С Кирил Ковалджи разговаря Наталия Полякова

превод:  Борис Борисов

Наталия Полякова: - Проблемът за превода е вечен проблем, който всеки преводач трябва да решава отново, когато работи над нов текст. Особено е труден поетическият превод. И все пак, струва ми се, че да се превежда верлибр е по-лесно, защото той клони към прозата, и значи преводачът има повече свобода за търсене на съответстващ израз на родния език. Той не е скован от размера и римата. Така ли е? - искам да ви попитам, Кирил Владимирович, като професионален поет-преводач. Количеството на преведените от Вас стихове на поети от Молдавия и Румъния може да сравни само с количеството на Вашите собствени.

Кирил Ковалджи: - Да започнем с това, че верлибърът, избран от преводача, трябва да бъде поетическо явление. Иначе няма за какво да говорим. А щом става дума за поезия, то тя трябва да се съхрани и в превода, независимо от това каква е формата на оригинала.

- Но как се разпознава дали избраният от преводача верлибър е поетическо явление? Какво е това поезия според Вас?

- Аз нямам изчерпателен отговор на този труден въпрос, и едва ли трябва да отговарям, защото в света има неща, които или ги чувстваш, или не ги чувстваш… Да кажем, далтоникът не вижда жълтия цвят. Може ли да му обясниш какво е това жълт цвят. Далтоникът може да знае за съществуването на жълтия цвят, може да знае неговото място в спектъра, дължината на съответната светлинна вълна, може в края на краищата да напише дисертация за жълтия цвят, но никога няма да се научи да го различава.

- Ако такова стихотворение е намерено, каква е главната трудност при превода му? Как да не се загуби „поетическото явление” при превода?

- Преводаческото дело е живо, творческо, неговата същина не може да се улови с формули. Преводът на ябълката на езика на химическите формули още не значи, че по тези формули може да се създаде ябълка. Проблемът на превода, това е проблем на живото пресаждане от една почва в друга.

- Ако се обърнем към терминологията на овощарството, можем да кажем, че има растения, които не ще се прихванат, ако се наруши технологията на пресаждането. Например, ако превеждаме стихове с рими, написани в класически размер, трябва да подберем не само смисълът, но и размерът и римата. Да направиш това не е проста работа. Но навярно има и неприсаждащи се растения-стихотворения. Може ли верлибрите да се нарекат такива растения?

- На пръв поглед да превеждаш верлибр е по-лесно: няма нито стихотворен размер, нито рими. Превеждай едва ли не като проза, и готово. Съответствието с оригинала е осигурено. Но защо, обаче, при пълно външно съответствие в превода по някакъв загадъчен начин поезията изчезва? В какво се състои коварството на невидимата форма на верлибъра? Признаците на обикновеното стихотворение са очевидни. По стихотворението може да се напише музика, лесно можеш да го запомниш и да рецитираш наизуст пред приятели и познати. С верлибъра това, като правило, не става. Поезията в него се проявява по друг начин. И се получава, че да превеждаш верлибър не е по-лесно, а е по-трудно. Техниката на версификацията тук не помага, трябва да се търсят други пътища.

- Но какви са тези пътища? Какво трябва да направи преводачът, та да откопира от чуждия верлибър в своя превод не само смисълът, но и поезията.

- Преводачите отдавна знаят, че да копираш на своя език чуждо стихотворение е невъзможно. Не само защото ще се римуват други думи. Често трябва да се промени ритмическият строеж: силабическия стих на много народи ние сме принудени да предаваме като силаботонически. Аз мисля, че верлибърът не може да се копира най-малкото заради това, че руската поезия подхожда към верлибъра малко другояче, отколкото например френската. Ние имаме много различия и в характера на езика, и в поетическите традиции, и във възприятията, даже в маниера на четене. Спомням си такъв случай. Веднъж на шега прочетох на френския литератор Леон Робел стихотворение, написано от Лермонтов на френски език и, без да назовавам автора, го попитах чии са тези стихове. Той веднага ми отговори, че това не е написано от французин. Аз се учудих - защо? Оказа се, че Лермонтов неволно е писал с привичен тристъпен ямб:

Quand je te vois sourire… и т.н.

И французинът веднага се хвана за това. При тях ямб е възможен, но не е възприет - той не придава на френския език мелодичност, напротив, води към монотонност. Затова и френският верлибър трябва да се пресъздава на руски отново в жив, творчески процес на превода. И така убедително да го пресъздадеш, че да не се приема като превод, а като естествено, неразчленимо, незаменимо създание на изкуството.

- Значи, за да преведеш верлибър, като че ли трябва да го напишеш отново?

- Именно. Да преведеш съдържанието е невъзможно, както не е възможно да пресъздадеш вкуса на ябълката чрез сбор на химическите й елементи. Известен е анекдотът как някой си немец превел „Полтава” от немски обратно на руски език. И вместо „Богат и славен Кочубей,/ Его поля необозримы” излязло „Был Кочубей богат и горд, /Его поля обширны были”. От гледна точка на информацията - това е едно и също. Но от поезията нищо не е останало.

- Този случай прилича на играта „повреден телефон”. Значи, поезията възниква между редовете и изчезва, ако преводачът не може да подбере правилните думи и правилно да ги разположи?

- За да не се получи такъв „повреден телефон”, изборът на единствено възможните думи е също така принципно важен във верлибъра, както и във всяка друга поетическа форма. Едни считат верлибъра отстъпление от поезията, други - нова, по-висока степен на нейното развитие. Има едно любопитно изказване на гръцкия поет Рицос, че верлибърът е интернационализирана форма, която облекчава културното общуване между народите. Мисля, че може би Рицос се е мъчил над този проблем, защото той е голям поет, но представител на малък народ. Нужна му е форма, която позволява неговите стихове по-лесно да излязат извън националните рамки. Другояче стоят нещата при нас. В руската поезия по обективни причини не е възникнала обективна потребност от развитие на свободния стих, затова той и досега не е получил широко разпространение у нас и, след като е недостатъчно разработен, създава само грижи на преводачите.

- Тоест, всички проблеми са от недостатъчен опит? Получава се някакъв екзистенциален затворен кръг. Няма опит - не можем да превеждаме, но не можем да добием такъв опит, тъй като не е имало и няма нужда от него… С какви други трудности се сблъсква преводачът?

- Сериозни трудности възникват тогава, когато поетът на родния си език е създал нещо новаторско. Как това да се преведе на другия език, в поезията на който такъв род новаторство няма? Аз разговарях с румънски преводачи на Маяковски. Как те да пресъздадат неговата поетика, новост на речника, ритмите, римите, интонацията? Могат ли преводачите да направят това, което не е направено в самата румънска поезия? Има два пътя: или, като използват съществуващите средства на поетиката, по възможност да се приближат до оригинала, като знаят предварително, че той ще си остане недосегаем, или открито да се откажат от формат на оригинала, пресъздавайки неговия образен строй в пряк /в същност - прозаичен/ превод. Румънските преводачи, например, прибягват към първия начин, френските - към втория.

- Кой от тези два подхода, според Вас, е правилен? Или за всеки случай подхожда отделен свой вариант? Има ли други начини, методи за превеждане на стихове? Може би, всеки поет има своя „рецепта”?

- Разбира се, и единият и другият подход са правилни. Дали преводачът е прав, като избира един или друг подход, можем да разберем само по резултатите. Но има и трети метод, друга възможност - това е редкият щастлив случай, когато големият поет го превежда голям поет, близък по дух, достатъчно силен да си позволи също такова дръзка новаторство, същата такова скъсване с привичното. За това, разбира се, е нужно още и съвпадение на духа на времето. Често обаче големият поет не превежда близкия до себе си чуждоезичен събрат, а в собственото си творчество развива неговия живителен импулс. Например, Пушкин не е превеждал Байрон, Хикмет не е превеждал Маяковски. Преводаческото дело, щом е живо, прераства във вътрешно единоборство.

- Може ли да се каже, ако се върнем към терминологията на овощарите, че правилен превод има, когато към своето дърво присаждаш чужда клонка? И тази присадена клонка се явява синтез между творческото начало на единия поет и творческата енергия на другия?

- Да, може да се каже и така. С други думи, тази клонка е това, което може да се нарече достоверен превод. Какво е това „достоверен превод”, е неизчерпаема тема за дискусия, затова ще се огранича само с един пример. Стихотворението на Верлен

Il pleure dans mon coeur

Comme il pleur sur la ville…

е превеждано от десетки поети, обаче не се  удавало, не е придобивало своето единствено блестящо изражение:

Плачет и сердце мое.

Что оно, что оно значит,

Это унынье мое?

/В. Брюсов/

Сердце тихо плачет,

Словно дождик мелкий,

Что же это значит,

Если сердце плачет?

/И. Еренбург/

Тогава Пастернак със свойствената му преводаческа смелост  се отказва от достоверното предаване на формата на Верлен и, казано по-просто, написва това стихотворение на руски:

И в сердце растрава,

И дождик с утра.

Откуда бы, право,

Такая хандра?

Накрая било създадено стихотворение, съперничещо достойно на верленовското, неотстъпващо му нито по изразителност, нито по виртуозност. Но едни казвали: това не е превод, така не може, други възразявали: защо да не може? Изборът е прост - или мъртво копие, или жива поезия. Побеждава поезията. И ето, в спора влязъл и А. Гелескул. Той дръзнал още веднъж да преведе това стихотворение, като си поставил задача да не отстъпва от формат на оригинала:

Сердцу плачется всласть,

Как дождю за стеной.

Что за темная власть

У печали ночной?

Най-добър аргумент в спора е резултатът. А. Гелескул с творчески пример доказа, че в този най-труден случай е възможен преводът като такъв. Но засенчил ли е той работата на Пастернак? Едва ли. Двата превода съществуват като високи образци на преводаческото изкуство, основано на различни принципи. Спорът продължава. Спор, който обогатява поезията.

- Кирил Владимирович, а на Вашето творчество как повлия познаването на румънската и молдавската поезия?

- Трудно е да се отговори на този въпрос, може би отстрани по-добре се вижда… Мога само да кажа, че с румънската класика се запознах след руската - те се оказаха близки /Пушкин, Еминеску/ и, разбира се, нещо се добави към моето мировъзприятие. Но действително влияние усетих през шестдесетте години, когато в Румъния се състоя своеобразен „ренесанс” на поезията - блестящо навлязоха Никита Станеску, Марин Сореску, Йон Александру, Ана Бландиана. Аз се сприятелих с тях, превеждах стиховете им, пишех за тях. Тяхната освободеност, размах /от визионерство до сарказъм/ …ми прибавиха свобода в отношението към формата и самоизразяването…

- Благодаря за интересния разговор! Като завършек на нашата беседа ми се иска да поговорим малко за съвременната поезия. От лични наблюдения съм забелязала /но може и да греша!/, че сега, за разлика от 90-те - 2000-те години, като че ли има връщане от чистия верлибър към римувания, ритмизирания стих. На вечери и фестивали все повече звучат  „традиционни” стихови форми. Какво означава това? Поетите се умориха от „свободата” и се опитват по такъв начин да я ограничат? Как ви се струва, има ли такава тенденция? Какво въобще може да се каже за състоянието на съвременната поезия?

- Действително, в печата има все по-малко верлибър, макар че много никога не е имало. Това е естествено. Руската поезия е сравнително млада и тя далеч не е изчерпала запасите от своята музикалност и съзвучия. Обаче ситуацията е парадоксална. От една страна - обилие на талантливи имена, разнообразие на поетически отражения, а от друга - отсъствие на „първия” поет, на лидера, на новата личност. Мисля, че тази пауза е продиктувана от аморфността на времето, от отсъствието на ориентири, на висок душевен порив. Преобладава не личността, а личностността, ако рискувам така да се изразя. Метафорически личностен полузатворен свят. Упадъкът на книжното дело, разцветът на Интернет /стихотворната инфлация/ доведоха до фрагментация на поетическото пространство, до популярност на затворени групи, където се появяват свои кумири.

Парадокс: съвременната поезия е изключително разнообразна и богата, а интересът към нея спада. Наистина, кризата на културата /и на науката, и на философията!/ сега се усеща в целия свят след твърде идейния и твърде кървавия двадесети век. Какво да правим? Да бъдем верни на себе си. Поезията е непредсказуема…

сп. „Плавучий мост”, № 2 (6), 2015 г.