ДЪЛГЪТ НИ КЪМ ГОРАТА

Асен Златаров

Вековната гора е била спътница на появата на човека и напояване и тоя човек, чувствайки нейното величие, я е поставил в реда на обожаваните природни и картини и явления.

Има писания, още от антична Гърция, в които мъдреците на Елада изповядват своя свещен трепет, когато ги обгърне непроходимият девствен лес. Та нима и сега не се изживява подобно настроение от тоя, който се залута в някоя вековна гора?

Гората, която за индусите е света, както храм на божество, е възпявана и ще се възпява от певци и поети, защото тя носи от първичните мистични сили на природата й ни кара в размисъл да търсим смисъла на живота и битието.

Но гората е неизчерпаем източник и за веществени блага. Тя дава за развитието и разрастването на човешката култура приноси, без които човек би останал окаян варварин.

И още нещо: във великата игра на претворби на веществото, със своята могъща биохимична лаборатория на зелените листа, са средоточие на процеси, които, като свързват минералните вещества, водата и въглеродния двуокис във висши органични съединения, подсигуряват самите основи за съществуването на живото въобще.

Който може да обгърне тая роля на горите, не може да не остане с преклонение пред величието на едно от най-важните явления върху кората на земята.

Културните народи още с време са съзнали великото значение на горите за опазване и обезпечаване силите и благата на живота, затова с планомерна възпитателна дейност върху своите граждани, с добре обмислени и здраво прилагани закони, еж обградили горите от пристъпите на неразумното им похищение от страна на невежия или користен човек.

И затова първото нещо, което ни поразява, когато дори с влак минаваме през тия културни страни, то е гледката на техните пространни величествени гори. И тогава сърцето ни се свива в болка, като спомним как мащехски, как жестоко у нас са били унищожавани горите, за да се заменят някогашните зелени балкани и равнини със сегашните голи ридове, сипеи, пустинни плоскости, гдето само папрати виреят, пороища, наводнения, или пък суша и безплодие от липса на правилно напояване.

Прав е народният ни поет Иван Вазов, като пише, че секирата на дърваря и зъбите на козите са похабили едно съкровище за нашето преуспяване.

Затова: налага ни се дълг към гората. Дълг от страна на власти и изпълнители на закона. Дълг на учители и общественици, които ще трябва да казват и повтарят, че ако вървим по същия път на унищожаване на горите, ще видим скоро плодоносна България обърната на пустиня.

Дългът ни към гората ще трябва да ни издигне към дело: за да пазим това, което е останало, да направим, щото отново да зашумят буйни лесове там, дето някога ги е имало, а сега на тяхното место има голи грозни ридове и сипеи.