения на Херцен.

Тъгата по родината ме накара да се върна, но скоро предприех ново пътешествие, този път на Изток, в Средна Азия. Заселих се в Ашхабад, получавайки длъжността инспектор по кладенците в пясъчните степи на Туркмения, което ми даде възможност да обиколя целия този край.

Купих си издръжлив туркменски жребец и така извърших трудни, но увлекателни пътешествия - първо през Каракумските пясъчни пустини в Хива, после в Бухара и Северна Персия, по афганската граница, през Сеистан и Белуджистан, достигнах до границата на Индия, където английските власти отказаха да ме пуснат. Сега подобни пътешествия могат да се направят с автомобил бързо и лесно, но в онези далечни дни те бяха свързани не само с големи трудности, но и с опасности.

Тези скитания по света, особено в Азия, ми дадоха много впечатления, които послужиха за основа, фон на моите исторически произведения. Тогава обикнах жълтите пясъчни равнини, сините далечини и снежните хребети на безкрайна Азия.

Пак тук, в тези равнини, у мен възникнаха първите планове за създаването на исторически повести за великите завоеватели на Азия, преминали победоносно по тези места и не оставили след себе си нищо, освен купчина развалини и неугасимата ненавист в паметта на оцелелите жители.

Но започналата руско-японска война за дълго ме отвлече от замисленото. Цялата война прекарах като специален кореспондент на Петербургската телеграфна агенция (СПТА), и тук, в полята на Манчжурия, видях отблизо мъжеството, издръжливостта, търпението и беззаветната храброст на руския войник в героичната борба с враг, оборудван с много по-добра техника, предварително доставена на японците от англичаните и американците.

След завършването на войната отново бях в Средна Азия и Персия, посетих Гърция и Египет, после прекарах няколко години като специален кореспондент на същата телеграфна агенция в Турция, а след началото на Първата световна война - на Балканите и в Румъния.

През 1918 г. се върнах в Русия, следвайки думите на Тютчев: “…Щастлив е, който е посетил този свят в минутите му съдбоносни…” В родината ми бяха започнали трудни и велики години на строителство на новия живот.

Хора бяха необходими във всички отрасли и аз бях лектор, преподавател в селско училище, редактор на вестник, драматург и режисьор на нов театър. През 1923 г. се заселих в Москва и тук започна нов период в живота ми: скиталчествата завършиха, роди се творчеството - период на упорита работа в Ленинската библиотека над материалите за отдавна замислените исторически повести.

През 1908 г., по време на пътуване с руски параход по крайбрежието на Мала Азия, посетих музея на Бейрут, където видях намерени при разкопките в древен Сидон глинени дъсчици с неразбираеми надписи.

Това бяха откъслечни записки на финикийци, смелите скиталци по моретата. Тогава се запалих от мисълта да напиша увлекателна юношеска повест за тези мореплаватели и много години по-късно написах първата си историческа повест - “Финикийският кораб”, издадена през 1931 г. от “Млада гвардия”, с рисунки на В. Г. Бехтеев, в стила на онази епоха.

В процеса на работата в мен за първи път възникна съмнение за границите на допустимата измислица в художественото историческо произведение и стигнах до извода, че на автора трябва да бъде дадена най-широка свобода за творческите му догадки, фантазии, но те трябва да бъдат строго основани на някакви точни данни, необходими за научните исторически изследвания.

Вторият извод, до който стигнах: да покажа на читателя, най-вече на юношите, най-героичните страници от миналото на страните и народите, ярките образи на борци, смело защитаващи своята родина от нахлуването на безмилостни завоеватели, за да могат в тези образи хората да намират достоен пример за подражание.

Следващата ми повест бе “Спартак”. В нея се опитах да покажа суровия тракиец, смелия вожд на въстаналите роби, талантливия организатор, успял да обедини хора от различни националности.

Написах още повестта “Ковачи” - за началото на металургичните заводи в Русия, “Робърт Фултън” - за предприемчивия изобретател, “Алхимикът Ашкинази” и други малки исторически повести и разкази.

Моето пребиваване в Азия, пътуванията ми нагоре по Каракум и Персия, изучаването на миналото на средноазиатските народи предизвика желанието ми да опиша живота на древните скити, саки, согди и другите народности, живели в IV в. пр. н. е., по време на нахлуването на Александър Македонски.

Трудността на тази историческа тема се заключаваше в това, че досега обикновено образът на Александър Македонски бе крайно идеализиран от буржоазните писатели от всички националности. Аз обаче реших да го изобразя такъв, какъвто е бил в действителност: разрушител на градове, изтребител на местното население на цели райони, екзекутиращ всеки, който му е оказвал съпротива или му се е струвал подозрителен.

Така се появи повестта за този талантлив, но жесток завоевател - “Огньове над курганите”, за първи път издадена през 1932 г. в значително съкратен вид. Впоследствие тя бе преработена от мен и допълнена с много нови глави.

Главният труд на моя живот е трилогията за Ординското нашествие. В 1939 г. след дългогодишна работа се появи първата книга от трилогията - “Чингисхан”, а през 1942 г. втората книга - “Батий”, и в 1953 г. бе завършена третата, последна книга от трилогията - “Към последното море”.

В “Батий” показах беззаветно мъжествената съпротива на нашите предци и героичните образи на обикновени руски хора, покорени, но не сломени от страшния ураган на монголското нашествие и върху отломките на изгорените градове и села започнали отново да ги строят.

По това време излезе малката ми повест за деца за първата печатница на Иван Фьодоров - “Никита и Микитка”, и в 1952 г. - юношеската повест за Александър Невски - “Младостта на пълководеца”.

В моите книги се опитах да разкажа за героизма на мирните народи, даващи мъжествен отпор на всички нахлули в земята им хищници, искащи да ги поробят и носещи им смърт, мъка и разрушения.

Бих искал моите читатели да видят какъв ужас и падение на културата носят завоевателните войни. Само в прекрасния съзидателен труд, в мирното сътрудничество на всички свободолюбиви народи е залогът за щастие на човечеството.

И моят труд е дялът, внесен според силите ми, в общото дело за тържеството на справедливостта и доброто, за великата идея на мира.

1953 г.