АКУЛАТА
Снежната виелица застигна малката лодка на Акулата, когато тя бе на няколко стотин метра от парахода. Непрогледен мрак… Светлината на фара мъждее през гъстата, бяла завеса от танцуващи снежинки. Сирената звучи зловещо всред дивата симфония на бурята. Снежният ураган потиска гръдта на морето, която се издига тежко на големи, бавни вълни.
- Дявол те взел… От ада ли изригна тоя вятър?… - ругае силно морякът и търка заледеното си чело.
Морето ще се развълнува след няколко мига, а дотогава силният напън на бурята няма да му позволи да стигне до парахода. В тъмнината и тоя снежен облак, който заслепява очите, не ще могат да се забележат сигналните знаци.
Акулата ругае с най-цветисти фрази. Но дълбоко в душата си чувствува дива наслада от опасността, която вие в бурята, надигаща се, страхотна, но величествена от дълбоко дишащите гърди на морето.
- Ще си опитаме силите, приятелю… - шепне Акулата, и голямата му алчна уста се разтяга в нагла усмивка.
Той напряга всички сили.
Лодката се колебае между напора на бурята и мощния тласък на лопатите.
В мрака светлите прозорци на парахода блещукат като далечни звездици. Гологлав и разгърден, със свиреп поглед, впит в тая светла цел, Акулата не чувствува ледения бич на снежната вихрушка, който шиба лицето и гърдите му.
Той трябва да успее… Ако не успее, ще хвърли в морето своя опасен товар… Е, с това ще загуби няколко хиляди лева… Това не смущава Акулата. Но . . . той трябва да изпълни задачата си… Само успехът подслажда риска, на който се излага.
- Требва да са останали 150-200 метра до него… - пресмята Акулата. - Дали ще ме видят, ако дам знака?..
Той решава да опита и сяда на дъното на лодката, покрива с дрехата си ацетиленовата лампа и с мъка я запалва.
Лодката се мята безпомощно, тласкана от вълните и бурята.
Акулата издига малката лампа и прави три пъти кръстния знак. Сега кръстовете са големи и смели. Той знае, че никой от постовете не може да го забележи в тая адска нощ. Вълнението се усилва.
- Е, слава Богу… - въздъхва Акулата.
От парахода отговарят. Той закача светлия знак на гърдите си и взема енергично греблата. След няколко минути, при блясването на фара неговите хищни очи откриват малка тъмна маса на няколко крачки от него.
В лодката на парахода има трима души.
Двама стоят при греблата, а третият при кърмилото. Точно той поема предпазливо четирите пакета, които Акулата му подава. Всичко свърши благополучно… Сега Акулата е доволен. Бурята и вълните ще бъдат вече една приятна забава за закаления моряк… Той развива дръжката на лопатата и пъхва в малката дупка свития плик с пари… Вятърът е с него и го тласка напред със същото усърдие, с което преди го спираше.
След половин час лодката заседна на брега. Акулата я издърпва навън, взема парите и тръгва по пустия бряг.
Светлините на града се виждат далеч пред него…
В мръсната кръчма край пристанището е пълно с моряци и рибари. На една маса, близо до зачервената печка, са седнали петима рибари.
Между тях е и Акулата. На пода около масата се търкалят множество бутилки. Всички са пияни и вдигат страшен шум. Повече от всякога, сега Акулата прилича на хищник, с кръвясалите си мрачни очи, със здравото, изпечено, тъмно лице, на което се откроява алчната червенина на една голяма, винаги влажна уста, със здрави, бели зъби.
Изглежда най-пиян от цялата юнашка дружина.
С провлечен, дрезгав глас той пее някаква цинична песен. Но преди края й още, главата му пада тежко върху масата, и след миг само се чува силно хъркане.
Малката кукувичка от стенния часовник излиза ли след нейното мелодично „ку-ку…” се чуват единадесет тежки, равни удара.
Акулата се размърдва. С полузатворени очи разглежда цялата кръчма и става лениво.
- Сега както съм и… с дявола излизам на борба и… и… на пух ще го направя… - еква неговият дрезгав глас.
Всички се смеят.
- Ти гледай себе си как ще закараш до къщи, - подбива го някой.
- А… аз ли?… - вика страшно Акулата. И очите му блесват гневно. - Аз… ей сега ще ти покажа… батювото - тръгва към вратата, но залита силно и пада върху здравия гръб на един рибар. Силният смях го кара да се изправи бързо; с люшкане се довлича до вратата.
- Що ще търся дявола?… Той ще избяга като ме види. Да дойде… някой от вас… насам, да ви… покаже Акулата, защо се… смеете… Хайде… Кого го сърби гърбът?
Кръчмарят приближава до него и дружелюбно го тупа по гърба:
- Всички те знаят, че си юнак… Но хайде сега прибирай се, че си далеч. Аз и без това трябва да затварям вече.
Акулата го гледа няколко мига с кръвясалите си очи, после блъсва силно вратата и излиза вън.
- Хубаво се е натряскал, - казва някой след него.
- Дано само не се свлече някъде по пътя, та може да замръзне тая нощ, - клати глава загрижено кръчмарят.
Има нещо тъмно около личността на Акулата.
Това е чувството на всички тия мъже. Те не знаят нищо за него. Всъщност, по какво се различава от тях? Добър и смел рибар, беден нехранимайко, голям пияница. . . И все пак под тая традиционна фигура на бедняка-рибар се крие още нещо. Може би затова е виновен видът му на хищник.
Истинското му име бе Богдан. Но една нощ, когато пиеше с другари, някой му подхвърли:
- Какъв си Богдан ти?… Не се ли виждаш?… Цяла акула.
Това име му допадна страшно. Той го прие с удоволствие и оттогава до днес го носи.
Вън духа силен северен вятър. Ситни ледени кристалчета засипват скованата земя. В един от най-крайните квартали на града, където вече къщичките редеят , и от никой прозорец не се вижда светлина, някакъв човек бърза. Каскетът му е нахлупен ниско над очите.
Това е Акулата. Когато излиза на полето, спира и се заглежда в полутъмната уличка, по която бе дошъл.
- Още я няма… Кучешко време… - шепне тихо Акулата.
Тая нощ му предстои една тежка работа… Точно за това авантюрата е двойно по-привлекателна. Все пак трябваше да бъде особено предпазлив. . . Най-малкото подозрение върху него ще го закара на въжето. В такива случаи законът не се шегува. Не е като при контрабандата…
Акулата само подозира с какво се е нагърбил.
Жената, която го бе търсила в неговата мръсна дупка оная нощ, не му каза нищо повече…
- След два деня, през нощта, трябва да напусна града и България. Бързам много и не мога да чакам додето уредят документите ми… Ще ви платя, колкото искате, ако се наемете да ме отведете с вашата лодка. Зная, че сте добър моряк и…
Тя не довърши. Може би искаше да каже: „голям нехранимайко…”
Акулата се наежи. Жената бе прекрасна… Говореше с лек акцент на чужденка. Ако мисли, че така лесно може да го купи… лъже се.
Той отказа грубо. Но в очите му светеше алчен пламък. Тя почна да се моли, определи никаква грамадна сума… Но Акулата упорстваше. Тоя път неговата жажда не може да се утоли с пари. Колкото и много да са те. Та какво са парите?… Той ги има вече толкова… И все пак живее като куче. Парите не го блазнят. Не го вълнуват… Рискът… опасността… борбата със стихията на морето, със закона, с хората. . . Ето. Само това може да утоли странната жажда на неговия неспокоен, мрачен дух.
Той си дава ясна сметка, какво значи за другите, особено за закона, думата „контрабандист”.
Но напрежението, което създава неговият рискован и незаконен живот, му е необходимо. Нима е виновен той, че Бог е забравил да влее в душата му малко светлина?… Роден от мрака, той познава само него… Ето сега… Тая чудно красива жена, дошла от един друг свят при него, мисли, че може да го купи с няколко мръсни монети… Акулата не се продава. Той не иска да бъде подлец. Това го дразни, обижда… Той гледа на своята работа като артист. И, както във всяко изкуство, влага своите творчески сили за самото дело. Но да гледат на него, като мошеник?… Това той няма да позволи.
Най-сетне тя бе почувствувала… Гледа го дълго, настойчиво, с явно учудване и каза със своя пеещ глас на чужденка:
- Е, добре… Ти не искаш пари… Тогава аз ще платя цената, която ти сам ще определиш.
Отрова се вмъква в кръвта му.
Два дни живее само с тая мисъл. Сега…
Тя трябва вече да дойде. Той подготви особено грижливо всичко. Времето благоприятства… Силният студ отслабва бдителността на стражата…
Алибито му е осигурено. Всички го видеха безобразно пиян… Но… Това едва ли ще му потрябва. Ловък и хитър, той подготвя своите авантюри като шахматни ходове.
Ето я. Една забулена, гъвкава женска фигура бърза към него. Сърцето му, спокойно и при най-напрегнатите моменти, сега трепти странно в гърдите. Кръвта бучи в ушите и чука настойчиво в слепите му очи. За пръв път той е нетърпелив, възбуден. . .
- Ето ме - казва тя задъхана. - Много лошо време… - Дишането й е тежко. - Дори изпитвам малко страх да тръгна в такава нощ.
Той стиска до болка фината крехка ръка и я повлича със себе си.
Морето е спокойно, прибулено с гъст воал от ледени кристалчета. Лодката се плъзга безшумно.
Жената мълчи. Цялото същество на мъжа е изопнато, тревожно.
Неочаквано леденото мълчание е нарушено от острия писък на полицейската свирка. Акулата изтръпва. Нима са го открили?… Белият език на фара продължава да се плъзга по водата.
Нов сигнал… Сноп силна светлина се изсипва в морето. Тя лази предпазливо. Минава съвсем близо до малката лодка, залутва се в далечината и изведнъж се връща, осветлявайки тъмния бряг. Най-сетне тя ги открива. Като хищен паяк вкопчи в светлите си нишки малката тъмна лодка и остана неподвижна.
Сигнал… Втори… Трети…
Акулата излиза от вцепенението си. Някакво безумно опиянение го тласка. Хваща лопатите и почва да гребе. Навътре… Да избяга от тая ужасна светлина…
В тъмнината се чува бумтенето на мотор.
Акулата чувствува с цялото си същество, че сега играе своята най-голяма игра.
- Стой…
Лопатите се движат, тласкани от една безумна сила.
- Стой…
Жената започва да плаче и става права. Едва сега Акулата си спомня за нея.
Изстрел… Прекрасното тяло се строполява в лодката. Плачът се превръща в болезнен стон.
„Ако я хвърля в морето… С всичките й тъмни тайни… ще бъда спасен. Никакво подозрение не може да падне върху мен… В тая мъгла едва ли са успали да забележат, че има двама души в лодката - Ще се престоря на пиян…”
Мисълта работи трескаво. Но… какво го спира още?… Шумът на мотора приближава…
Бързо… Бързо… Той се навежда над стенещото тяло. Един миг колебание… Гласът на разума заглъхва, и той ясно чува сега шепота на своето сърце. Студеното, мрачно сърце, в което за пръв път трепва малко, топло пламъче…
„Тя е толкова красива… Първата истинска жена в твоя кучешки живот… И щеше да бъде твоя…”
В тоя миг в съзнанието му се плъзва една картина.
Малка, влажна килия с решетъчно прозорче и твърдо дъсчено легло.
Да го затворят него… Акулата?… Волният орел, който не признава никакви закони, нито човешки, нито Божии… Да счупят крилата му и да смажат душата му? Унизен и жалък, безпомощна играчка на човешката воля, която винаги е презирал. Никога… Никога…
Морето се мръщи на малки, дребни бръчки, които люшкат леко лодката.
Пресъхналите устни на Акулата шепнат:
- Искате да ме лишите от простора… от въздуха, който дишам… от борбата… и свободата ми… И да ме вържете, да ме заковете там, на своята проклета, мръсна земя, където всички са станали червеи… Хе… хе… приятели, Акулата се бори и живее само в морето. Когато я хванат по-големи хищници от нея… тя умира пак в морето…
Лодката се разклати силно…
Когато полицейската моторница стигна при нея, намериха вътре само една простреляна, агонизираща жена…
сп. „Морски сговор”, бр. 2, 01.02.1940 г.
