БЪЛГАРИЯ

Дончо Лазаров

БЪЛГАРИЯ

Отглеждам те в сърцето си и пазя те
подобно пламъче на свещ и лампа газена,
мъждяло ми, когато съм се лутал в тъмното.
Пристъпвам към олтаря ти молитвено
като пустинник, сам посрещнал изгрева,
като пастир, докарал сито стадото,
като баща, нахранил с хляб децата си.
И нека ми шумят и да ме щипят ветровете,
когато твойта бяла зима луда е
с фъртуните и злия вой на вълците.
Зелените и нежни вейки пролетни да ръсят
нектарния си цвят в косите ми и дъхави
да ме замайват дълго с весел смях.
И нека ме боде с осилите си и къпините
голямото ти щедро лято,
и да трептят в очите ми под мараня стърнищата.
И нека твойте есени да бъдат винаги
обагрени с любов към вечното ти раждане…
Земя, кърмилко моя, песенна въстанице,
покланям ти се като верующ
и те обичам като син!


КАЧЕСТВО

Учудвам се на суетните -
те треперят за папионките си.
Смешно ми е, когато жените
се трупат по магазините
за чуждестранни червила.
Мразя слухарите -
те като сюнгер всмукват
клюки и вицове.
Презирам тези,
които с речи крият егоизма си.
Но понеже
нищо човешко не ми е чуждо,
а съвършени ще бъдат
само кибернетичните рожби -
обичам хората.
Възхищавам се от спокойните
смели мъже, дето пият
заедно с мене,
но не зарязват работа
заради някаква обида.
Такива могат да обрамчат пушка
без паника.
И да тръгнат
без паника.
Ще вървят и ще мислят под знамето
за свободата и за честта.
И предпочитам да имам
сто недостатъка
и само една дарба:
на войник.
По дяволите всички
добродетели!
Не съм сантиментален пред цветята.
Вместо ваза с камелии -
отломък от руда
стои на моята маса.


УМОРА

Транзисторът лежи в ръката ми.
Аз слушам тази нежна музика
и ставам някак по-неземен -
издигам се и се изгубвам,
стопен в пулсиращото слънце.
Така е винаги след работа.
Обзет от тази нежна музика,
аз сякаш съм една метафора
на уморена стара птица,
която с бавен мах се носи
все още над света голям…
Вървя нагоре и отивам си.
И сбогом вземам си с ливадите,
с горите влажни и дърветата,
с пръстта пред мойта селска къща,
с шума на градското ми жилище,
с отсъствието на спокойствие.
Вървя нагоре и отивам си.
И тази музика в ръката ми
след мен остава да звучи.


СВОБОДА

И само свободата ни остава.
Тя ни огрява до последни дни.
… Все виждам аз обвяната от слава
Червена армия. И все звъни
оная песен партизанска. Още
ме пълни радостта. И ширине
ме къпе. И аз нося като поща
дете на свойте рамене.


КЕСТЕН

По стъклото на моя прозорец
ден и нощ
чука с клончета
дивият кестен.

Сутрин вика:
- Стани!
Съмна вече, стани!
Не дочаквай зората
в леглото си.

И ми кима за път.
И аз крача с другарите
весел.
В утрото.
И в деня.

Вечер кестенът
все ми повтаря:
- Не заспивай!
И аз
слушам в етера
гневните думи,
вковете,
стенанията:
„Но пасаран!”
„Патриа о муерте!”
„Вива либерта!”
„Ще победим!”

… Кестен, кестен.
Мой приятелю скъп,
мое зелено безсъние!


ОДА ЗА ЧОВЕКА

Понякога за камъка си мисля!

Той няма мозък. Ни сърце.
Той няма нерви. Нито вени.
Прехвръкнат птици - той не вижда.
Прошушне вятър - той не чува.
Премине ток - не го усеща.

Не може да се трогва, да се влюбва.
Не може да тъжи, да плаче.
Не може да се ражда, да умира.
Не чувства нищо. Той е мъртъв.

Аз коленича пред човека, живия,
а камъка не искам и за паметник!
Едно дръвче ми посадете,
мили мои!


БЯЛА ПЪТЕКА

Ти вървеше по бяла пътека
и нозете ти, сънно красиви,
меко лягаха в стъпка на птица.

После ти ме докосна далечна
и раздипли коси на ръцете ми
като лъч от прохладния изгрев…


ПРИСЪСТВИЕ

Не ме кори, че все по-строг
към тебе ставам
и по-дребнав навярно.
Това е от годините,
от чувството,
че все сме изостанали,
че все не сме довършили.
Не ме кори, че ставам все по-зъл.
Това е от ужасното
пътуване към някаква далечна
непозната стръмнина,
към някаква безкрайна орбита,
където няма да те има,
където няма да те виждам,
където няма да съм зъл,
да те обичам,
тровейки сърцето ти.

Приемай ме такъв, какъвто съм.
Сърди ми се, но ме приемай.
Додето мога още да се трогвам,
да се възторгвам
и да падам,
да страдам,
да се раждам и да мра.
Не ме кори.
Обичам те, дори когато
натрупал съм в сърцето си омраза,
дори когато имам болка като язва,
когато стена от скръбта,
от мъката на идващото
нищо.


СМЪРЧ

Как се живее в забранена зона?
И съдник строг да бъде твойта възраст!
Засенчват те фиданките зелени
и ясен знак на теб личи: „За сеч”.
По клоните ти птиците не кацат,
гнезда не вият и не пеят песни.
Сега над теб по-рано свечерява,
от дънера ти бърза жълт катран.
Стоиш така - самотен смърч над пропаст.
Добре, че още имаш жилав корен.
Добре, че твоят поглед е свободен
да я обича и да я презре!


ПРИЗНАНИЕ

Обичам слънцето - сърцето на деня.
Обичам зноя.
То ме обгръща с твойта светлина.
То ме упойва.
С треви, с цветя на остър връх
и ромон на поток във нощи бели.
Със ароматен земен дъх
на житен клас, на длани зрели.
Обичам слънцето - сърцето на деня.
Обичам го до болка.
И само теб, една,
обичам толкова!


ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО С ДУМИТЕ

Защото си по-хубава,
отколкото мога с думи
да го кажа,
обичай ме повече,
отколкото бих могъл с думи
да поискам!


КОГАТО МЕ СМЪРТТА НАМЕРИ

Когато ме смъртта намери,
ще съм на маса с мил човек.
Ще седне тя и ще вечеря.
И ще ме гледа с поглед мек.

А аз ще се усмихвам - светъл,
подпрял чело на твърда длан,
и ще заспя съня си сетен,
като че много съм пиян.


МАЙКИТЕ

На мама и на брат ми

Едва проходили, без разум тръгваме,
по пътя едва ли някому известен,
повел ни към позор или безсмъртие,
а майките не ни разбират.
Но ни обичат, слава богу.

Вървим почти престъпни и почти божествени,
и влюбени, и изоставени, безумни,
и вярващи в една добра звезда,
а майките не ни разбират.
Но ни обичат, слава богу.

Достигаме донякъде, пораснали
или останали недоразвити и духовно нищи,
готови на какво ли не
да бъдем живи някак и да дишаме,
а майките не ни разбират.
Но ни обичат, слава богу.

Забравяме рожденото си място и не помним
дори ония, дето са ни сътворили,
и току някой ден съвсем изчезнем -
и от живота, и от паметта на хората, -
а майките не ни разбират.
Но ни обичат, слава богу.