ЗА ЖИВОТА

Цветелина Александрова

- Няма смисъл… Отиде си… - гласът му прозвуча гъгниво зад маската. Бавно постави лопатките на дефибрилатора на местата им. Ръцете му още инстинктивно се свиваха и отпускаха в ритъма на електрошоковата реанимация.
Очите му - сухи и зачервени се взираха в момчето на операционната маса. Бе започнало вече да възмъжава - упорити твърди косъмчета набождаха сред мъха по бузите.
Бяха поникнали и по гърдите - набързо ги обръснаха преди операцията.
Трябваше да се действа бързо. Действаха светкавично - както винаги. Схемата, гладко смазана през годините, работеше безотказно. Телефонът до нощното му шкафче иззвъня с тревожния сигнал за спешно повикване. Скочи и с още затворени очи нахлузи дънки и риза, плисна шепа вода на очите и се затича към болницата.
Живееше в съседната пряка. Някога настояваше за именно тази къща, за да бъде близо. Да бъде на крачка от мисията си. Жена му тихо, но упорито протестираше. Монотонно и плачливо повтаряше по няколко пъти на ден: „Не можеш да се дистанцираш. Женен си за тая болница. Ако се и нанесем там - край с нас.” И все пак се предаде. Кротко стегна багажа. Обзаведе новия дом - докторския кабинет, хола, трапезарията. Неуморно сновеше и подреждаше. И все с оня тих укор в очите. Когато нощем ги събуждаше дразнещият звън на спешното повикване, не казваше нищо. Само го поглеждаше обвинително и се обръщаше на другата страна. Когато я оставяше сама в операта по средата на действието, на училищни изяви на децата, на официални вечери… Нищо не казваше. Но укорът в очите й растеше и се сгъстяваше. И в един момент ласкавата синева отстъпи на ядно, буреносно, заплашващо да прелее море. На пълнолетието на дъщеря им той се появи в ресторанта когато жена му изпращаше последните гости. И морето преля. Същата вечер се прибра сам в уютно подредената им от нея малка къща. И сам си остана. Но все усещаше тези преливащи от укор очи да се взират в него от всяко цветче на теракота с ръчно изрисувани теменужки в банята.
Очите на момчето също бяха сини. Нямаше в тях укор. Само ужас от болката и недоумение, че точно с него се случва това. Така гледаше и дъщеря му, когато се изгори на печката. Детският свят не вярва, че може да му се случи зло. Няма как да вярваш в нещо, което не си познал. Дъщеря му изпищя високо и го погледна обидено и неразбиращо. Той - Големият, Таткото бе допуснал това. Ядните сълзи моментално бяха заменени от благодарни целувки, след като я превърза и облекчи болката. Настани се върху коленете му и го прегърна силно с двете си малки ръчички. Простичък е детският свят - не съди и не укорява - чувства само…

***
- Няма смисъл… Отиде си - с усилие опъна ръцете си, опаковани грижливо в бели ръкавици.
Ръцете с дълги, изящни и гъвкави пръсти, които една възрастна жена бе нарекла „златни” и ги бе целунала, въпреки съпротивата му. Успя да спаси живота на сина й - млад баща на семейство. Това беше една от първите му операции - много тежка и според професора му „невъзможна” аневризма на аортата, но с младежки плам се хвърли самоотвержено в битката за живота. Надеждата в очите на майката запали неговата вяра в успеха.
А след малко ще трябва да се изправи пред очите на друга майка. Нейната надежда щеше да застреля от упор. Без думи. Мълчаливо да преглътне стихийната вълна животинска мъка, преди доброто ? възпитание да я глазира с презрение.
„Ти - Големият лекар, Професорът, Ти… Ти не успя… Детето ми … Дай си ми детето!”
Всеки реагираше различно на мъката. Полудели от болка жени се бяха нахвърляли върху него с юмруци. Някои изпищяваха силно и побягваха. Една го нарече убиец, а се беше борил с часове за живота на детето й. Пред мъката всички сме равни, а достойнството от друга планета. И все пак не една го изслуша търпеливо, гледаше го в очите, протягаше изпотена ръка да се ръкува, благодареше: - Докторе! Знам, че сте направили всичко възможно! - и си тръгваше със сведена глава.

***
Отпусна ръцете си - уморени и безполезни.
- Няма смисъл… Отиде си.
Тежката тишина гнетеше слепоочията му. Луминесцентната светлина дразнещо блестеше в очите му. Хората от екипа му стояха с наведени глави около масата, без да помръдват, като че изпълняваха ритуал. Една младичка сестра не издържа, изхлипа силно и побягна навън. При това обърна табличката с инструменти. Дрънченето на метала по теракота го сепна.
- Професоре! - прокашля се вторият хирург.
- Да-да, знам - прекъсна го рязко.
Да обяви часа на смъртта. И тази чест се падаше на него. Преглътна сухо. Притисна с изморените си пръсти възпалените слепоочия, пулсиращи трескаво.
- Шансовете бяха почти нулеви, Професоре… Друг нямаше и да…
- Да. Да. Знам, приятелю - кимна с глава. Старият боен другар - през какво ли не бяха минали. Борбата за човешкия живот - тежка и неравна. Често възнаградена единствено с укор.
Погледна часовника на стената. Бездушен свидетел на ежедневните му битки, прецизно изпълняваше своето дело - да отмерва с точност до секундата човешкия дъх.
- Час на смъртта - двадесет и три часа, петдесет и девет минути - извести с равен студен глас.

***
Умората го връхлетя изведнъж като вълна. Докато се разсъбличаше в банята, му се зави свят и се прихвана за мивката. Изведнъж извика стреснат. От огледалото го гледаше отчаян старец, с когото отказваше да се идентифицира. Едното му око силно и болезнено пулсираше. „Очният нерв” - преумора - констатира механично.
Така и не свикна да губи човешки животи, поверени в ръцете му.
Бавно и методично миеше ръцете си - ръцете, които тази вечер не помогнаха.
След като се преоблече, все така бавно пое за вкъщи - това вкъщи, в което никой не го чакаше. Освен теменужките в банята.
Докато отключваше вратата, му се стори че чува странен звук - нещо като… хъхрене при предсмъртна агония… Поклати глава и въздъхна примирено.
„Няма смисъл. Отиде си. Ти направи всичко възможно, старче - трябва да поспиш.”
Прекрачи прага, но малко преди да затвори вратата пак чу същия звук. Дръпна ключа и решително излезе. Някъде наблизо беше. Някой наблизо. Включи фенерчето на телефона си и трескаво заоглежда наоколо. Познатите дървета по улицата, току-що облекли пролетните си одежди. Липите - напъпили вече, издаваха деликатен намек за бъдещ аромат - тези дни щяха да го пуснат на талази, а минувачите да забавят крачка, за да го вдъхват. Но къде…
Вече почти се беше отказал, решил че изтощеното му съзнание му поднася поредното мъчение. И изведнъж я видя - една черна купчина, срината до кошчето за боклук, която съвсем леко помръдваше. С един скок се озова до нея, освети я с фенерчето. Опита се да намери пулс, но беше толкова слаб, че веднага му стана ясно - отиваше си. Лицето й беше посиняло, беше си глътнала езика. Челото й беше обилно покрито със ситни капчици пот.
Извади езика й, положи я да легне на земята, бавно започна да й прави лек сърдечен масаж, докато в същото време набираше добре познатия номер. Повдигна главата й, докосна с устни нейните, вдиша. Устните й бяха побелели и ледено-студени, но след изкуственото дишане му се стори, че усеща леко затопляне. Бързо и делово обясни на дежурните медици от болницата:
- Младо момиче. Намален тургор, силно дехидратирана, цианоза. Вероятно е опитала да се отрови с лекарства, много слаб пулс. Необходима е незабавна детоксикация. За прочистване на стомах, да се подготвят лаборанти за вземане на проби…
Напълно забравил умората, трескаво даваше нареждания, качи се в линейката, за да ръководи лично действията на екипа, без да обръща внимание на уверенията им, че ще се справят и увещанията поне малко да поспи.
Уверено стиснал ръце в юмруци, беше готов за поредната си битка. За живота.