РЕПАК

Георги Стойков

Гето Делията излезе от събранието напушен и зъл. Не се спря при никого, с никого не заговори. Николайчо, кметът на селото, се сблъска с него, но го отмина като непознат. Ясно, утре ще го вика да му мели пак сол на главата, задето е изложил селото пред госта от Ловеч. Да го вика. Не му е сефте. Комай напоследък за всяко обаждане все го привиква. И не само го привиква, но го и поучава. Зер, нещата сега са къде-къде по-сложни от онова, неговото време и не могат да се решават както той е свикнал: раз-раз и край! През онова време е било лесно - или е бяло, или е черно. Или си наш, или си чужд. При демокрацията е съвсем друго.
- Сложно, сложно, бай Гето - въздиша Николайчо. - С всички трябва еднакво внимателно. Всички сме граждани на майка България!
Ей и тази вечер. И гостенинът такива ги плещи. От всички се оплаква, но, сакън да не обиди някого, че ще му наруши човешките права. Глупости! Няма човешки права извън истината. А пред нея никой не може зъб да обели.
Гето плю злобно, прекоси площада и повлече натежалите си крака към къщи. Улицата беше тъмна, пестяха електричеството, но той пристъпваше уверено, защото цял живот бе вървял по тази улица. Даже и тогава, когато цялата бе в репак. Колко препъване беше в тоя репак - замръзнал на кокал зиме, спечен на кремик лете. А калта, дето газеха до колене, не е за приказка!
Гълчавата пред читалищния салон постепенно глъхнеше, попиваше в нощта и той едва долавяше отделни звуци. Когато се заспуска покрай речната улица, чуваше вече само стъпките си. По влажната мартенска земя, която тази пролет рано изпръхна, те отекваха глухо и меко. Ето, отиде си март, а ни сняг, ни дъжд. Друга година лапавици по това време, дъждове, ще ни удавят. Сега цяла зима се вдига пушилка зад камионите. Обърка се, обърка се всичко: и природа, и хора. Сети се пак за госта от Ловеч. Уж дошъл да ни агитира, а приплаква като млада невяста за… Пфу! И кой ги държи такива на държавна служба? Трошат народната пара за този, дето клати гората. Затова не се стърпя, ми рипна. Как няма да рипне, когато оня отрича всичко, черни всички. А млад човек, учен човек - личи си по дрехите. И гладко говори. Сладко приказва. Няма да се пънза, няма нищо. Леят се думите като мед из устата му. Всичко това добре, ама защо толкова злобно? Защо толкова черно? Започнали били грешките в земеделието още при създаването на ТКЗС. Айде бе! Защо да са започнали оттам? Че ние си разсипахме младостта за тия текезесета. Ама методите били такива-онакива. Насилвали сме, тормозили сме. Ми някои сме тормозили. Някои сме насилвали. Питам аз, коя е тази работа, хубава работа, дето е станала гладко, без зор? Няма такава работа, мой човек. Вярно, опъваха се по-заможните в началото, но после всичко си тръгна както си му е редът. Не било тръгнало. Или било тръгнало, но само на ужким. Въгленът на недоволството си тлеел отдолу и селяните затова се отрекли по-късно от земята. Кои хора, бе? Ти на кого ги разправяш тия неща? Аз съм бил председател на това ТКЗС цели двайсет години! Ти ли ще ми казваш какво е тлеело в душите на хората? На тия хора, с които съм гладувал наравно и съм цепил стотинката. Отрекоха ги от земята такива като тебе, дето бързо забравиха на какво миришат цървулите и се докопаха до големите чанти. Защо разтурихте на времето текезесетата и направихте обединените стопанства? Ти не знаеш, но аз на моите съселяни още тогава им казах: ей, ора, това, дето ни го натрапват отгоре, е глупост. Да опънем блок от Торос през Дерманци до Ъглен - това значи да обречем земята на пощиняк. Кой ще замилее за тази земя на никого? Ама на тракторите щяло да бъде удобно. Като опъне браздата през землищата на три села, щял да харчи по-малко нафта. Не ще и дума, на машината ще е добре, ами на хората добре ли ще бъде? Човек прави машината да му служи, а не той на нея. Подсмиват се началниците: хората ще се нагодят, както се нагодиха и към текезесетата. А не е ли по-добре машините да се нагаждат, а не хората? Ей, оплюха ме пред цяло село. На бъзе и на коприва ме направиха. Какъв ли не ме изкараха: изостанал, прост, глупав. Всякакъв! Снеха ме. Докараха за председател един агроном от големия град. Музиката свири на полето. Събрали се три села да гледат сеир. Тракторът тегли браздата от Торос през Дерманци за Ъглен. Изпратихме го за Ъглен заранта, защото бяхме се събрали в Торос, и не го дочакахме. До пладне се не върна. Ама и хората не се върнаха в това голямо ТКЗС, защото беше на никого. Запиляха се по градовете, по мините, по строителните обекти. По селата останахме пак ние, вечните селяни. Агрономът събра пари за един апартамент и офейка за София. Докараха зоотехник. Стоя ден до пладне и хайде след първия… И още един. И още един. Единайсет председатели сменихме за дванайсет години!…Разтури се обединението и току дофтасаха на прага ми: идвай, бай Гето, да почваме отначало. Аа, викам, тоя път без мене. Я какви сте млади-прави - оправяйте се сами. Аз съм на възраст - повеждайте хорото вие! Аман-заман, тръшна се народът: с тебе тръгваме, Делия, и с никой друг! А иди отказвай де! И тръгнаха хората, ама било за бадева. Таман позакърпихме работата, току измисли някой па АПК. Пак ме махнаха. Голяма беше заплатата и на някои хора им се свидеше да я дадат на такъв неук като мене. И докато до вечерта бях най-добрият, на сутринта обърнаха другия лист. Вярно, добър стопанин е бай Гето, ама де му ценза? Изядоха ме с тоя ценз! Няма го ценза и няма да го има! Защото, като се върнах от гората на Девети, вместо да облека капитанските дрехи и да тръгна да гоня генералския пагон, както мнозина от нашите направиха, аз хвърлих пушката и първата ми работа беше да отида на градината да видя пипера. Цяла година бях тъгувал за земята. Бях на тази земя, вярно, но ни гонеха ония като бесни кучета, та немах миг време да и се порадвам… И така, от поста ме махнаха, но от земята не можаха да ме откъснат. Из ден в ден бях на къра. Хората продължаваха все мене да дирят. Кога ще орем, кога ще сеем - все мене питаха. На шефа от АПК и името не научиха. Те така му и викаха: шефа на АПК. А рече ли ти народът един път „шефа”, ууу, по-добре не му се мяркай пред очите. И той добре правеше, че не се мяркаше. Иначе заплатата си взимаше редовно… Сега сме пък производствена бригада. Единица бе! Това повтаряше цяла вечер лекторът от Ловеч. Единица сте! Всичко досега било несполучливо. Виж, производствената бригада, единицата де, било идеална работа. А като се върне утре-другиден земята на собствениците, още по-идеална ще стане. Това било както в демократичния свят. Всеки да си трепери над земицата и сам да си е сайбия на кесията…
Е, тука вече не издържах. Как така ще сме единица бе, приятелче? - ревнах от балкона. Ти си единица! А ние сме народ трудов. Земеделски народ. Дето изкарва хляб за такива все недоволни като тебе. И от какво сте недоволни? Че сме правили грешки? Вярно е, грешки сме правили и грешни сме, ама без хляб не сме оставяли държавата, нито вас, гражданята. Хранихме ви за да измисляте разни книжни работи и да ни правите на въртоглави… Ако не бяха изръкопляскали моите жени от градината, дето сега работя с тях, щях да му натъркам носа аз на тоя лектор, ама моите объркаха работата, изръкопляскаха и кметът Николайчо скочи:
- Бай Гето, пак ли ще правиш скандали? Може ли толкова болезнено да понасяш критиката? Сега, когато се прави пълно преустройство на нашето общество, на всичко трябва да се дава гласност и най-вече на онова, което ни е пречело да гледаме напред в новото време. Има грешки, вярно, видели сме ги и ще бием по тях за да не ги повтаряме…
- Че кой ви е спрял бе, Николайчо, - прекъснах го. - Щом сте правили грешки, бийте си по тях, но що ги прехвърляте на селския гръб? И докога все на нас? Да не сме я вдигали на времето тая пушилка на обединения и разединения ние, та ни ги набивате в главите на ден по три пъти? Ей, Николайчо, и на тебе, и на моя син, па и на тоя другар ли е, господин ли е, че му не знам името, казвал съм ви и пак ще повторя: като не ви харесва това, което ние сме направили, отхвърлете го бе! Направете си го по ваш терк тоя живот. Мене не ми харесваше някога строя, грабнах пушката и хванах гората. На сина, на Янко, като си дойде от София и почне да мърмори, соча му зад вратата. Ето ти, Янко, манлихера. Смазана, лъщи. Под кревата има бризентена торба с патрони. И те са смазани. Щом ти не бендисва, грабвай оръжието и хващай гората. И пушка има, и гора има. Като ти стиска - върви променяй света. Аз моята революция съм я направил. Правете си вие вашата. С пушки ли, със сладки приказки ли, като тоя господин, че не му запомних името - ваша си работа. Нали си Делия. Или тази фамилия ти служи само за фасон. Примигва Янко като плъх. Май само на приказка сте силни, мили момчета. Ама с приказки тя не става. Тя ако е ставала с приказки, ехе, начело щяха да бъдат адвокатите. А вие слезте от колите, че ходите с тях и да пикаете и тръгвайте да водите хората, щом сте мераклии за водачи. Не да се весвате пред тях само когато наближат избори…

——————-

- Какво бе това събрание, Гето, какво бе това чудо! Среднощ стана. И утре ще тръгнеш в тъмно пак по градините. Коги ще вечеряш? Коги ще спиш? - стрина Петра, жена му, седеше на пейката пред вратнята и го хокаше. Черният рунтав пес, дотичал, скачаше галено връз гърдите му, връткаше опашка. Вит шумеше отсреща в лъщавите и припяваше все една и съща песен. Над Николов чукар бе изгряла пълна, жълта месечина и очертаваше острите зъбери на отвесните скали. Вятър играеше с голите клонки на ореха, почукваше ги една в друга и събуждаше пъпките. Стоеше Гето Делията, забит като кол на тази благословена Витска земя и макар още да водеше спор с гостенина от Ловеч и с Николайчо, усещаше как лека-полека се стопяваше ядът, в жилите му нахлуваше топла кръв и усилваше ударите на сърцето му. На нож може да е бил с някого, посинял и разтреперан от гняв, усети ли полъха на Вит, лъхне ли го повеят от Николов чукар, усмихне ли му се тая с нищо несравнима витска месечина и на душата му олеква.
- Що си седнала вънка, ще настинеш - каза кротко и открехна вратницата.
Влезе след него и Петра, промъкна се и кучето и ту изтичваше напред, сякаш им сочеше пътя, ту се връщаше и подскачаше зад стопанката.
От стълбището Гето погледна луната и тръсна глава. Утре трябва да осъмне в градините. Разбрал се е с жените да почнат пикирането на ранните домати. Ония, недоволните, дето толкова години само грешки им дирят и се канят отново да парчетосват земята, да си ги дирят. Те май с това свикнаха да си изкарват хляба. А ние, тука на село, с простотията си и с вечните грижи, да подготвяме земята за нова родитба. Тя, земята, приказки не ще. Нито добри, нито лоши. Тя чака тракторите и добра, силна ръка да бръкне дълбоко в нея и да я преобърне. Останалото ще довърши слънцето. Пак то, нашето мило витско слънце…