РОДЕН ДА БЪДЕШ НЕДОВОЛЕН…

Слав Хр. Караславов

***
Роден да бъдеш недоволен,
и недоволен да умреш,
завиждай на летежа волен,
на всеки пролетен цъфтеж.

Лежи върху земята стара,
въздишай за космичен път,
мечтай да бъдеш вечна гара,
забравил, че те чака смърт.

И в този свят, на вид спокоен,
остава вечният копнеж,
роден да бъдеш недоволен,
и недоволен да умреш.

1987


***
Детелинен покрив е небето,
прашен облак цялата земя.
Младостта е пролет на сърцето,
старостта е димна димнина.
Има глупост - весело глухарче,
мъдрост има тежка като вик.
Виждал съм стоманата да плаче,
плач да зрее във прекършен щик.
С изненади времето е пълно,
в пълнотата тайни се таят.
Може дума - жив да те погълне,
като в някой бесен водовърт.
Много злоби себе си изяждат,
много капки в път ще те росят,
но от тях не гасне твойта жажда,
жаждата ти не отглежда цвят.
С камъни земята е богата,
и богата с хиляди треви.

Някой се завръща чрез тревата,
друг от камък през света върви.

1987


ДИАЛОГ

- Ферси, защо си тъй улисан, от пътя ли си уморен?
- Света разнищям в свойте мисли, защото той живее в мен.

- От птица мляко съм опитал, от камъка вода съм пил,
но винаги от скритен поглед аз себе си до днес съм крил.

Търси очите на човека - прозорците на всеки дом,
във тях се винаги оглежда сърце за обич и погром.

Очи зад спуснати ресници, очи, загледани встрани,
се вглеждат в тъмното, където коварство в мисълта звъни.

Търси ръцете на човека - оръдия за труд и смърт,
по дланите им ще откриеш следата и на своя път.

Ръце във джобове укрити - на тъмна мисъл верен роб -
премерват тайно дължината на твоя ръст и твоя гроб.

- Ферси, защо не ме поглеждаш? - Замислих се за своя ден,
ръце в джобовете съглеждам, а от борба съм уморен…

1979


***
Решавах цял живот въпроси в моя ден.
И нерешен остана пак, до края,
един въпрос: Какво ми носи, в моя ден,
денят зад вечерния мрак, до края.

Земята - шарена забрадка, в моя ден,
човекът - вик на стремена, до края.
Въпрос на вечната загадка, в моя ден,
въпрос на всички времена, до края.

1987


***
Ти може би ще се завърнеш
по сивата следа от прах,
но можеш ли снега да зърнеш,
посипан с детския ти смях?

Там светят детските ти рани
и греят детските очи,
по селски друми и хармани
гълчавата и днес ечи.

Това е минало, но още
върви със тебе по света,
спохожда те в незнайни нощи
и те държи до заранта.

1987


НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ

В живота трябва да се взираме. Така е винаги било.
И истините да намираме. Така е винаги било.
Да дирим неоткрити тайни. Известните - да са известни:
след мъртвия бъдете тъжни, на веселбите - пейте песни.

В живота трябва да сме смели. Така е винаги било!
С мъжете в битките поели. Така е винаги било!
В живота трябва да сме мъдри. Така било е и … така
по своя път завои прави и най-голямата река!

1979


***
В медник калйдисан,
във луна от мед,
във роса изписан
или в късче лед;
във листо, което
тръгва в дълъг път,
или във небето
на незнаен кът
себе си откривам,
своята следа.

Всичко си отива,
но не е беда!

Мине и замине,
мине, отшуми,
като огън стине,
пламне - издими.
И леда отплува
с медната луна.
Лист не съществува -
зимна тишина.
И снега изтрива
моята следа.

Всичко си отива,
но не е беда!

1987


ДОМ

Всеки дом си има свой живот.
Две сърца додето се прегръщат
и скрипти разсъхнатия под
от нозе, които ту се връщат,
всеки дом
ще има свой живот.

Като старо,
смръщено око
може да е ниския прозорец,
ако там е слънцето,
ако
със усмивка някой го отвори.

Всеки дом е мъничко гнездо,
скръб и обич в него се оглеждат.
В гроб ще се превърне всеки дом,
ако няма песни
и надежди.

Розата край бялата стена
ще окапе,
стряхата ще падне,
ще остане в къщата една,
като камък
натежала хладност,
ще остане само тя една.

Всеки дом е малък
чуден свят
с тъмни нощи,
с утрини красиви,
обичта разтваря дъхав цвят
и разсейва облаците сиви.

О, пазете този малък свят.

1985


***
Дойдох и минах като ден
по пътя на велика слава,
от истините вдъхновен
на поетичната държава,

която Пушкин изкова,
а Ботев взе към върховете.
Това е гордостта! В това
кълнат се живите поети.

1987


МИСЛИ

Когато младостта бушува - смъртта за нас не съществува,
в кръвта на силата се мята, в очите ни смеха пътува
и болката е непозната, и старостта е присмех само
с една тояжка във ръката, с една тъга на чуждо рамо.

Когато птицата е в полет и в полета й пролет има,
тогава смешно е да мислим, че някъде ни чака зима,
пътеката ни е красива - жълтурче свети и тинтява,
и всеки поглед на момиче приятни сънища дарява.

Когато бурята се втурне и отнесе листо от клона,
в очите страх се притаява, помръква бавно небосклона
и стъпкано цветче съзираш, и болката на клон и листи…
За другите не мислиш вече, към тебе тръгват твойте мисли.

1985


***
Човечество, поело от високо
и стигнало до простата трева…

Небето все така е еднооко
и сфинкса все е с каменна глава
и с присмех гледа тази пъстра гмеж,
която смело с вечността търгува.
И всичко толкоз смешно ми се струва
сред този свят изгубен и невеж.

От скарабей, от божества роден,
на скарабей превърнат за утеха,
той бавно рони свойта стара дреха
и чака своя неизвестен ден.
Камилите с въздишки чак до мрак
люлеят плахи чужденци, които
едва ли тука ще се върнат пак
тревоги и възторзи да изпитат,
да стигнат с длан небето еднооко,
на сфинкса до премъдрата глава…

Човечество, поело от високо
и стигна до най-простата трева…

Египет, 1985


***
Птиците на клона мълчаливо
пълнят пак гнездата със любов.
За живота мисли всичко ново,
живото създава порив нов.
Всичко дири своята утеха,
всичко иска своя земен дял.
На мечтите скъсаната дреха,
блясъка на своя идеал.
И буквара на живота пъстър
почва пак със буквичката А.
Ако някой ти привие кръста,
ако някой затръби с тръба,
ако някой пътя ти обърка,
ако някой те прониже в бой,
ако някой прага ти изтърка
да смущава къщния покой,
почерпи го с виното горчиво
с кротостта на твоя нрав суров…

Птиците на клона мълчаливо
пълнят пак гнездата със любов.

1987


***
Защо съм уморен? Защо съм уморен?
Звезда ли нося или клетва тежка?
Живота като извор вдъхновен
разлива свойте радости човешки.

А аз стоя на камъка. Край мен
минават спомени, лица и стари чувства,
един живот и някакво изкуство…
Защо съм уморен? Защо съм уморен?

1987


***
Птицата ще бъде твоя, ако имаш глас подобен.
Младостта при младост ходи, старостта при своя край.
Свободата който дири, той е винаги свободен.
може зима да е вънка, а в сърцето весел Май.

Всеки е вселена своя, а вселената - на всички,
всеки пее свойта песен, изминава своя път.
Всеки има своя болка, своя весела привичка,
всеки има свойта радост, всеки носи свойта смърт.

От живота на дървото вземай семена и опит,
а от опита извеждай жълъда на мъдростта.
Влезеш ли във бой, превръщай в дом дълбоките окопи,
че в окопите прохожда за победи песента.

1987


***
Славата на века не е в това
да те плаши със смърт неотмината.
Знай, живота не е ливадна трева,
да го косиш три пъти в годината!

1987