Розалия Александрова

Не познавах досега творчеството на поета Петър Краевски, който е и известен журналист, писател, философ и учител - колко красива дума! Затова направо ще скоча в пламъка на неизгорените писма, пък ако ще да изгоря, започвайки от началото: „О, стиховете /пламнали - поезия/ недостижима”(„Сомнамбул”).

Душевността на един поет се разкрива в думите, които е изпратил, искрени и чисти, на хората. В душата на П. Краевски кипи лавата на неговите пламнали послания, отваряйки за света красотата и неповторимостта на Поетовото слово в лоното на неговата Божествена същност - Любовта. Оттук и до края на стихосбирката сърцето на поета принадлежи изцяло на Нея, Нейно Величество Поезията. В това се убеждаваме, докато препускаме напред и навътре по белите крила на една чиста душевност.

Но като в сеизмична карта на нашата Родина и цялата Земя се редят сини и червени сияния, бели паузи и критични точки, в които авторът ни разкрива даровете, дошли чрез него в една плодородна почва, за да се засеят семената на Красотата, Хармонията и Вечността. От възхитата до въпросителните в съпреживяното от душата на поета, се редят картините на нееднозначното земно битие.

Поне така изглежда от птичи полет. А сега нека се приземим за малко. Да погледнем магистралите, по които пътуват очите на поета: „Думи в пепелник”, „Опожарената градина”, „Въглени в небето”, „Думи над водата”, „Снимки в огъня”, „Малки клади”, „Огнени езичета”, „Вятър в пепелта”. Тук впечатлява символиката на богата образност и вглъбеност в детайла и обобщената визия на един ваятел на словото. Може да се напише цял трактат само по тези заглавия.

Но когато се потопиш във всеки раздел, разбираш, че колкото и да ти се иска да обхванеш морето от емоции и картини, просто не можеш да си го позволиш в рамките на едно представяне. И все пак.

„Думи в пепелник”. Алюзия за минало, което изпреварва бъдещето, оставайки в него.

Думи в пепелник

Старите писма
с внезапна премиера -

поглед,
който изпреварва пламъка.

С лекота прескачам авторовата алюзия, за да се спъна в още по-носталгичното „Херми”, посветено на Владимир Янев, в което „младостта -/ чудата територия” е отново красива утопия и не/възможна реалност, когато дойде обедният час на живота.

Добре, че сред тази тъга младостта на самия автор е безспорна и е предизвикана от близки дестинации в живота му, както ще разберем от пълния прочит на книгата. И, всъщност, тъгата по миналото е катапулт, от който авторът ни изстрелва към бъдната красота на живота. „Лична археология”.

„По крепостния зид пролазва гущерче,/ а погледът на статуята/ с него емигрира.” Това са летящи стихове, които ни пренасят мигновено в други времена и пространства с лекотата и изяществото на словото. То има безграничната възможност да намеква и смесва момента на бъденето с безкрая на вечното.

Невероятните метафори в „Кладенец” чертаят пътя на отрудения художник на словесата, който „нахлузил си корубите на мрака” и „като крадец” „безкрайно тъжно … остарява(ш) в думите”. Така изглежда човек, който търси любовта сред мрака на празна от мечти зала, сред кресчендото на една търсеща душа, която пътува в децибелите на спомените.

Добре е, че самият автор е стигнал до заключението колко всъщност е трудно и непоносимо за душата да живее в миналото. Може би има защо да подчертавам този момент, за да го чуе и самият автор - себе си чрез „екота” на съпреживяването.

В тази върволица от завръщания в миналото специално място заема стихотворението „По здрач”. В него авторът търси с аргументи - блестящи метафори - смисъла на живота.

По здрач

Младостта престана
да се случва в теб.

Отшумява
литургията на светлината.

Мракът е разумен
и всеопрощаващ
дъх -

идва
да остане.

Тук, струва ми се, порасналото и невярващото на очите си момче, иска да ни убеди в нещо, което само по себе си е вик в необята за Неговата Любов.
В контекста на този мощен импулс бъденето на мрака губи почва под краката си и се самоопровергава.

Не, младостта не си е отишла! Няма как това да се случи, когато сърцето ти е в тъмната зала и чака някой да запали светлината, която гори в душата ти с една дума, и дори - без думи. А само с погледа на онази статуя, която предизвиква въображението ти да полети в безкрайните проекции на Духа и да съживи поета с една кратка дума - Любов.

И дори ключът за нея да е в миналото, което е една от възможностите, няма как да не останеш в бъдещето на лирическия аз, който си го е пожелал. Още повече, запазвайки за себе си мястото на фин и чувствителен пазач на българското слово чрез своите проникновения.

Всеки раздел е стихосбирка в стихосбирката - има самостоятелен живот, но заедно всички допълват по своему пъзела на живота, неговото богатство от картини и емоции, думи и образи, багри и вълнения, поезия и безвремие, вечност и хармония.

Бегъл поглед е невъзможен, но да ги докоснем за миг - нека опитаме.
„Оранжевата градина”. Веднага кацаме като птици от невидим декор върху „Дъб” и „Липа”, за да усетим дълбоко в себе си очарованието и тъгата по отминалата младост на родителите - свещената крава на нашето земно съзаклятие.

Винаги прекрасни и винаги непостижими образи на детското ни въображение. И докато дъбът е „бурно тържество на светлината”, липата е „аромат/ на топла къща”. А до тях е онази върба, в която припознах лирическия аз. Върба, приютила в клоните си златоперка. Само в два щриха е увековечена магията на невъзможната възможност.

Авторът прекосява със стиховете си морета и океани, съдби и исторически върхове, времена и философии, прегръщайки в душата си всяка болка, ослепяла от светлината на историческото прозрение.

Този калейдоскоп ни дава визията на един ерудиран поет, който освен че е „до дъно” запознат със съвременната и древната история на човечеството, умее по свой уникален начин да съпреживее болки и страсти, радости и въпроси, висящи като Дамоклев меч над нашата цивилизация.

И тук, мисля, че драматично започналият диалог на Петър с Бог под прожекторите на атеизма ще има развитие в следващите му книги. Няма как иначе да приема образите на „Върховния ловец” и „върховната плячка”.

Това е едно от най-силните творчески и човешки предизвикателства към Неговата Любов, на която Бог непременно ще отговори с любов. Атеизмът търси доказателствата сред нас, а вярата ги разкрива в най-чист вид на сърцето ни. Тук можем с умиление и възторг да се позовем на една прекрасна притча за блудния син и неговия път до дома. И затова, приятели, радвайте се!
И малко по-близо до Земята.

„Дим над водата”. Сатира към статута на клишираните величия. Истинската поезия е винаги свързана с живота, а не - с нелепици от думи.
„Снимки в огъня”. Първото прозрение е чисто квантово стихотворение: експлозия от светлина в чувствителните сетива на поета:

МУЗА

Паметно откритие
озари сетивата ми:
Слънцето в очите й -
светлина в светлината!

До неговото битийно въплъщение в „Еротисимо” с много точна светлинна поанта, отсякла истината със самурайски меч: „поезията е взаимност!”

„Малки клади”. И незабравимият афоризъм:

„Светът е Божия лаборатория,
в която всяко нещо се изпитва.” („Метафизичен сонет”)

Поетът има съзнанието за неподвластната на земните терзания роля на поезията. Той виртуозно реди думите - истински и илюзорни, щастливи като подплашени птици, и нещастни като нещастен космос.

„А моето несъвършено слово
какво го чака? Огън да го жари!
Защото пламъкът е живата поезия.”

Мъдростта на поезията на Петър Краевски е в нейната обреченост да провижда многостранно красотата на света с нейните съвършени и несъвършени страни.

Дали чрез „звън от тетива” в опита да промени злото в света, или чрез „сладки/ спомени за целостта” („Торта”), в която „времето се пръска на парчета”, мъдростта дълбае човешката душа, извличайки от нея силни и красиви образи и чувства, които ти дават усещането за непреходността на истинските неща в живота.

А това са: човек и Бог, хората, Земята, нещата, които сме докоснали, създали и дори опитали да унищожим в безкрайния ход на еволюцията. Всеки път, когато слезем в сиянието на Синята планета.

И тук е време да приключим с опитите да очертаем границите на един творчески полет, по-точно липсата им. Гранична остава само авторовата болка по минало невъзможно, но тя има своя специална роля. Да събуди чувствителността на сърцата, които ще я докоснат. Да ги накара да съпреживеят тъгата заедно.

И после, когато се откъснат от книгата, да усетят, че всъщност са разговаряли с душата на поета, която ги обича и им връчва щафетата на щастието, за да го търсят и вдън гори тилилейски, защото просто няма как ако търсиш, да не намериш.