БУНТЪТ НА АРТИСТИЧНАТА БОХЕМА

Анжела Димчева

Ако погледнем наградените автори и романи в родното литературно пространство в първите десетилетия на 21 век, ще се убедим, че разказваческото майсторство в неопостмодерната ни белетристика все повече се идентифицира с абсурдистски похвати - това е факт и на ниво език, и на ниво послания, сюжет, емоция.

Тенденцията е толкова силно преекспонирана от медиите, че почти не остава място за автори, които не са в този коловоз. Надпреварването сред анализатори и журналисти да се хвалят определени автори става досадно. Но реалните анкети сред читателите показват, че те захвърлят подобни трудночитаеми книги още на петата страница.

Преди 30 години обаче всепризнатият майстор Емилиян Станев е казал: „Всяко живо същество, дори най-малкото паяче, си има свое ъгълче, в което е непобедимо.” Точно тази мисъл ме навести, когато четях с неотстъпващ интерес книгата на Светослав Мичев „Не тъгувай!” (изд. „Захарий Стоянов”, 2016).

Ъгълчето на юношеството в Русе е това непобедимо място за този талантлив белетрист. Неговият интимно-ироничен стил е толкова близък на читателя, че „влизането” в авторовия свят става веднага - тук атмосферата е автентична, диалогът „свойски”, уличните аромати и звуци - добре познати на всеки българин, расъл в който и да е град през 60-те години на 20 век: центърът с бирариите, театрите, магазините, духовата музика, амбулантните търговци, артистичната бохема, която се забавлява с песни и алкохол неудържимо.

А в декора на сюжета израстват старите аристократични фасади, които зад европейския си вид приютяват цялото етническо разнообразие на големия град: българи, цигани, евреи, руснаци живеят като едно семейство…

Аз-повествованието подпомага инстинктивното въздействие, защото тази сложна смесица от многолики персонажи - от различни социални и професионални групи, е видяна като отражение в душата на главния герой Марин.

Той е образът, създаващ „разказ в разказа”, той е огледалото за хармонизиране на съмнения и надежди, сладки заблуди и реални страхове, родени в една действителност, която все още всички помним.

Мичев не се опитва от историческа дистанция да пренарежда, изтрива или фризира отношенията между героите. Налице са всички аспекти и противоречиви ситуации на живота: и безумното администриране от страна на партийните и комсомолски първенци, и носталгията по отминалото достолепие на русенския хайлайф, и новите порядки в семейните отношения.

Бих казала, че Светослав Мичев гради сложни характери сякаш на шега, те израстват от нищото - с пестеливи портретни описания, но преди всичко в игрова, диалогична ситуация.

Екзотичните прозвища на персонажите - Маркизата, Мамин Кольо, Нада Пътника, Митьо Балетиста, Марин Пифа, Млад Вуйчо - програмират предварително зададени нюанси, носят смислов признак - логичен в изявата им в канавата на действието.

Всеки негов герой е визуално сценичен - още по-реален го припознава читателят във втората част: театърът като изкуство, където са ситуирани малкият Филип и баща му - актьорът Върлаков, всъщност става арена на най-драматични житейски обрати.

Театърът вече не е интериор - той все повече е макет за реални колизии. Кулминацията идва със смъртта на Филип - най-светлата фигура в повествованието. Две деца са разделени от смъртта, но сякаш гипсовият образ на Филип се вселява в Марин.

Авторът се опитва да изкове някакъв паритет между героите си - всеки със собствената си правда. А през погледа на едно дете това е не само възможно, то звучи достоверно и читателят обиква неговите герои - дори дисонансът в техните прояви остава някак симпатичен.

Малкият Марин е коментатор на собствена си личност, на поведението на цялото си семейство, на приятелите, съседите, съучениците. В процеса на вътрешните си страхове, дилеми и неразрешими драми той е естествен, симпатичен, крехък - особено кога си задава вечните философски въпроси: за любовта, приятелството, верността, лъжите, доносничеството, вината - реална и измислена, забравата:

„Никой не помни обикновения, нищожен човечец, който не носи гръмко име и целият му актив е само това, че го е имало, че е вървял по тези улици, обитавал е тези стаи и дори не е оставил поколение след себе си…

Къде е смисълът тогава? Къде са любовта, надеждите, обикновените дни и нощи, които също се редуват безсмислено? Ако никой не знае за тях, защо ги е имало? Без спомена за всичко това, човешкият живот е една подигравка.”

Кинематографичността на фабулата говори за психологическа плътност на обрисовката, за липса на манипулативни стремежи от страна на писателя - няма дидактика, но няма и сълзливост.

Авторът е овладял стилистиката на лирико-ироничната фикция, той притежава собствен, разпознаваем почерк - всяка психодрама в неговия наратив е облечена в подходящия сленг, пародийният ракурс не просто забавлява, той е важен за цялостната атмосфера: страстите - колкото и крайни да са на пръв поглед, не могат да бъдат травматични, когато се потърси тяхната смешна страна.

Не всеки обаче обладава тайните на това висше майсторство. „Но каква друга полза да признаем на изкуството, освен че ни помага да гледаме смъртта в очите?”, е казала Юлия Кръстева. Корпусът на всяка литературна творба би трябвало да съдържа имплицитно диалогът на поколенията - защото мисията на словото не е застинала снимка на един исторически отрязък.

А в повествователната тъкан на „Не тъгувай!” ние чуваме гласа на героите, които директно полемизират с читателя в отместеното време - 50 години по-късно.

На финала на книгата си Светослав Мичев решава да се намеси в мислите на главния си герой Марин (до голяма степен автобиографичен персонаж) с едно литературно-философско обобщение, защото за него функционирането на отделния индивид оставя някаква следа в космоса, колкото и да си казваме, че всичко е забравено:

„Помня всички и всичко до последната глупава подробност. И имената, и физиономиите, и думите, и навиците, помня как говореха и се смееха, как пееха и колко обичаха да живеят. Докато съм жив, споменът за тях ще го има. В крайна сметка, смисълът на живота е в паметта.”

Красивото обаче много често е твърде преходно, в мига на неговото превръщане в устойчив мит то вече губи артистичната си свобода… Затова и героите тук издигат в култ свободата, те са бунтари - не само в своя приятелски и семеен кръг, но и на обществената сцена… Дори днес е трудно да се намерят хора, които да извикат в лицето на овластения: „Директорът е некадърник!” И малкият Филип го прави - смело, безразсъдно, с горчилка в душа.

Чрез своята повест „Не тъгувай!” Светослав Мичев е изпълнил не само своето разбиране за изкуството, но напълно е покрил и тезата на Ролан Барт: „Романът е един вид смърт: той превръща живота в съдба, спомените - в полезен акт, а дълготрайността - в насочено и означаващо време. Но това превръщане може да се изпълни само в очите на обществото.”


Светослав Мичев. „Не тъгувай!”, изд. „Захарий Стоянов”, 2016 г.