ИЗ „КЪСНА ПОЩАДА” (2003)
СВОБОДЕН
Разбрахте ли? Привършва моят път.
Светът е цял и няма да узнае,
че вече съм в началото на края.
Свободен съм за смърт.
На праведния труд и тленната ми плът
не издържа и скоро ще изчезне -
обвивка беше тя - не беше бездна.
Свободен съм за смърт.
Притулени лъчи за мен горят
и гаснат те. Но още озарени,
соколите се вият пак над мене.
Свободен съм за смърт.
И звуци, и слова терзаят мойта гръд.
Зелената трева от вятър се превива.
Една мелодия със мене си отива.
Свободен съм за смърт.
Натрупани мълчания гъмжат
в душата ми. Но тя е уморена,
макар напълно да не е сломена.
Свободен съм за смърт.
Ти сън ли си? Ще мога ли отвъд
да споменавам още твойто име,
да те помоля пак: Благослови ме!
Свободен съм за смърт.
Родино на сълзите, с честен кръст
дано в земята си да отбележиш,
че с песни хранех твоите надежди.
Свободен съм за смърт.
***
Безпътната държава има
обезцветени знамена.
След сполетялата я зима,
се втурва майската слана.
Тя всички цветове съсипва.
И всичко млъква изведнъж.
Дори птиците пресипват,
помислили леда за дъжд.
Различни ветрове я дърпат.
Кафяво слънце я пече.
Под сиромашката и кърпа
сълзата на скръбта тече.
Непроницаеми поети -
същински паяци - мълчат.
И си остават невъзпети
и мъката, и горестта.
А поразената държава
не взима ничия страна
и неразкаяно развява
обезцветени знамена.
***
И вече не си спомняме за Маркс.
Забравихме го като вехта дреха.
Потъна епохалният му глас.
При нас остана само неуспехът.
Човешко е! - би казал просто той.
Природата така ни е създала,
че паметта познава и покой,
без паузи живее капиталът.
Той не признава нито срам, ни грях.
Над свети идеали се надсмива.
Историята има страшен смях,
но тя блуждае без Локомотива.
Той не е притча, ни окаян фарс,
а точно проверена аксиома…
На запад още изучават Маркс.
Покрайнините вече не го помнят.
***
Все тези бдения и този смут
в ума и разума, в сърцето и душата!
Сега не аз, не аз, а някой друг
ми разрушава ядно тишината.
Аз тук дойдох за мирни часове,
за мълчалив покой и за отмора
и да се отърва от гласове
на отчуждени, непристойни хора.
По тесни пътища, през къпинак,
през сипеи и недостъпни чуки,
през облаци и нагъл птичи грак
те се провират и довтасват тука.
И в тоя кът, където пада скреж,
където остри камъни се ронят,
се настанява тая жалка гмеж
с една-едничка цел: да ме прогонят.
Къде? Пак в оня градски водовърт,
от който бягам, за да се спасявам,
където са осъдени на смърт
и чест, и дух, и благовонна слава.
Не ще се върна там, не ще склоня глава
пред мефистофелите, скрити и нескрити.
Ще си остана тук, при бедната трева,
при обиталището на орлите.
При разрушената си самота,
при порива да бъда чист и честен.
И пак ще се отплащам на света
със тиха и потребна нему песен.
СМУТ
Какъв великолепен мрак!
Апостолите на лъжата дебнат
да се не появи светлинен зрак,
след който и слепците да прогледнат.
Лукавство и разврат царуват днес.
Коварни велзевули се сплотяват.
А жалкият народ, забравил чест,
загубва доблест, подвизи и слава.
И дреме равнодушно, както във къшла
овцете спят. Не ще да забележи
как го изсмукват змийските жила,
как паяците го оплитат в мрежи…
Народ без памет! Не продумва реч
невежеството свое да разреже
и да погледне малко по-далеч,
където никне семе от надежди.
Безмълвие. Наведени глави.
А помните ли как извика Ботев,
как с тоя вик мъртвилото надви
и ни жигоса: „Вий сте идиоти!”
АПОКАЛИПСИС
И речено е: Времето диктува
словата на поети и певци!
Отечеството още боледува.
Намерихме ли кой да го лекува?
Отдавна в него няма мъдреци.
Предците си заминаха оттука.
Пожари лумнаха. Горите се топят.
И Левски не достигна до сполука.
И Ботевият кръст на Вола се пропуква -
защото хванахме неверен път.
Къде ни води той, къде отвежда?
Пред взора мъртва тишина тъмней.
Не иде лъч. Оставен без надежда,
народът въси чорлавите вежди
и робската му люлка го люлей.
Изчезнаха тлаки. Угаснаха седенки.
Стопаните стоят на колене.
Над пустата земя не падат сенки.
Не стига въздух, за да ни олекне
и да овардим племето поне.
И казано е: Времето диктува
словата на поети и творци!
Докато лудите се налудуват,
отечеството все ще боледува,
ожалвано от своите певци!
СЪВРЕМЕННА ЕЛЕГИЯ
Наша нова Историйо, за какво ни наказа?
В тебе всички живуркат без любов и омраза:
търпеливи, покорни и докрай примирени,
със съдба на плебеи, с орисия на бедни.
И не знаем къде - ту насила, ту с ласка -
тоя български жребий като улав ни тласка.
Де ще спреш? Ти не виждаш ни напред, ни нагоре:
ти - носач във града, ти - ратай във Загоре,
ти - берач на тютюн по скалистите ниви,
говедар и козар в храсталаците диви.
Дори Господ не може сега те опази
от дошлите за борса господарски гавази…
В тази бледа История всичко удря на камък,
но искри не изхвърчат, а те шиба нов данък.
В нея воля и разум помрачени угасват,
не ги сепват и чувства, не ги стряскат и страсти.
И защо сме родени - кой ли може да каже?
Всеки тъпо те гледа, всеки лъже и маже.
А отгоре със присмех ни съветват, нахално,
че това е същинска европейска реалност.
Европейска реалност?! Та това е проказа!
В тази щърба История аз не искам да вляза!
КОГАТО БЪЛГАРКАТА ПЕЕ
Когато българката пее,
се спущат седем небеса.
И в седем люлки я люлеят
новоизгрелите слънца.
Замлъкват българските рожби.
Немее синият простор.
От златни звуци разтревожен,
утихва всеки птичи хор.
Балканът и полето слушат.
Реките светят. Бряг до бряг
се доближават простодушно.
И звярът спира своя бяг.
Високи облаци сестапят.
Морето диша без вълни.
И огънят загубва памет -
главнята вече не дими.
И бистри извори не бликват.
Камбаните не пускат глас.
Духът ни става по-велик и
по-крепък от самите нас.