БЪЛГАРИЯ

Георги Джагаров

БЪЛГАРИЯ

Земя като една човешка длан…
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя като една човешка длан…
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна - радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя като една човешка длан…
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!


ПРЕД РАЗПИТА

Всичко трябва да се забрави.
Ден и час. Адрес. Имена.
Всеки шум на реки и дъбрави.
Всяка капчица светлина.

Като вейка ще се събличаш.
Ще потъваш в мъгла и скреж.
От другарите ще се отричаш.
Дори себе си ще отречеш.

Ти заспиваш с усмивка щастлива,
както спят след детска игра.
И внезапно един нож се забива
право в тънките ти ребра.


ПОСВЕЩЕНИЕ

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.


НА МАМА

Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумеренските балкани,
скали аз виждам в синята далечност,
и зъбери, в небето приковани;

аз виждам валог, къщи, скрити в слама,
коларски път през нивите зелени
и две реки, протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.


СЛЕД РАЗПИТА

Две крачки напред и две страни.
Подът е в лед скован.
Протегнеш ръце - напипваш стена.
Изправяш глава - таван.

А има широки-широки поля,
дълбоки реки,
планинско ехо,
небе
и плясък на птичи крила,
и пътища,
които водят далеко.

Има безкрайни родни пространства,
обични другари,
свидни мечти.
И малко място,
две крачки място,
на което ги защити.


ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА

Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти - защо човек се ражда?


ЕЛЕГИЯ

Все тъй ще мирише на люляк,
високите буки
все тъй ще нашепват
и двама -
ти и синът ми,
ще идвате тука,
ще чакате тука,
но мен ще ме няма.

Ще бъда аз корен,
заровен дълбоко в земята,
мъзга под кората на стволите крепки,
ще бъда светулка
през гладния мрак на гората
и топла роса
върху вашите клепки.


РАЗДЯЛА

Всичко
свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.
Сняг вали…
Аз се връщам с две кървави рани.
И не знам
де ще спра,
де глава ще положа.

Сняг вали…
И летят часове,
дни, недели…
Сняг вали
и вали
над неверен и верен.
А сега накъде?
Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен..


НА ТЕБЕ, СИНЕ

Животът е труден, понякога - лош.
Живеем в такива години…
Но ти не бъди със живота на нож.
Обичай го, вярвай му, сине!

Главата си дръж нависоко,
дори
свикни пред теглото да пееш.
И аз ще ти кажа,
а ти разбери -
по-весело тъй ще живееш.
по-сигурно тъй ще вървиш през света…

Защото ще видиш наверно
реки без вода и гори без листа,
небе равнодушно и черно;
слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.

Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих, търси висини
и никога духом не падай!

С народа бъди до последния дъх.
За него мисли, не забравяй
ни долу в калта, ни на светлия връх,
ни в тежки минути, ни в слава.

И утре, когато потрябва на смърт
да идеш, с врага да се биеш -
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.

Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно воин,
и верен приятел, и нежен човек!

Тогава ще бъда спокоен.


РАЗКАЯНИЕ

Може би животът ми е лош,
може би самият аз съм лош -
нещо все ме мъчи, все ме трови,
все ме стягат някакви окови.
Пак се връщам късно,
посред нощ.

Лампата на масичката свети:
чела си,
доскоро си седяла.
Колко си спокойна,
чиста,
бяла,
като приказка от снеговете.

Знаеш ли ти откъде си ида?
И с какво -
с любов или обида?
Питам.
Няма кой да разбере.

И пращи главата,
ще се пръсне
в тези часове жестоко късни.
Но ти спи!
Така е по-добре.

Може би животът ми е лош,
може би самият аз съм лош…
Дай да те целуна по косите,
по страните бледи, по очите.
Мила, малка моя!
Лека нощ!


ПРИЗНАНИЕ

На П. Пенев

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви надрасна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.
И неусетно над живота
изгасна слънчевия ден;
дойде нощта със свойте буйства,
със викове и мрак студен.
По масите звънтяха чаши,
от дъното ревеше джаз
и със селяшка доверчивост
на всичко се отдавах аз.
Но и пиян, но и отчаян
пак никога не изтървах
ни вашите фалшиви думи,
ни вашия неискрен смях.

Творци на вицове и сплетни,
шумяхте вие до зори,
присмивахте се над Вапцаров
и с Ботев спорехте дори.
Един за друг крещяхте „браво”.
Лютеше от тютюнев дим.
Вбесявах ви, но ме търпяхте,
защото бях необходим.
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

Когато тръгвах да си ходя
от тези сцени отегчен,
над масите превити, вие
със завист гледахте след мен.
Защо? Щастливец ли изглеждах?
Къде излизах от нощта
със този възел на челото
и с гневно сключени уста?

Кой би могъл да си помисли,
че като никога преди
една усойна тежка мъка
ще легне в моите гърди;
че аз до сутринта ще скитам
из градските градини сам
и под дърветата ще плача
от огорчение и срам;
че като птица ще се моля
на изгрева червен и тих:
дано ме върне при земята,
при хората, при моя стих!


ПРЕДПРОЛЕТ

Птици.
Птици.
Пеят птици.
Птици пеят.
А защо ли?
Тънкостволите
тополи,
виж ги -
още мръзнат голи.

И полетата
чернеят,
и балканите
белеят,
и потоците
немеят.

Зимата
е тука още.
А защо ли
птици пеят?

Може би
за туй, че снощи
звънна
весело
капчука,
може би
за туй, че снощи
облаците
се снишиха,
снеговете
се смалиха
и навред
ледът пропука.

Нещо ново
стъпва тука.

По рътлини,
по долини,
из градини,
из алеи
нещо властно
и сурово,
нещо ясно,
нещо ново
се заражда,
никне,
зрее.

Но къде е то?
Къде е ?

Птици.
Птици.
Пеят птици.
Бедни,
вдъхновени птици.

Те го виждат,
те го чувстват
в мълчаливото изкуство
на пръстта
и на водата,
на нощта
и светлината,
на проникващите листи,
на сърцата поривисти…

Все по-топли
дните греят.

Птиците са оптимисти -
пеят.
Нека.
Нека пеят!


РЕПЛИКА ПРЕЗ МАСАТА

„Скажи - какой ты
след оставиш?”
Л. Мартинов

Ти, който спиш в постели меки,
живееш дни спокойни, леки,
познаваш хиляди пътеки -
заобикалящи и преки -
към тайните на този свят,
ти, който с дарби си богат
и нито по един въпрос
не ходиш, както казват, бос;
ти, който си човекът верен,
но се гнусиш от хляба черен
и гледаш днешният ни ден
от пиедестала си студен;
ти, който произнасяш речи,
прозираш толкоз надалече,
отваряш всякакви врати,
постигаш всякакви мечти -
поспри за малко своя ритъм
и позволи да те попитам:
в действителност какво си ти?


ЩЕ СИ ОТИДЕШ

И ще останат
птиците да пеят!
Хименес

Ще си отидеш ти от мен,
но ще остане
светът в един единствен ден,
в две топли длани.

Но ще остане този дъх
на росни пъпки,
следата в сребърния мъх
от твойте стъпки.

Но ще останат слени тук
сред тишината
два погледа един във друг,
душа в душата.

В дола пенливата река
все тъй ще плиска
и ти за мене все така
ще бъдеш близка.

Къде те мами този ден -
иди да видиш!
Ще си отидеш ти от мен.
Ще си отидеш…


ТЪРНОВГРАД

В теб има нещо свято, Търновград.
Не са отвели още ветровете
тържествения ек на вековете.
И ти си още жив на тоя свят.

Като девойка, в кръста ти обвита,
проплаква Янтра. В тъмните скали
израстват бойници. Звънтят стрели.
И по мостовете кънтят копита.

Към Царевец тече безбройна рат.
На кожено седло, в желязно стреме,
великото и справедливо време
ти връща знамената, Търновград.

И те плющят, продрани в битки бранни.
И цял един народ върви по тях.
И шепа прах гори на мойте длани.
И плача аз над този древен прах.


КЛЕТВА

Българийо, гори ме твойта сила.
Ти майка си, една си на света.
О, дай ми в твойта пръст да прораста,
да прошумя в ръжта ти изкласила.

О, дай ми да изгрея в твойте дни,
да се загърна в нощите хайдушки,
плисни ме в дъжд, развей ме във вихрушки,
в реки и езера ме превърни.

О, дай ми в твойта майска синева
с предутринния дим да се разсея,
окъпан в слънце, с птиците да пея,
да се прелея в твоите слова!

И ако твоят свят ми стане тесен,
ако забравя клетвата си аз -
убий ме ти! И гарвани тогаз
да дойдат да довършат мойат песен.


ИСТИНА

Ти стъпка, мили мой тревата.
И мислиш, че я победи?
Но тя е жива на земята.
Дори по-жива отпреди.

Тя диша слънце, диша влага
и без да знаеш откъде,
към тебе мълком се протяга,
с рогца зелени те боде.


НИЩО ПОВЕЧЕ

Каквото и да казват, ще повторя,
че съм щастлив, че този свят е мой…
Отучвам се с глупаците да споря
и със страхливците да влизам в бой.

Греших и страдах, както са грешили
и страдали звездите в своя път.
И те умират. Но намират сили,
както звезди в простора, да умрат.

Да изгориш, да се разпръснеш в искри,
да се превърнеш в огнена черта -
това е щастие! И друго аз не искам.
Не ми е нужно друго на света.


ПРЕДИЗВИКАН ОТГОВОР

На мене също ми се иска
понякога да бъда слаб -
с поклони, с лазене, с усмивка
да припечелвам своя хляб.

Да ходя с разни празни хора,
послушно вред да се държа,
да смесвам доблестта с позора
и истината - със лъжа.

За туй е нужно малко чувство
и малко ум, и малко труд;
и аз на нашето изкуство
ще стана гения прочут.

И вие, дето ме корите
и ме измъчвате сега,
ще паднете пред мен разбити
с избити нокти и рога.

Ах, вие, мили, вие, драги,
ценители с най-тънък вкус,
и аз гърба си не подлагам,
за да ме знайте наизуст.

Нали през огън и през жупел
вървях с едничкия кураж,
че аз поет съм се излюпил
след битката да бъда ваш?

Ще бъда ваш! От книга в книга.
От ада в ад. От рая в рай.
Но… нещо все не ми достига
да се осъществя докрай.


ЕСЕН

Сбогом, казах.
Щом така си решила -
добре…
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.

Мила,
като прелетни чайки
ние с тебе се срещахме тука
случайно.
И звезди,
колко много звезди
ни обсипваха вечер…
Но светът е изменчив,
виж - по пясъка двете следи
се изгубиха,
няма ги вече.

И последните думи заглъхват далече,
неизказани,
както преди.

Есента,
есента,
тя оттука премина,
хвърли донос от жълти листа.
Аз съм хванат.
Осъден.
Аз знам -
ще загина
върху кладата на любовта.

Духа вятър
и храсти в краката ми влачи.
Хоризонтът е свел капишона си
като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.

Аз горя.
Аз изчезвам сред дим,
както чезне
еретикът, осъден на смърт,
както лодката чезне
в разлюляната бездна,
както в тъмното чезне брегът.

Сбогом, казах.
Щом така си решила -
добре…
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.


АКО ИСКАМЕ ДА ПОБЕДИМ

Трябва да сме умни, да сме умни!
Трябва над живота и смъртта
огънят на мисълта да лумне,
за да бъде по-щастлив света.

Трябва да сме умни, казвам, умни!

Трябва умно да горим, да спорим,
умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим,
трябва умно път да си избираме
и по пътя умно да вървим.

Трябва дори умно да умираме,
ако искаме да победим.


ВЕК НАЧУДЕСАТА

Онези там на Запад - богаташите,
едва ли някога ще разберат
защо на смъртен бой вървяха нашите
и трябва ли - отново ще вървят.

Защо дружини батковци и чичовци
кръстосваха полета и бърда,
за да строят заводите в Кремиковци
и да копаят въглен и руда.

Онези там на Запад - господарите,
нима са плакали веднъж на глас
над тази шепа черна пръст - България,
или поне са пели като нас!

Те идват тука, болни от пресищане,
прелитат с кадилаци и рена,
да си пекат на Слънчев бряг месищата
и да се къпят в мелнишки вина.

И нека! Да им е честито здравето!
Но ние ще им кажем някой ден,
че не те, не - а ние бяхме правите
и този свят за нас е отреден!

И ако вдигнат погледи помътени,
ще видят - в този век на чудеса -
гори, пламти като ракета пътя ни
и се развява нашата коса.


МОИ МИЛИ ПРИЯТЕЛИ

Насън ми се яви Митко от Жеравна,
мой другар, който загина като партизанин;
ние дълго се гледахме в здрача и тогава той ми каза:

Срокът мина и аз ще се върна при вас.
Ще се върна отново.
Непременно при вас ще се върна.
Клетва дадох, че никога няма
да забравя какво е любов и измама.
И затуй в някой есенен час
ще се върна отново,
ще се върна при вас
на крилата на моето слово.

Гласът, който ви буди от сън,
не е глас на вампир, а мой глас.
Аз люлея над вас тази нощна камбана
от тъга и надежда.

Аз не знам този път накъде ме извежда.
Аз останах навън.
Но не искам навън да остана.

И затуй ще се върна.
Като стари приятели ще ви прегърна.
Отворете вратите,
хляб и сол пригответе,
закичете ме с дъхаво цвете,
защо спите - не спете…

Вие някога бяхте добри.
Кръв за кръв
и живот за живот сме делили.
Мои мили приятели, мили!
Аз не вярвам, че всичко у вас е заспало,
че прахосвате своите сили
от зори до зори,
за да почвате пак отначало
с една шепа брашно и едно одеяло.

И затуй аз прорових пръстта,
изпълзях през нощта по изгнилите корени.
И затуй в някой есенен час
ще се върна отново.
Вие дръжте вратите отворени!
От какво ви е страх?
Грях ли сторих пред вас?
Или дълго мълчах?

Срокът мина и аз ще се върна.
Аз от мисли за вас ослепях.
И нас смърт аз отидох за вас.
И за вас се отказах от ада и рая.

…И аз никога няма
да забравя какво е любов и измама.
И затуй в някой есенен час
ще се върна отново.

Непременно при вас ще се върна.
Като стари приятели ще ви прегърна.
Не с парливия звук на студено олово,
а с крилата на моето слово.

Срокът мина и аз ще се върна.
Ще се върна отново.


БЕЗСЪНИЦА

Някой път ще се случи така:
както работя в празната стая,
ще отпусна на масата
отмаляла ръка,
ще се тръшна на пода,
ще заридая.

И няма да питам защо е това,
и какви са
тези гибелни страсти.
Наоколо ще замирише
на морска трева,
на запалени пясъци
и водорасли.

И аз ще си спомня за разни неща,
и за моя невесел жребий.
И ще стана,
и ще тръгна направо в нощта -
не друга да търся,
а тебе.


И ВЯРВАМ

Българийо, аз много писах
за тебе и ще пиша пак,
че ти си в мене, в мойта мисъл
и в моя ден, и в моя мрак.

Така животът ми ще мине
и - вярвам - твоите уста
все някога ще кажат: „Сине…”
И ще се слея със пръстта.

С пръстта, която е люляла
безброй поети и борци
и никога не е търпяла
ни богове, ни подлеци.


НОЩНА ПЕСЕН

Кой ще каже какво е любов?
Кой ще каже какво е?
Дали шум на море?
Или дъх на планинско усое?

Или среща случайна
край някоя градска пиаца?
Или нежна прегръдка
сред бавния ритъм на танца?

Ти не питай, мълчи,
както аз ще мълча в полуздрача,
ще те милвам насън
и в съня си за тебе ще плача.

Може сам да остана -
отритнат, забравен, бездомен,
но за мене ти няма,
не ще се превърнеш във спомен.

Ти ще бъдеш все същата -
с тези очи, с тези длани,
с тези тъмни коси
от жарава и сняг изтъкани.

Само аз ще изчезвам
в нощта, в тишината, в безкрая,
без да зная защо
и какво е любов без да зная.

1976


ВСЕ ПАК ОСТАВА НЕЩО

Да пиша стихове?
Какво, защо да пиша?
За да се мъдря там
сред два-три мъртви фиша?

Минават ден по ден,
шумят за чест и слава.
Но някаква следа
от мен все пак остава.

Например, слънчев лъч.
Полянка. Стрък иглика.
Самотен глас в нощта
приятели да вика.

Остават капки кръв
във Втори полицейски.
Пътечка към смъртта
на Ботев и на Левски.

Остават кончета
с развети буйни гриви.
Желания, мечти
като пелин горчиви.

Остават светлинки
в таванските етажи.
Признания в любов,
които друг ще каже.

Остават цял рояк
заплетени въпроси.
Деца, децата ми
с главички тъмнокоси.

Остава топлина,
за хората разлята.
Остават гарвани
да ми кълват месата.

оставаш ти, земя -
вземи и понеси ме
в бездънната си вис,
с безсмъртното си име!

Да пиша стихове?
Не, не! Жадувам правда.
Камбани. Синкав дим.
И знаме - да ме радва.

5.01.1978


БЕЗСЪНИЦА

Не сме добре, поете -
дълбоко в твойта гръд
изгасват стиховете,
преди да запламтят.

Събирани с надежда
и жажда за добро,
те като сняг се сцеждат
от твоето перо.

А някога в тревога
ти жар не си пестил;
светът е бълвал огън
направо в твоя тил;

горял си като клада;
разпръсквал си искри -
днес кръвното ти пада,
сърцето не гори…

Какво се случи с тебе,
че тлееш и мъждиш?
Ти още си потребен!
Ти трябва да гориш!

Там нещо все пак свети!
Раздухвай го! Дерзай!
Гори, гори, поете!
Да изгориш докрай!

10.01.1979