ИЗ “ОПОРНА ТОЧКА” (2007)

Георги Ангелов

I.

* * *

          „Влез в скришната си стая…”
                    Евангелие от Матея 6:6

Далеч от клюки
и далеч от маси
във тайната си стая ти си сам.
Свали си всички брони и украси,
човеко, в същината си –
Адам.

Не ти е вече
до апотеози,
отишли си приятелства и съд.
И твоите несбъднати прогнози
с живота трябва
да се примирят.

И нека в теб
полека се стопяват
безплодни, ефимерни тържества.
Все още вярваш, че стихът спасява.
И че отеква в други
след това…


* * *

Така сме вторачени в този препускащ живот,
така сме се втурнали вкупом към общото „никъде”,
така сме загубили вяра във кръв и в народ,
така сме оплели душите си в примки от викове…

Но пак разучаваме нечий сценарий, дошъл
през епохи до нас на език непонятен и чужд.
С мъка сричаме в него: „В България светне ли кълн,
ако крак го подмине, ще го премаже ботуш.”

И тъй продължава за всички ни този урок –
тялото гние в земята, духът се завръща
пак между своите с този познат монолог:
„Човекът живее не само със хляба насъщен…”


* * *

Откакто се помним все същият хал ни гори –
даяним до гроб със ръце изранени нагоре.
А когато ни свърши дъха и в душите заври,
вместо думи на камък,
                                 сечем
                                          оцелелите корени
сами, до безпаметност, както би сторил и луд –
дано угодим на поредните нови велможи,
които очакват от нас
                             безсловесност
                                                  и труд
на страхливи слуги, засега пощадени от ножа.
Какво ли ме свързва със този побъркан живот –
в него тялом живея, но духом
                                          отдавна
                                                  ме няма.
И бих се запътил към моя отишъл си род,
ако нямаха нужда от мене
                                        един или двама…


* * *

Така не ми се иска да си прав,
когато шепнеш, че сме още роби;
когато казваш, че продажен нрав
ще ни съпътства и оттатък гроба;
когато кресваш, че такъв народ
съдбата си изцяло заслужава
и че напразно много кръв и пот
са лели лудите глави тогава –
през онзи чист Април, пиян и горд,
започнал като буря и разлъка,
завършил за мерзавеца с позор,
за друг – със ореол, за всички – с мъка.
Да те оспорвам съм готов, но ти
си цял страдание – от връх до корен.
Сълза върху лицето ти блести.

          А аз не знам
               какво
          да отговоря.


* * *

Прииждат тихите слани
на възрастта… Назад остават:
измислени от мен жени;
несбъдналата се представа

за малко по-различен свят;
приятелствата зачертани;
непредставимия ми ад
за близките; горчиви рани,

самонанесени във час
коварен. Всъщност безпределно
за вас ли страдах? Да, за вас.
За всички вас и поотделно.

Но страшната киселина
ме прогори немилостиво.
Около мене тишина
като във блато се разлива.

И ето, проумях: Дотук!
Добрият самарянин мит е.
Събирам се като юмрук.
Разделям къклица от жито.

Защо обаче, щом получа
във тишината: „SОS!”
душата, вярна като куче,
лети към стария адрес?


ТАРПАНИ

          На Димитър Атанасов

Препускат дивите коне…
Страстта към свободата хрижи.
Те нея искаха, а не
убийствената ни „загриженост”,

която означава бой,
юзда, седло, овес и рало.
Какъв дълбок, суров покой
сега обгръща ги изцяло…

А ние с вежди свечерени
да видим смогваме едва
как се изкачват с нетърпение
към търсената синева.

Какво ги чака там обаче
е по-добре да премълча,
защото техните палачи
в самите нас ще различа.


* * *

Не вярвах този сън, че ще се сбъдне:

България – протекторат. Стени
високи я обграждат. Сред оскъдица
бушуват мафиотските войни.
И всеки ден по някой си отива:
един – в чужбина, друг – в земята. С кал
животът непрестанно ни залива.
Мълчи народът слисан, ослепял.
Водата, въздухът, душите – мръсни.
Не се и раждат български деца.
Управници, сега е страшно късно
да ни залъгвате със стъкълца.
Не сме туземци! Виждаме – слугувате
на чужденци за собствен келепир.
Земята си, народа изтъргувахте…

И идат лешоядите на пир!

2001


* * *

„Земята ни остава подир нас!” –
поетът беше рекъл. Не остава…
Продава се от всяка нова власт.
И сякаш демон днес я обитава.
Прогонва хората от нея той.
Мори останалите с глад и мъка.
Предвидил е за всички упокой.
След скъпо изживения ни пъкъл.
И ни приспива със ефирен глас:
- Какво нататък, българи, ви чака
да знаехте… Но нямате компас
в морето, обитавано от мрака.
Не искате да видите дори –
земята ви е вече чужда зона,
а вашите невръстни дъщери
и синове ще служат на Мамона.


* * *

Окопът е превзет. И не от днес.
А мижитурките са услужливи:
готови са да тръгнат на кокили,
ако е във техен интерес.

А ти къде отиваш? Към пръстта?
Защото към чужбина път не води –
да гънеш гръб пред чужди си негоден.
А тук те задушава низостта.

Обречен е дори и твоят вик,
сто пъти рикоширал в небесата
и вечно връщащ се, за да се мята
в съня ти на непреводим език…


* * *

И тази стара църквица умира.
Рушат се стенописите. Руши
се връзката ни тясна със Всемира…
Тук нощем идват толкова души
на мъртъвци, от живите по-живи;
на българи, преминали отвъд.
Срамувам се, че лъжем талантливо
как църквата ще стегнем някой път –
навярно – утре, вдругиден – навярно,
защо не догодина, има дни.
И се залъгваме така коварно,
самите ние – вече старини.


* * *

Не казвай,
че пред силните
глава
съм свеждал
със помътени зеници.
…Такъв потоп
отмина,
че едва
след час
в клонака
се обади
птица.


* * *

Дали сте бели като сняг,
дали Господен дух ви гука,
но много по-добре от враг
откривате във мен пролуки –
къде съм. повишавал тон,
кога съм минал чужди синори…
Компас ли сте ми? Камертон?
Крайпътни знаци сте, със сигурност,
върху които пише: „Стоп!
Минаването – забранено!”
Ще спре красивият галоп,
ех, укротители на вени.
Ще спре триумфът на кръвта.
Пиянството на сетивата.
И ще приема участта
да бъда в тон със правилата.
Да съм обществен еталон,
да бъда каменен, но стилен.
Като напуснат вълнолом.
Като ограбена могила.


* * *

Ето, святка се… Смръщени облаци.
Тежки капки след малко плющят –
ще излъжа, сравня ли ги с конници:
предпотопно се лее дъждът.

После – мир, а в душата ми леко е.
Сякаш идвам от чужда страна.
…Малка птица лежи край пътеката,
взела мълнията за светлина.


ПОРТРЕТ НА ПРИЯТЕЛ

          На Никола Вичев

Той така умее да мълчи,
че без думи всичко ще ти каже
и фалшивия ще различи
даже да се слива със пейзажа.
Хьш наглед, той Тютчев ще чете
в тясната, забравена квартира,
ще рисува, както спи дете
и насън говори със Всемира.
Колко гняв и низост ще презре,
но щрихът ще бъде чист и честен,
а в земята щом се прибере,
за несведущите – неизвестен,
знам, не го очаква онзи път,
свършващ със неведомата кота –
потърси го, пътниче, отвъд –
в Истинската книга на живота…


ИЗПРАЩАНЕ НА МАМА

Посрещна татко мама – сред полето.
Сега домът им пак ще е един.
Какво им дадох? Не това, което
                 те искаха
                 от мене
                 като син.

Те искаха спокойствие и внуци.
Не стана, мамо. Друг така реши.
Днес вятърът в пробитите улуци
                 на времето
                 кого
                 да утеши?

Аз ще помоля Бога нещо просто:
В определения ми интервал
духът им да се вьрне в плът и кости
                 след толкова
                 несгоди,
                 оцелял.


ОТНОСНО ПИРАТИТЕ

Пиратите кръстосвали морета
в далечни, неуютни времена.
Сега ще ги открием в кабинети,
заели печелившата страна.

Преди с превръзка на окото бдели
по всички географски ширини.
Сега със вид на честно преуспели
в юмрук държат народи и страни.

Под флага на ухиления Роджър
на бой потеглял дивият пират.
Сплотени и сега във тайни ложи,
нима не контролират този свят?

Език със тях не можем да намерим.
Не съществува помежду ни път.
На Истината всички кавалери,
сразени от пиратите, мълчат.

Отчайваща, непоносима мисъл
ума ми прекосява и расте:
Нима това, което съм написал
да бъде или не, решават Те?


* * *

Има ли България? Едва ли.
На смрачаването – тъжен знак:
жалки сутеньори поругали
българка. И много дни – така.
Бита, изтезавана, тя хлопала
през сълзи, под ключ, в апартамент.
Вместо със кервана за Европа
скочила от блока: „Курва – не!”
Момини скали ще се повтарят
във всеобща мъртва тишина.
Аз не разпознавам днес България
в окупираната ни страна.
И от прикривачите съм слисан,
от нелепия им робски страх.
За насилниците – турци мисля.
Мисля и за българите с тях.
Твоят подвиг бавно ще изтлява –
смешно е да вярваш, че закон
има във погребана държава.
Затова, нещастнице, поклон.


* * *

Дори стремителна лавина
внезапно да те помете,
кажи: Това е драскотина.
И някой ден
ще зарасте.

Дори да те захапят клещи,
дори да те погълне гняв,
кажи: Драматизирам нещо.
Ще се събудя
утре здрав.

Отнасят праведните боя,
животът точи се едва –
кажи: Това е плод на мойте
несъвършени
сетива.

Със стиснати уста мотива
повтаряй даже на ръба:
Все пак ни чака справедлива,
макар неведома
съдба.


* * *

Учители, монаси, генерали
в парижките си гробове мълчат.
Смъртта изглежда толкова реална,
но аз не вярвам във такава смърт.

Те пак сънуват бащината стряха;
Русия – необгледната страна,
която безпощадно изтерзаха
чудовища с неруски имена.

Под стари кръстове и нови рози
спи част от непреклонния елит.
Уви, отново се повтаря онзи
неописуем с нищо геноцид.

Русия – в лапите на инородци –
потъва в ненаситната им паст.
А тук, сред притаената природа,
жужи пчела и се люлее клас.

Но под земята може би клокочи
огромна болка и това личи –
от оцелелите надгробни плочи
ни гледат строги, питащи очи.


* * *

В Корана ли бе казано: когато
съзреш, че нещо пада, го бутни…
Защо такава мисъл, с гняв налята,
ме връхлетя в предесенните дни?

Естествено, че петата колона
отлично я разбира. Но защо
отпорът липсва? Та нима ни гони
носталгията страшна: пет по сто?

Залъгваме се: „Пак ще оцелеем,
макар като слуги – за кой ли път!
Нали Отечеството е Идея?”
Забравяме: идеи, хора мрат.

Претръпнали, студени, водоравни,
под звуците на чалга и на рап,
децата ни ще се сбогуват бавно
с неоценения свободен хляб.


II.

* * *

Непредвидими снегове валят
в душата ми… Простори от мълчание
все още сочат в снеговея път.
Не се ли казва пътят Покаяние?

„О, Бог не види ли?” Това звучи
в безмълвния ми глас и ми зазижда
понякога последните лъчи.
О, Бог не види ли? Или ни вижда?

Но ако вижда – целият кошмар,
във който днес България се дави
какво е? Бич? Неразгадаем дар?
Възмездие за дните ни лукави?

Дано все пак е някакъв урок
за идващите подир нас, в които
ще се пробуди жаждата за Бог,
за Неговата воля неоткрита.

А дотогава, в пълна тишина,
полека ще затрупват снеговете
една на смърт предадена страна,
кръстосвана нашир от бесовете.


* * *

Смогнах да издумам: Ще умра.
С поглед вперен във тавана чаках
да завърши вечната игра
между еднодневката и мрака.
Без патетика, без хленч, без вик
си отивах – ето, че се случи!…
И помислих: Тайния език
на нещата трябваше да уча.
А като хлапак, от суета,
съм събирал край морето миди.
Скритият живот на вечността
ми е бил невидим очевидец.
Но да го почувствам не успях.
Тихия му шепот не дочувах.
Тъй ли всеки, с неизказан страх,
взрян във тъмнината, отпътува?


* * *

Едва сега разбирам: съществувало
небето. И го гледам удивен.
Навярно много дни са отпътували
без истински да заживеят в мен.

Един от друг животът ни зазижда.
Човек със себе си се раздели.
Дори небето, вечното, не вижда.
Освен когато то го повали.


* * *

Дотук с раздвоените чувства. Със гневния тон.
Кратък е този живот, как горчиво е кратък.
Всички на съд ще застанем пред Божия трон,
всички ще тръгнем с нозе отмалели
нататък.

Няма защо да се взираме в чуждия дял.
Няма защо да се силим да сграбчим земята.
Тя ни прегръща. И пълни устите ни с кал.
А Бог на превала на времето
чака душата.


* * *

Колко дълго в живота си бягах,
но сега съм застанал в поклон –
колко сила и колко благост
в православния наш канон!

Как трепери свещицата в мрака –
хвърля кротък отблясък край нас.
Аз не вярвах, че Господ ни чака
и не чувах добрия Му глас:

„Ти греши непрестанно и дълго,
ти бе лош като блудния син,
ти в света неразумно се лъга
и се лъга във теб не един…

Покаяние чака сърцето ти.
Ти разбираш ли, сине, това?”
Светлината облива предметите.
И навеждам пред Него глава.


* * *

Когато слизаш надълбоко в себе си
и мракът се разраства и шепти,
а късно е да му налагаш вето и
се появяват острите черти
на миналото, някога забравено,
погребано дълбоко в паметта
и в него викат като живи щавени
самопризнанията на плътта,
ах, как тогава ти е нужна вярата,
че ти не си самичък и злочест,
че имаш Бог, семейство и България,
че имаш простия си кръстен жест:
три пръста – сбрани вкупом срещу силите,
готови мигом да те победят,
ако не бяха трите ти, най-милите,
опори във неравния ти път…


* * *

Попитат ли ме имам ли зора,
която ме огрява мълчаливо –
ще им отвърна, че една гора
ме вика постоянно като жива;
а чудната Давидковска река,
която някога съм прекосявал,
пак искам да разплискам със ръка –
по дяволите, смърт, върви тогава!;
че моят ненаситен поглед бе
от детство пълен с багрите на залеза
и аз познах природа и небе
не само от добрия дядо Вазов…
Зора ли имам, питате? Та тя
ме гря от образа на Богородица,
от татковия глас преди смъртта:
„Не се събирай никога с отродници!”
Зора си имах – бе „Достойно ест.”
На Левски песента. Във светлината му
разбираш колко твоят интерес
е малък пред съдбата на приятеля.
И на България. До днес приел
съм само тази светлина пречистена.
Търсете в нея български темел.
Опорна точка. И последна истина.


БАЩА МИ

„С чистата мисъл върви и Христос да те пази.” –
беше ми писал в последното твое писмо.
„Стой надалече от гняв, не допускай омраза…”
Гледах плика със досада – познато клеймо.

Но тъй се оказа, че нищо тогава не знаех,
просто нищичко, татко, до твоята смърт не разбрах.
Кой да ми каже, когато очаквал си края,
че вече ме чака коварен житейски пердах,

но трябва мъжът да понася и пир, и тояга;
че с труд и молитва животът ни двойно сладни;
а пот да проливаш над черната угар е Благо;
че „метъл” и Библия са несъвместими величини.

Кой да ми каже, че Вазов и Димчо остават
вградени в темела на вечния български дух,
а постмодернистите, дето чета, са си плява…
Казвал си, татко, но аз съм се правел на глух.

Потъвах, потъвах в измислени плитки води
и се давех накрая на Дунав с нехайство познато,
когато ти шепнел си: „Сине, защо се роди
толкова късно… А аз се прибирам в земята.”


НА ЖЕНА МИ

В най-черните дни, в най-безпаметните ми нощи
ти ми даваше сила и вяра. И пак си до мен…
Приемаше чистите мисли, прогонваше – лошите.
Щях без теб да съм лист,
запокитен в безкрая от тлен.

Много зло, много студ ти със мен преживя. Но отново
ръката си слагаш на моето чело: – Вземи
мъжество от това и горено, и тъпкано Слово,
но достигнало даже
безлюдни и пусти земи.

Аз отвръщам посърнал: – Какво, че достигна? Човекът
все така си е пошъл… Човек се римува със смрад.
- Нека Друг да отсъди! – дочувам в усмивката мека.
И притихвам в ръцете ти,
моя Божия благодат…


* * *

Във беловата знам каква
представа се е съхранила:
неукротими сетива;
глава, привеждана насила;
настойчив, противоречив
и тежък нрав; вини – дузина;
път, както и на всеки жив –
нееднозначен за мнозина…
Но в мене неспокойно лази
съмнение едва-едва:
дали съм целият във тази
привидно точна белова?
Не е ли плод на чужда пот?
И я разглеждам със боязън:
Бог вижда моя друг живот –
във черновата отбелязан.


* * *

Мълчаливо се вглеждам в иконата:
тъжна Дева в ръката със клас.
Този клас във душите ни рони се
и попива, надявам се, в нас.
Във душите ни все още български,
още жадни за милост и Бог.
Всички ние пред Него сме в дългове
и ни дебне врагът змиеок
от студения ъгъл на егото…
Но от опит, повярвайте, знам:
страх от Бога и обич към Него –
всяка мъдрост започва от там.


* * *

Да бъде славата Му в световете…

Откривам я
в усмивката на инвалида,
в бълбукането на водата,
в достойнството на бора непреклонен.

Но къде е твоето смирение,
прашинко?


* * *

В съня на момиченцето
от съседната улица
често идва
един светъл човек
с огромни криле.

То, разбира се, знае какво го очаква,
ако още веднъж
спомене за него,
когато голямото, сплотено семейство
се събере на масата
за вечеря.

Но пак го сънува.


* * *

На пошлостите занапред ще бъда мълчалив свидетел,
ще слушам в топлите треви мелодията на щурците
и от упойващия звук на музиката ще съм светъл,
а земното кълбо под мен загадките си ще разплита…

А щом прозвънне тетива в минутата неотвратима
едва ли ще се питам аз дали оставям отпечатък
в променливото битие, а в благодатно повторима,
непреводима тишина ще се разтворя без остатък.


* * *

Понякога добър и просветлен,
в съзвучие с вглъбената природа,
навлизаш в тишината, възмезден
за тъмните си часове под свода.

Тогава дълго мислиш за това,
че предстои в Невидимото оран
и с успокоени сетива
докосваш най-дълбокия си корен.


* * *

Нека да отричат, че го има
рая и целебния покой –
този свят е безпощадно зимен,
този свят отвека не е свой:
друг го води – хитър и окаян,
знаещ преброените си дни –
затова земята ни желае
да превърне във развалини.
Но напразно… Колкото да сее
лицемерие и тъмнина,
мислите ли, че ще надделее
във неравностойната война?


* * *

Смили се, Иисусе, над нашия скръбен живот.
Смили се над моя народ и над моите близки.
Обърка се сякаш на всички ни генният код –
човек се отучи
да дава –
единствено иска…

Народът ми пада, отчаяно кърши ръце.
Не може да скочи високата Божия летва.
И Твоят народ отвърна от Тебе лице,
но Ти се пренесе
за всички ни,
Господи,
в жертва…


* * *

Къде ли ще удари ненадейно
ръката на всевиждащия Бог:
дали ще грабне утре пеленаче
(дано не преживявате това);
дали над пустите поля се спуска,
защото е със Злото във облог
за нечия душа, която зъзне,
замръкнала сред сухата трева;
дали застива в полунощ безмълвно
над младия одряман часови,
или посочва утрешната гибел
на властника, от вино затъпял:
дали се втурва като степен огън,
подушил затаените треви,
или въздава казън за детето,
убито в нечовешки ритуал;
дали през неизбродните пространства
на космоса към всички ни лети;
това не знаем – кратък е животът
на еднодневката, но тя все пак
опитва с възхитително упорство
да стигне непристъпните врати,
да стигне там, където Светлината
блести без примес и следа от мрак.