Мариан Желев

На Светльо - Кучето

Ние се качихме във влака и изядохме на един човек вафлите. Почти. Остана само една и го почерпихме с нея. С дълбока любезност той ни отказа. Ние и нея изядохме.
Накратко това е историята и сега би трябвало да си лягам, защото е време за сън. Но веднъж разбутан, духът трудно оставя клепачите да се спуснат. Когато бръкнеш в своето минало, няма как да не усетиш аромата на препечен хляб, звука на къкреща гозба някъде из кухнята или миризмата на смазка, идваща от релсите на влаковете. Връщаш се там и като ветеран от бъдещето обхождаш с други очи спомените си. Започваш да разбираш, че именно те са градивните частици на твоето съзнание. Това не се вижда от други и сам ти си господар на собственото си царство. Дори то да се крепи на препечена филийка, тенджера с боб или вафла. Само и само да намериш смисъл, гледна точка или отговор на днешни въпроси, в които се препъваш. Та мисля си, че човек, който умее да се връща в миналото си, придобива дарбата да владее себе си.
Годината е 95-та. Времето, когато принцесата (сандвич с кайма) бе деликатес, Форд Сиера бе луксозна марка, а ние едва бяхме напъпили пълнолетие. Слизахме и се качвахме от влак на влак и обикновено не знаехме накъде пътуваме. Четяхме Керуак, но българската ни философия бе нещо средно между добруджански екзистенциализъм и балчишко-шабленски натурализъм. Обичах книгите, обичах и приятелите си. Правех планове да стана писател, романист. И имах нужда от истории, мои истории, които да опиша.
По това време подех записките по първия си роман. Кучето и Иво бяха плътно до мен - във всички пътешествия, даже и тези, които никой от нас не бе предвиждал. С влак, на стоп, пеша - скитахме като свободни елементи. Никой от нас и до днес не направи академична кариера, но за сметка на това няколко пъти писахме шестица на усещането за свобода.
Истинското име на Кучето е Светослав; със зазоряването на балчишката демокрация той си бе спечелил този прякор. Представете си много голям мъж, тип Боримечката, дори Дан Колов, плюс една педя във всички страни. Брада, коса и поглед като на снайперист от добре прикрит бетонен бункер. И походката - няма как да не споделя за походката на Кучето - като на човек, който цял ден се е борил с мечките в планината и сега отива директно в предаването „Най-силният мъж на планетата,” за да им покаже на „мъжагите” как се правят пуканки от чакъл.
Та качваме се ние през 95-та на влака. Не знам накъде пътуваме и вероятно съм забравил откъде сме тръгнали. По онова време се пушеше в купетата. Дори в това за непушачи. Ние влизахме, оглеждахме хората и ако не ни харесваха, палим една след друга цигарите. Ако имахме пари, вероятно, сме димили и катранените Gitanes или Gauloises, от които ни потъмняваха ноктите на краката.
Влизаме в купето. Заварваме една бабичка със сачмяни очички и човечец, който сякаш чака да стане четвърти за белот. Настаняваме се и в името на бабичката палим - сега се сещам - обичания тогава от нас „Мелник”. Осем минути - толкова й трябваха на бабичката да се изнесе. Само дето не ни накълна. Пък човечецът сякаш с лице ни говори: „Момчета, такава компания отдавна чакам,” и аха да ни измуфти. Беше респектиран от Кучето, който нещо не се намираше в добро настроение. А в такива моменти над погледа му висваше черна козирка. Страшна работа. Ние с Иво си го познавахме, но се направихме на изплашени. Държахме се на дистанция. Ей така, да видим какво ще стане.
Заговорихме човека, откъде е, работи ли, женен - човешки работи, от които той се отпусна. Разприказва се и ни сподели, че такива като нас досега не е срещал по влаковете. На двадесет и осем години е, от не знам си кой град, има едно дете и е нещо като заврян зет. Каквото и да значи това “нещо като…”.
Той хубаво бъбри, но погледът на Кучето става все по-суров. Човечецът взе да се притеснява. Ние с Иво се правим на ударени. Говорим си за книги, спомени от казармата, от морето. По едно време, както стои, Кучето става и сяда до нашия спътник. Онзи се изправя като пружина - ама лицето му честно, истинско, вярва един вид във всички хора на този свят и доброто е негова лична кауза. Бърка в чантата си и вади от там пакетче с вафли „Чайка”.
- Почерпете се, момчета!
Кучето грабва от ръцете му вафлите и захапва две наведнъж. Подава на нас. Ние с Иво все така си бъбрим. Пак човешки теми. Така е - може да изглеждаме агресивно отстрани, но фитилът ни обикновено води не до взривна смес, а до добринка, която и ние самите бяхме тръгнали да търсим по белия свят.
В крайна сметка остава една вафла в пакетчето.
- Искаш ли, почерпи се! - подава му я Кучето с поомекнал поглед.
- Не, момчета, извадих ги за вас. Яжте.
Наближихме гарата на човечеца. Той стана, оправи си багажа. На изпроводяк пак ни каза, че такива като нас не бил виждал. Почерпихме го с „Мелник” и го изпратихме по живо, по здраво. Влакът ни отнесе и съвсем скоро ние си припомнихме, че не знаем накъде пътуваме. Обаче беше хубаво.
На ръката си имах часовник, който винаги изоставаше или спираше - спомен от времето, когато механичното измерване на часовете не бе опорочено от точната електроника. Обичах този часовник, защото с неговото изоставане разчитах да изпусна влака. За да хвана следващия. Свобода!
Възкликвайки сега, усещам в устата си вкус на обикновени вафли “Чайка”.
Не успях да напиша този свой първи роман. Вторият опит също отиде в архивите. Третият за малко да успее. На премиерата на четвъртия и вече първи, излязъл на бял свят четири години по-късно след историята с вафлите, Кучето и Иво пристигнаха на стоп от Балчик в Добрич. Вместо да им подаря книгата, те ми оставиха Балзак, с автограф. Понеже се застоели на пътя и никой не ги вземал, бяха пресушили бутилка джин. Докато се прегръщахме си казах - със силата на обещание - да не бъда прекалено вманиачен в образа си на писател. Ако исках свободата на думите да ми е винаги под ръка.
Вкъщи имам стар сервитьорски портфейл, пълен с билети от влакове. От време на време ги преглеждам. Дати, цени, гари… Хиляди километри, много прочетени книги, различни истории с хора, които са се запечатали в паметта ми. Вземам си билета, механичния часовник, който изостава, и тръгвам. А вместо напред влакът поема назад, към миналото…
Трябва да кажа няколко думи за човека, чиито вафли изядохме.
Благодаря! Не научих името ти, но знам, че и ти дълго ще говориш за нас. Някой ден пак ще се срещнем във влаковете. Нека не е по разписание, а така, както се получава във всяка една добра история. И си носи вафли “Чайка”. За всеки случай.