ДОДЕТО… ДЪЩЕРЯ МИ СПИ

Магдалена Шумарова

ДОДЕТО… ДЪЩЕРЯ МИ СПИ

Нека да страдам и нека от болка да плача,
ала само додето, детето ми в тъмното спи.
Иначе тя ще остане без мене сираче
в лошия свят на несбъднат копнеж и мечти.

Нека да види - гнездят по комините горе
белите птици, които в съня ни летят.
Младите щъркели утре криле ще разтворят,
много бебета утре ще тръгнат на път.

Нека детето ми спи тук до мен и сънува
ранната пролет навън и тревите зелени.
Белите, младите щъркели днеска празнуват -
радост разпръскват, прикриват сълзи спотаени.

Господ поглежда към белия свят отвисоко,
злото наказва, молитвите майчини чува.
Нека ме гони смъртта по петите жестоко
…само додето, детето ми спи и сънува.


ПОСЛЕДНАТА МИЛЯ

Дали ще успея да те премина,
моя последна, най-трудна миля,
моя последна, най-дълга пъртина,
преди отплаващата флотилия?

Една отрова кафяво-зелена
операционната маса залива.
По дългия път се е трупала в мене,
и когато била съм щастлива.

Но не съм от героите, дето умират,
стигнали края в житейската есен -
дълго бих крачила, без да се спирам.
Няма да спускам завесата!

Не накит, а приказен дар е животът.
Времето зара на дните ти мята,
но във играта на злото с доброто
своите ходове прави душата.

Крача напред по последната миля.
Господи, дай ми щастливи години,
дай ми по пътя ми дързост и сили
да я премина.
Да я премина!


БРАДВАТА

Беласица - зона на здрача, гора
от кестени, чинари и пеперуди -
ти помниш куршуми и смърт, мерзостта
на време отминало, мрачно и лудо.

Неспазили клетвата мъртви бащи
не идваха в нощния мрак да ни скрият.
На майките мъката в мене крещи -
те ни спасяваха в тъмни кории.

Знае тревата какво да направи…
Те не разбираха. Искаха само
техните рожби-пчели да са здрави,
скрити зад святото майчино рамо.

Кал със петите си месехме лете -
тухли за новия дом - да ни радва.
Немощни бяха на мама ръцете -
сряза ходилото острата брадва!

Майко, позна ли през болката мене
или сестра ми през плач си познала?
Чу ли онези зловещи сирени
сухата шума, от страх онемяла?

Ако не носи скръбта във сърцето си,
как ли човек в този свят оцелява?
Само трева избуява, където
спомен и път не минава…

Помни тревата на дните покоя…
Ние не помним, забравяме ние.
Без да опази пчелите си в зноя,
сля се и майка ми с летните сприи…


БРАТЯ

Отче, да щеш да отклониш от мене тая чаша?
/Иисус/

Исках да избягам от техните вопли,
от техните изпокъсани дрехи,
от света на нищите,
на изтерзаните,
на онемелите от болка лица,
на възрастните деца,
на децата, остарели преждевременно.

Отче, да щеш да отклониш от мене тая чаша?

Виждам другите, зад барикадата,
тези, с железните гърди,
крият ли камък, вместо сърце?
Как все такива се добират до върха
и изкачват бездиханно стълбата?
Онази, от приказката на един болен поет,
на един поет с жълто лице.

Отче, да щеш да отклониш от мене тая чаша?

Да мога да съм безразлична
към нещастието на непознатите,
да мога да отвръщам глава
от нещастието на обречените,
да не усещам мириса на кръв
от раните на праведните.

И не сме ли братя,
всички ние,
зареяните птици
и изгубили се в небесата?

Отче, да щеш да отклониш от мене тая чаша?


КАМЕННАТА КИЛИЯ НА СЪРЦЕТО

Ще се заключа във своя затвор,
както се заключват думите на позора.
В студената каменна килия на сърцето,
като стара постройка, където
с катинар са заключвали младите
в обрасли със мъх огради:
като небе с облаци тъмни
преди да избухне в мълнии,
като нощен бездънен сън,
без мисъл и надежда, че вън
някой свещите пак ще запали -
без изход, без катедрали,
ще се заключа в тъмницата,
от която няма излизане, няма
като затворена в орех душица -

а как безсмислено бият камбаните.


МЕЛНИШКИ ПРИПЕВИ

Умират старците във Мелник.
Умира Мелник.
Вълните на отблясъци
отвличат мелнишките сипеи.
Тук слънцето се дави в пясъка.

Старицата подрежда
стръкче зеленика:
Лошави сънища сънувах, Димо, лошави.
Цялата къща белосах
и портите отворих,
и тебе изпратих -
на война ли, на оран ли.

Не било ни война, Димо,
не било ни оран -
дявола бил, дявола.
Страх ме е, Димо, за гроздето,
страх ме е за виното.
Но защо ми е сега гроздето,
защо ми е виното?
Вземи ме при тебе,
по-топло ще ми е, Димо…

Моите вити лози вият хоро.
Корен за корен, върше за върше -
здраво завързани с тебе и мене.
Вино източвам - бистри им сълзи.
Моето вино е най-тежко.

С люта им пепел брашното месиш -
твоят хляб е най-сладък, бульо.
Пролет ги режа - плачат в ръцете ми.
Плачат в ръцете ми - тръгва хорото.
Думи нанизват здраво завързани:
„Виното си докрай не източвай!”

Необрано остана лозето, необрано.
Почервеняха гроздовете, почерняха.
Долетяха враните, Димо, черните.
Плашилото остаря, Димо, остаря -
не се плашат от него - познaват го.
Наше си е плашилото - наше е,
и враните са си наши - наши са.
Щом кацнат там - и заплача.
Не мога да ги изгоня, Димо, сестри са ми.

Конче се навежда,
конче пясък рие.
Гледам във водата -
тебе виждам, Димо.
Вятър вее, вятър,
конче аджамийче.
Тъпан думка,
вино се разлива.

Слънцето заожда,
конче аджамийче…
Изпива
и последните сълзи на гроздето…