Петър Краевски

В средата на декември миналата година имах възможността да представя предишната стихосбирка на Розалия Александрова - „Реалният живот на чувствата”. Книга с квантова поезия. Тогава започнах така, както ще започна и днес. Нямам съзнанието да съм квантов автор. Не знам да съм писал квантови тестове.

И макар да съм заинтригуван от някои теоретични постановки за квантовото писане, които прочетох в научния труд на Розалия „Да открехнем вратата на смисъла”, не мога да се определя като последовател. Предполагам, че точно затова бях и поканен да представя стихосбирката „Реалният живот на чувствата” тогава и поради тази причина съм тук и сега - за да изкажа една гледна точка, външна по отношение на кръга „Квант и приятели”.

След като прелистих стихосбирката „Нар от пришълец”, веднага разбрах, че поетесата продължава неотклонно да следва своя път в поезията. Отново се убедих, че тя залага не толкова на изобилието от метафори, колкото на мигновено проблясващи образи, често предадени с кратки изречения - изречения не рядко прекъснати с точка по средата - или видения, изобразени само с една единствена дума.

Най-точната дума. Вероятно това са именно онези квантови пулсации в информационните полета, които трябва да бъдат предадени чисто, звънко, бистро - без намесата на вторичното осмисляне, без обогатяването с допълнителни (отвличащи) послания и без извеждането в работния процес на някаква друга поетична линия, отклоняваща се от истинското поетично съобщение. Не е случаен стихът: „Сега и в този миг живея. / Когато дишам / името на вятъра, / от Нищо / стихове се реят”.

Не знам дали правилно съм доловил творческия метод на Розалия. Това, което винаги е било любопитно за мен е какво се случва в работилницата на поета, респективно - поетесата. Различни са подходите на изкушените от Словото, независимо колко големи, признати или непризнати са те. Авангардистите, например, са изрязвали от вестниците отделни думи, слагали са ги в шапка и са ги теглили като лото. Така са се раждали някои от техните стихове…

Преди тях един от великите романтици, Едгар Алън По, препоръчва стихотворението да се изгражда внимателно от финала към началото, основният тон да бъде меланхолията, породена от смъртта на нещо красиво и цялата творба - виртуозно римувана - да не е по-дълга от сто реда, за да не се нарушава единството на възприятието… Самюъл Колридж практикува коренно различен метод.

Известно е как е написал знаменитото си стихотворение „Кубла Хан” след лека злоупотреба с опиум. Той нахвърля върху листа своите видения за магичната и могъща природа, за реката Алф, която извира от подсъзнателното, криволичи в съзнателното и отново се спуска в дълбините на голямото море и така заявява съществуването на първичното и вторичното въображение.

Колридж не успява да завърши поемата си, защото е прекъснат от някакъв посетител, образите се изпаряват яко дим и той не може да ги възстанови. Методът му на писане изключва работа върху текст, без да има вдъхновение. Той работи с интуицията и стига до истината за нещата отвъд логиката… Емили Дикинсън пък съзнателно набляга на алегорията и олицетворението, опитвайки да нагнети максимално стиха като използва тирета…

Мнозина от ренесансовите поети преди споменатите романтици са залагали на строгата метрика, ямбичния пентаметър и на готовите поетични форми с много строги правила, както е при сонета например. Независимо дали сонетът е спенсъров, шекспиров или ала Петрарка, той има свои обособени части, ключови думи, теза, антитеза, синтез или извеждащ финален куплет…

В другия край на поетичното е Уолт Уитман, който полага себе си в свободния стих като го насища с езика на обикновените хора и постоянно добавя, редактира или пренаписва части от своята единствена книга „Стръкчета трева”, без алегории, без версификации, а с едно взаимно проникване между духовното и телесното. „Аз съм поемата”, казва той.

Уитман пише така - той не просто рисува с думи, нито на думи съчувства на героите си. Той Е тези герои, които сякаш реално живеят в стиха му. Той Е тяхната болка. Той Е тяхното битие. Той е част от цялото, което събира в себе си цялото. Удивителен поет!…

Има и такива пишещи, които се водят предимно от римата или разчитат на звукописа, или цялото им стихотворение е просто движение към поантата, или влагат цялото си усърдие в постигането на метафорична свръх наситеност или форсират стиха до формата на афоризъм, представен с разчупена графика като стих, та до крайната и модерна напоследък лапидарност със или решително без последващи редакции.

При квантовото писане, с което се срещнах сравнително наскоро, координатната система на стихополагането е, струва ми се, по-различна. В „Нар от пришълец” Розалия Александрова казва: „Сърцето / ми / е / стих, / който / пише / ода / за тебе”.

Тук долавям идеята за човека-поема, но не авторът-поема, както е при Уитман. Самият стих пише читателя. Стихът пише поемата на всеки един от нас. Стихът е бил „въздаден” като звън, като вибрация, като светлинен лъч или като поредица от образи, които поетесата не желае да разкодира, а ни ги предава в техния изконен и висш смисъл - послание, което е кристално чисто. И пречистващо.

Стихът е повод за четящия да го пресъздаде в себе си - без натрапчиви авторови пояснения и без тържествата на егото - и да го включи в поемата на своето „Аз”. Така стихът наистина пише този, който го чете, а поетесата е в ролята на медиатор, който е уловил посланието свише и се стреми да не внася излишен шум в комуникацията. Ето още един цитат от книгата, който е в подкрепа на моето усещане: „Началото / е / стих. / А краят / хоризонт. / Къде / ни / викаш, / Господи?”.

Това са предположенията ми за творческия метод на Розалия. Изобщо не съм сигурен, че съм прав. Затова се надявам тя да ми отговори след малко на въпроса - какъв е творческият ти метод? И да поясни заглавието - защо точно „Нар от пришълец”? Аз имам версия и по този въпрос.

Както нарът - дар от Бога - разпръсква сочни семена, така и Словото - свежо и пълно с бъдещ живот - е онова ново, което ни спасява от самоповтарянето и израждането. Този нар (разбирай - дар) от пришълец е нужното външно, различно, обновяващо, което ни движи напред.

Това сме, може би, самите ние в Словото - семенца от Божествения Нар - преродени за нов живот. Ето цитат: „Ти си вик / в утробата на Нара… / благодаря на Бог, / че пак сме на Земята”. И още: „Безкраят да ни / копира / в нов живот / и нови роли”… И още: „И облаците се надвесват / над мен и над пръстта. / В която семе на протеста / пробива път към светлината”…

И тук не съм сигурен дали интерпретирам нещата правилно, дали заглавието е изписало точното си послание в мен, затова ще помоля Розалия да внесе яснота и по този въпрос - защо „Нар от пришълец”. След малко.

Няколко думи по-конкретно за стихосбирката. Трябва да призная, че прочетох новата книга на Розалия Александрова с мисълта за предишната - там голяма роля играят два образа: бисерната мида и детето, които подхранват усещането за чистота и невинност.

В новата книга, „Нар от пришълец”, любовта е основната движеща сила. Доминира желанието за сливане, да бъдеш в другия, да си част от другия, да обичаш и да бъдеш обичан в дух и плът - в онази сакрална територия, където „Единствен пристан / за сърцето ти / е моето сърце” и където „Ще търсим аромата / по завивките, / които свързваха телата” и където „По-трудно се разбулва / от плътта / Душата на човека”.

Любовта е, струва ми се, най-често срещаната дума в тези стихове. А, както знаем, Бог е любов. Следователно книгата „Нар от пришълец” е рожба на водопад от любовни кванти.

В предишната книга „Реалния живот на чувствата” бях особено впечатлен от словесни проблясъци, в които: „слънцето преборва сянката”, „чергарски дъжд / прочиства път”, „щастливи чайки / стрелкат се без сенки”, „болките са морски капки, / в които търсиш сол от рая”, а Луната „иска / да ходиш. / Над водата.”

В „Нар от пришълец” открих истински откровения в поетични импулси, които сякаш осветяват за миг цели картини - ето: „светулка, / минала през светлина”, „И сянката ти бе отвлечена / от нощния безгрижен дъжд”, „Аз съм път / главоломен в небето”, „въздухът е спомени”, „сънищата (ни) / за двама / са полети / в несбъднато”, „конче слънчево в зеница” и много други великолепни попадения.

Както и предходната стихосбирка, тази също изобилства от впечатляващи афористични озарения като: „Любовта / е / бяло / птиче. / Наранено / от / съмнения”, „Любовта (е)… / чувство, / колкото грахово / зърно, което / те буди нощем / и ти / дава / причина / да си / жив”, „Животът е такъв разсъден, / а ние - пешки на финала”… (тук се изкушавам да пусна репликата - дано пешката на Розалия да се превърне в царица), и още: „Можеш да бягаш от мене. / Земята е кръгла” и онова блестящо осенение за страстта, която е, „…временна траектория / на пътници, хванали / погрешен копнеж / случайно / спрял / на гарата”. Розалия, поздравявам те, че си уловила този разкошен квант!

В тази връзка, бих искал да помоля Розалия обезателно да прочете след малко две стихотворения - тези на страници 40-та и 69-та. За мен ще бъде удоволствие да ги чуя.

Допадна ми и това: „И кукувица / до премала / отмерваше живот. / И щастие”. Това е кукувицата, която предрича кой колко ще живее. Колкото повече кука, толкова повече ще живееш. Срам не срам, сетих се за един руски анекдот: „Владимир Путин се разхождаше из гората, а кукувиците наоколо се съсипаха да кукат - куку-куку-куку… Къде ще ходят!”… Това в рамките на шегата, разбира се.

Вече споменах, че не се имам за квантов автор, но наскоро посветих едно стихотворение на Розалия Александрова, в което присъства думичката „квант” и то в множествено число. Ще завърша с него. Това е първото му представяне пред по-широка аудитория.

ДЪЖДОВЕН СОНЕТ

На Розалия Александрова

Светлина вали от небосвода
с възхитително богоподобие
и разчиташ морзовите кодове
на дъждовния следобед.

Тържество на падащите звуци!
Слънчевите плясъци на квантите,
песенният ромон на улуците,
стонът на ръждиви панти…

На водата бляскавият хор
тайнствени послания изрича
и отеква в общия разкош

като бавен Хенделов акорд,
който неусетно се оттича
в локвите на идващата нощ.

Ето го кръговратът, който подсказва, че дори когато „мракът ни посегне”, може отново да ни има и че навярно ще се върнем тук със сочните семена от нар на някой светъл дъжд, ще дойдем като пришълци, обогатени със знания от Вселенския Разум с призванието да освежим този свят.

Убеден съм, че Розалия Александрова е една от тези светли души, които валят над нас с възхитително богоподобие и стиховете й дълго ще отекват като красиви акорди в душите на читателите.

Успех, Розалия!