БУРЯ
В задимената задушна кръчма, която като малък фар примамва моряците от сушата към себе си, е пълно. Тя е на края на пристанището и посреща всички параходи, които идват. Моряците я приветстват отдалеч като стар, верен другар, който не се уморява да ги чака. Дълго, търпеливо, спокойно, докато те кръстосват моретата, слизат на чужди брегове, борят се с опасностите.
Тя стои и чака, като стара сбръчкана майка, своите немирни чада. От нейните прозорци, прилични на старчески очи, струи мека, червена светлина. Вратата е полуотворена дори и през зимата. Силният вятър я блъска с ярост, но сакатият Стоян, с невъзмутимо спокойствие я отваря пак, за да излизат димът и алкохолните пари, които пълнят тясното помещение. Това той прави може би двайсет-трийсет пъти, без да се умори, без да му дотегне…
- Пущината… ще ни издуши тук…
Стоян е бил моряк. Работил като огняр в търговските параходи. Една нощ, злите езици казват, че бил пиян, пещта обгаря ръката му и я превръща в някакъв безформен въглен. Обезщетението си изпил с другари още първия месец:
- Да удавя мъката по морето.
Казват, че някъде навътре имал жена. Но той остана при своя голям другар, постъпи като прислужник в моряшката кръчма на бай Слави и така имаше чувството, че животът му почти не се е променил. Спокоен и ленив, той бе във весел контраст с вечно възбудените, шумни моряци.
В тоя момент Стоян стои пред една маса с някаква забравена поръчка в ръце и слуша с явна наслада спора между двамата млади рибари:
- … Ти ще я оставиш на мира, защото не обичам да се шегувам…
Стоян гледа със симпатия хубавото, мургаво лице на младия левент.
- Бря, бря, бря… Ти, Калояне, за една жена ли си останал? - смее се Стоян.
- И тя не го иска - добавя насмешливо другият рибар. - Не съм му я отнел. Тя сама дойде при мен.
- Я го гледай ти Илията… Още мляко има около устата, а почнал на бача си вода да подлива, - пази неутралитет Стоян.
- Ти я си гледай работата… - кипна Калоян.
Но сакатият не се обижда от любезността му.
- Да не е за Сийчето? - пита насмешливо той.
При това име двамата рибари си разменят поглед, пълен със заплаха и едва сдържана ярост.
- Добре го знай… Ножът ще стърчи между плешките ти - казва глухо Калоян.
Става, блъсва стола и излиза.
Стоян гледа младото русо лице на Илията, цяло пламнало, с искрящи очи и презрително свити устни.
- Влекач - плюе той към вратата - отколе му е казала вече, че не иска да го види, но не разбира дебелата, стара глава… Ний сме си прилика и по възраст, и по нрав… Той е цяла мечка. Тя е малка весела птичка. Как биха живели заедно?…
- Но тя му бе годеница преди да дойдеш ти - възразява Стоян.
- Било що било. Гледай какво е днес… Насила любов не се взема… А той я иска. Пред нея се заканвал, че ще ме убие, че ще я отвлече… Трепери от името му само. Не смее никъде да излезе, да не го срещне.
- Ти се пази от него - съветва сериозно Стоян. - Не познаваш ти, момче, Калояна… Не мечка, а орел е той… Горд, смел, благороден… Глупачка е тя, че го е сменила с тебе. Какво си ти?… Дете, бозайниче още… Но пази се да не разсърдиш Калояна… мало и голямо му имат страха. А ми се вижда, че не на шега ти се е заканил.
Илията, унизен и ядосан, гледа с пламтящи очи сакатия Стоян и вика силно:
- Нека има само късмет да ми падне твоят орел… И той ще е толкова юнак, колкото сакатата ти ръка работа ще върши. Ще ви покажа аз тогава от кого трябва да се страхувате…
И оставяйки недопитото вино, той излиза, като тръшва силно вратата.
Стоян отива спокойно и я отваря.
Тиха, тъмна ноемврийска нощ.
***
Понеделник е ден, благословен от Бога за работа. Той е едно начало, изпълнено с малки, неясни надежди и охота за труд след кратката неделна почивка.
На брега кипи работа. Рибарите преглеждат и приготвят мрежите, стягат лодките… Някои са излезли вече отдавна в морето.
Калоян се излежава цяла сутрин в своята стаичка. Исполинът чувствуваше непозната тягост, която сковава цялото му същество. Сърцето му вие като гладен вълк. Той обича… Той мрази… Прилича на грамаден дъб, повален от буря.
Когато слабото есенно слънце сви своя път надолу, Калоян се протегна тежко и стана. Трябва да излезе. Свикналата на широкия простор душа се чувствува затворена в клетка тук. Ще отиде при своя добър другар, и той ще погълне мъката му.
С унила, провлечена стъпка Калоян се приближава към рибарския пристан. Кръвта му забуча страшно, главата му се помъти и огромните юмруци се свиха със страшна сила. На десет крачки от него русият Илия се сбогува със Сийчето. Как не ги забеляза по-рано? Тогава не би дошъл. От сърцето му капе кръв. Всяка капка дълбае в мозъка му… Проклетници… Убий ги… Убий ги…
Изглежда, че и те не го бяха видели. Когато високото стройно момиче обърна черните си искрящи очи към него, от устата й се изтръгна сподавен вик. Илията повдига учудено глава и среща пламналите, мрачни очи на Калояна.
- Не ти ли казах аз тебе, хлапе такова, да не си пъхаш носа, гдето не ти е работа?
Гласът на Калояна е ужасен.
- Ами ти?…
Мълния поразява момичето.
- Носа си още не знае да обърше, а почнала вече на любов да играе…
Момичето хлипва високо и побягва към брега.
Двамата мъже, изправени с целия си ръст, се гледат втренчено. Илията чувствува студени тръпки по гърба си.
- Тоя път вече няма да ми избегнеш… Довечера ще си поприказваме за последен път, ако не разбереш, тогава …
Калоян хваща с косматата си лапа мръсния нож, който стърчи от ботуша му. Без да го погледне повече, той бутва силно лодката във водата, скача вътре и поема греблата.
Илията стои като вцепенен. Но… любовта свети в душата му и стопява тежкото чувство, което се вмъква там с погледа на Калоян. Той се обръща към брега и вижда скрита между дърветата светлата фигура на момичето. Иска му се да изтича при нея, да я притисне още веднъж към гърдите си. Но… Калоян може да види.
Младежът се срамува от това. Когато един мъж върши работа, трябва да я върши сериозно…
Скача леко в лодката си и от устата му се изтръгва неволно възторжена песен, която литва като птичка към небето.
Калоян не го чува. Той гледа намръщено небето. На хоризонта се трупа гъста, тежка маса от облаци. Брегът бе още близо, когато Калоян започна да среща лодките на другите рибари.
- Къде, Калояне?… Не виждаш ли каква буря иде?
- Нищо, нищо… Нима да влизам много навътре. Празен понеделник не бива…
Всички бягат, гонени от черните облаци, които лазят по водата.
Калоян чувствува приближаването на опасността и с цялото си същество се стреми към нея. Да… Той ще премери своите сили с бурята, която наближава. Само така би могъл да намери отдушник на много по-зловещата буря, която кърши душата му. Къде другаде би могъл да излее тая накипяла, страшна сила, която напира в гърдите му? Той ще се задуши така. Да убие Илията?… Но какво е Илията? Едно дете, което ще смаже още с първия си юмрук.
Бурята… Той я търси… Той я вика… Само тя ще се бори с равни на неговите сили.
Но… какво е това? В дрезгавината, която се спусна изведнъж върху земята, той вижда още една лодка, която идва от брега. И до него достига смесената с глухия тънтеж на морето волна песен на Илията!
Водата се раздвижва на големи, тежки вълни.
Вятърът налетя наведнъж, като спуснат от небето огромен меч, обхвана ленивата вода, черните облаци, малката лодка на Калояна, и всичко се развихри като буен огън. Мракът стана толкова гъст, че не се виждаше вече нито водата, нито небето, нито дори добре лодката, която се премяташе като перушинка, носена от вятъра.
Нямаше вълни: цялата вода клокочеше и ту откриваше тъмните, зловещи бездни на своите дълбочини, ту с бясна сила се устремяваше нагоре към небето.
Калоян забрави себе си. Вихърът помете всичко от душата му. И в тая пустота той чу тихия шепот на тялото:
- Искам да живея… Искам!…
Тих и все пак така мощен, че надвишаваше страшния грохот на морето. Всеки нерв трепти. Струва му се, че е раздробен на милиони малки късчета и всяко от тях се бори храбро и устоява на урагана.
Дали е блъснат навътре в морето?…
Силен удар го повали в лодката. Челото му се чуква в седалището. Но инстинктът, по-силен от страшната болка, го изправя веднага на крака. От челото му тече кръв и лепне по очите.
Лодката е почти пълна с вода.
Какъв вой!…
Калоян настръхва. Настъпва зловеща тишина. Много по-зловеща от страшния тънтеж на бурята… И в тоя миг до Калоян достига слаб стон, който идва като че от ада:
- Помощ!…
Същият глас, който приветстваше бурята с песен преди малко. Илията…
Бученето изригва из дълбочините на морето още по-силно, и поглъща гласа. Нова маса вода се стоварва върху плещите на Калояна. Той се залюлява силно, но не пада. Пред помътения му поглед изплава едно име, написано с кръвта на сърцето му.
Илията…
Проклятие!
С бясна сила Калоян се насочва към мястото, откъдето чу гласът. Може би се е удавил вече? В тъмнината не се вижда нищо, освен бялата пяна на водата. Лодката едва не се обръща, ударена встрани от една голяма вълна.
- Помощ!…
Калоян трепва силно. Гласът на смъртта… Той се разнесе почти под самата лодка. Калоян се навежда и вижда една ръка, която се губеше вече във водата. Дръпва силно лопатите и успява да хване ръката на давещия се. Едва не се обърна сам във водата.
- Не ще мога да го изтегля - мисли Калоян.
Но… отгде се взе тая сила? Тялото на Илията се преметна в лодката. Калоян хваща здраво лопатите и почва пак да гребе. Той не погледна дори към мократа купчина месо, която се валяше, наполовина потънала във вода.
Една грамадна вълна подхвърли високо малката дървена играчка. Когато падна, Калоян усети, че заседна. Брегът…
Той избърсва очите си от солената вода и кръвта, която все още струеше от челото, и се оглежда. Пясъкът се извиваше на малки стълбчета към черното небе.
Калоян хваща силно Илията за раменете и го изправя. Тоя с мъка отваря очи.
- Е… Слизай вече… И да знаеш, че ножът ще стърчи между плешките ти!…
Калоян скача от лодката и, олюлявайки се, се изгуби в мрака.
На другия ден сакатият Стоян с явно удоволствие разправяше в кръчмата:
- Знаеш… Тая сутрин идвам на работа. Пътят ми е покрай гарата. Гледам и не вярвам на очите си… Илията, нарамил своето вързопче, бърза нататък. „Къде бе, Илия?” - питам аз. „Заминавам…” „Е, домъчня ти за майката” - смея му се аз. „Няма да се върна повече тук…” Стъписах се от почуда. Питам го туй, онуй… той махва само с ръка и изтича в гарата. Тичам и аз по него, но го видях вече на влака, който тръгваше…
- Уплаши се от Калояна, хлапакът - смеят се моряците и рибарите.
Но Калоян, който пушеше лулата си край печката, знаеше добре, че Илията не бе избягал от страх.
сп. „Морски сговор”, г. 16, бр. 4, април 1939 г.
