ПЕСНИ НА РИБАРКАТА

Стоян Олчев

1. ОЧАКВАНЕ

Тихо шия, седнала до тебе,
тъй минават вече много дни -
изреши ме, майко, с твоя гребен
и иди си в къта полегни.

Даровете от коприна скъпа
ще наредя с трепетна ръка
и щом утрото навън пристъпи,
като булка ще се облека.

Нови дрехи тебе ще приготвя,
кърпа свилена и скъп колан -
че от кораба, що хвърли котва,
ще посрещнем утре гост желан.

Утрото и двете ще зарадва.
Ето: първия петел пропя!
Майко, утре ще е мойта сватба
и да легна, как ли ще заспя?

2. САМА

Аз помня онзи невъзвратен ден
и белите платна на твоя кораб -
изпратих те със поглед замъглен
и не заплаках даже от умора.

А вълнолома бавно опустя
и кораба отмина в път далечен -
край мен лежаха сините цветя,
които не ти дадох тази вечер.

И сякаш клетва тегне върху мен:
аз плача непрестанно оттогава
и в малкия параклис притъмен
пред кръста коленича за забрава.

Над мене грее спомена ти скъп
и сякаш с тебе тихо разговарям -
иконите целувам с кротка скръб
и слагам перуники пред олтаря.

А бавно гасне моята снага,
но бях ли, бях ли някога честита?
Днес срещам корабите на брега
и дълго, дълго там за тебе питам.

Но като паяк вечерта пълзи,
на устните ми стине вик: помни ме!
По пясъка се ронят рой сълзи
и нижат буквите на твойто име.

3. БЪДНА ВЕЧЕР

Брегът е пуст и рано свечерява,
а в треска моите ръце горят -
на прага, майко, някой се прощава
и цъфва по стъклата снежен цвят.

През тази нощ вълните смъртно пяха:
ти помниш ли - той празник обеща -
на борта двадесет моряци бяха,
мъжът ми скъп и моя стар баща.

Но в пътя черен гибел ги настигна
и верния им кораб заплени -
сама над прага знамето издигнах,
сама нанизах черен поменик.

Напразно, майко, сме били честити:
днес скръб тежи, където бяха те,
със тебе двете в черно сме повити
и черна мрежа нуждата плете.

Ти свършваш вече седмата къделя,
вретеното ти приказки реди -
ех, стига, майко, утре е неделя,
на утрешния ден се Бог роди.


в. „Морски сговор”, бр. 7, 1925 г.