ГАСНЕЩ ДЕН

Дора Дюстабанова

ГАСНЕЩ ДЕН

Ела, приспи душата си при мен,
приспи я с вечерната звездна лира,
че песента на моя гаснещ ден
с прощално скръбно - лека нощ! - замира.

Ще спим, а сълзите ни ще текат:
и в таен страх сърцето ще въздъхва,
на сън душите ни ще се простят
над извор, който нивга не пресъхва.

Ела, приспи душата си при мен,
и нещо много свято разкажи ми,
че песента на моя гаснещ ден
започва и замира с твойто име.


НАД ПРАЗНАТА ЛЮЛКА

Спи ми, рожбо неродена,
грей при вечните звезди,
спи, душице озарена,
майчица над тебе бди.

Нявга в детските ми кукли
виждах своите деца,
милвах златните им букли
и засмените лица.

Спи ми, рожбо най-прекрасна,
спи ми, ангел нероден,
ти в сърцето ми отрасна
като плод благословен.

С обичта към теб дарявам
чуждите деца в света,
в разни песни им разправям
най-чудесните неща.

Спи ми, рожбо неродена,
грей при вечните звезди,
бди над теб любов нетленна,
сълзи маргарни реди.

Бог у всяка детска люлка
слага нощем дар избран,
в твойта само - вечна булка -
слага своя майчин блян.


ПОГРЕБАЛЕН НАКИТ

Аз знам, че моя погребален накит
ще бъде наниз от безкрайна жал,
че твойте мисли чудото ще чакат
по моя лик, студен и побледнял.

И знам, че твойте болки нечовешки
могла бих само аз да утеша,
че твойте сънища ще бъдат тежки,
когато чакаш моята душа.

Но знам, че някога там горе с трепет
ще те дочакам радостно смирен -
Обичам те! - ще чуеш моя шепот,
Обичам те! - ще шепнеш вдъхновен!

И моя тъжен погребален накит
ще стане вечен булченски венец.
Там много ангели ще ни дочакат
пред трона на Всевишния Творец.


ЕЛЕГИЯ

Повява тихо ноемврийски повей,
окапват бавно сухите листа,
полека гаснат звездните огньове
пред ледените устни на нощта.
Едно заслушано сърце разбира
на есента прощалния език,
защото в него изворът извира,
където любовта оглежда лик.

Далеко свири северният вятър
и облаците на снега зове.
Изгаснаха звездите и луната,
тополите навеждат върхове.
Едно заслушано сърце разбира
какво говори тъжната гора.
Защото в него изворът извира,
над който нявга пролетта огря.

През клонища заскърцали нахлуват
вихрушките на северния сняг,
сред снежен пушек облаците плуват
и бързо чезнат в ледения мрак.
Един живот за първи път разбира
съдбата си и своя земен плен,
защото в него изворът извира,
където Бог поглежда всеки ден.


ПЕСЕН ЗА СОЛВЕЙГ

Отново есента повява,
забулва небосклона чист,
шуми из младата дъбрава
и с пурпур багри всеки лист.
И в тази есен ще задреме
едно сърце в моминска гръд,
скръбта му бди през всяко време,
за любовта му няма смърт.

То в есенния сън ще види
лика на своята мечта,
която пак ще си отиде
и ще се върне с пролетта.
И летен повей ще приспива
едно сърце в моминска гръд,
мечтата му е вечно жива,
за любовта му няма смърт.

Когато нявга дълги зими
момински къдри посребрят,
тъжовни устни скъпо име
в молитва вечно ще шептят.
И ще задреме без пробуда
едно сърце в моминска гръд,
но Солвейг - слънчевото чудо -
ще преживее всяка смърт.

——————————

сп. „Завети”, г. 6, кн. 8-9, 1939 г.