КЪСНО

Йордан Стубел

КЪСНО

О, връщане няма, не чуваш ли, пеят щурците,
не спят нито псета, не спят нито верни другари,
и морни са вече от мляко и вълна овците
с последното лято, елате при мене - овчари.

Когато забие есенния дъжд във котлите,
сред тънките свирки на вятъра с мъка наляни,
и вият над двора, и слизат над къщи орлите
от вечния празник, от огън и злато пияни.

А някой ще дойде да каже - измряха овците
и вълците вият в полета и пусти кошари, -
не спят нито псета, и вече не пеят щурците
и зная отново, че връщане няма - овчари…

1924


ПЕСЕН

Капна бяла капчица
и звезда-сестрица,
и над твойта шапчица
грей сега зорница.

От колибата навън
гледат вълчи зъби -
цъфна мащерка насън,
никнат златни гъби.

Виж от бабиния праг
колко птички пеят,
те са бели като сняг
и без слънце греят.

А над твойта шапчица
бди сега зорница, -
капна бяла капчица,
Божия сълзица.

1924


ПЕСЕН

Хубава, светла надежда
цъфна на розова длан, -
зърно след зърно нареждам,
правя си златен гердан.

Че ще раста, ще порасна,
някога в божия ден
млада, във утрина ясна
ще ме оженят и мен.

Ако ли няма сполука,
свидна е майчина реч,
ще си отида оттука
някога, нейде далеч.

В малката схлупена хижа
утром ще ткая на стан,
вечер самичка ще нижа
сълзи на черен гердан.

1924


ТОГАВА

Ще дойдат в пладня весели гусларите,
и ще гори земята ни от плод,
до кръчмите ще седнат братски старите
и като в празник простия народ
ще пее стари песни, както някога,
за слънцето и буйното зърно,
ще пиеме наздравица завсякога,
и чиста обич, радост и вино.
И ще ни милват с погледи бащите ни,
когато пълни чаши подадем,
а вятъра ще вее по косите ни -
че с тебе, проста песен, ще растем.
И ще извият пак хоро жътварите,
и ще кънтиш ти, безпределен свод,
за да си спомнят миналото старите -
благословен и мъдър мой народ…

1924 г.


НА ТЕБЕ

І.

Светът е твой - върви и грей свободна -
навън пълзи вечерната мъгла, -
сега и обичта ми е безплодна,
да бъдеш моя, знам, не би могла.

И ето - идеш, гъвкава и плавна,
ти, моя вечна мъка и покой,
но не от днес, от вчера - не, отдавна
аз знам, напусто, може би, съм твой.

Че като вятър, винаги безцелна,
ти се топиш и носиш над светът,
запалена и светло безпределна,
ти нямаш на земята дом и път.

Сред толкоз безсърдечност и тревога,
да бъдеш моя, знам, не би могла,
но някога пред тебе и пред Бога
ще се склонят смирено две чела…

ІІ.

Един е пътя - няма друг, о, знай,
натам върви и огнено обичай,
сега вземи ръката ми - гадай
и говори: проклинай и предричай!

Аз зная, ще отмина без следа,
и като вятър буйно ще извия, -
под знака на полярната звезда
ще дигна меч, и с меча ще убия.

А после там - жестоки като съд,
с езика на отровна пепелянка
ще съскат, и след мене по светът
ще тръгне тя - безпътната ми сянка…

1924


КЪМ НЕБЕТО

Отлетяха гълъбите рано,
попиляха цъфнала липа,
мойто братче оттогаз не стана,
кротко дигна поглед и заспа.

И свалиха тъмната икона
да светят чемширена вода, -
Божията майка в небосклона
гледа като утринна звезда.

Сред босилек, на четвърта среда,
ще огрей над него бял пожар
и ще цъфне в устната му бледа
златото на Райския ключар…

1924


ПОМЕН

Стряхата ни преспа е навяла,
огъня на съмване гори -
спи ми, спи ми, рожбо залиняла,
три години болест те мори.

Утре на Четирсет Мъченика
седнала на прага и сама,
пътниците пътьом ще повикам
на курбан да дойдат у дома.

Пътя им натам клони пустинно,
дето грей зорницата едвам,
и за път ще им налея вино,
и за помен жито ще им дам.

Ако ли ги чакам и ги няма -
знам, водите мътни са били,
и дано тогава и над двама
мъдро Бог-Исус да се смили.

Синко, като тебе не живяла
мен не досвидяха младини, -
спи ми, спи ми, рожбо залиняла,
лошата слана те ослани.

Утре на Четирсет Мъченика
ще оплаква майка ми сама,
ще ви спре, от плет ще ви повика -
пътници, минете край дома.

1924


СЛЪНЦЕ

Пробуди пчелите, удари в стъклата, и викна,
и луда от песен, от тръпки и погледи - бликна.
О, ето изгаря от цвят и от струи наляна -
заченала, жадна, земята е, майко, пияна.

Познавам отдавна: те идат всегдашните стъпки -
гръдта неспокойна, покитена с розови пъпки,
с потока на буйна любов и разискрена, бледна,
ти, слънце, в кръвта ми, във гърлото знойно заседна

и париш, и тръпнеш отново в сърцето огряло.
Стопи ме, разлей ме, сред твойто безкрайно начало.
Да бъда тревичка, да бъда невидимо зрънце,
да бъда от тебе родено, о, вечност и слънце!

1925


ПРОБУЖДАНЕ

Те ще дойдат - мойте братя силни,
сукали от земните гърди,
над полята страшни и обилни
ще летят и гриви, и юзди.

А ръцете, зинали и жадни,
преданни и гневни ще горят,
мойте девет братя безпощадни,
девет бури, тръгнали на път -

за да стигнат твоя ден-година,
кълн и оплодена целина,
дето ти, и майка, и родина,
вееш непокорни знамена.

И от смърт и жътва мълчалива,
твойта тъмна и бездънна ров
надалеч полята ще разкрива,
и ще бие земната любов.

Там, над тях, димящи и обилни,
в алената вечер ще летят, -
те ще дойдат, мойте братя силни, -
девет бури, тръгнали на път.

1925


ЧЕТИРСЕТ

Утре ще ти струваме четирсет,
и четирсет свещи ще запаля,
и четирсет чаши ще напия,
на пръстта ще легна да те жаля,
мъката си вдън земя да скрия.
Всяка свещ ще догори самичка,
жълта и студена като есен,
всяка свещ ще бъде моя песен…

И когато гроба изравниме,
и когато с вино го налеят,
и посипят накръстом пшеница,
две очи изпити ще огреят,
две звезди от тъмната тъмница,
да изгледат нивите, полето,
и ще литнат - птици към небето…

1928


ОТТОГАВА

Одаята опустя от лани,
вече няма белите сахани,
шарените нови миндерлъци,
няма кой да чака, да поглежда,
весело по празник да нарежда
писаните с гюлове сандъци.

Няма ни босилек, ни тревичка…
Само тихо мамината птичка
утром, вечер песенчица рони
и линеят, и гаснеят дните,
а отгоре гледат от стените
нажалени, старите икони.

И преглъщам залък подир залък,
че и ти без време, братко малък,
от света затули си главата,
оттогава пътник не изхлипа,
бяла пряспа стряхата засипа,
само вълци вият зад вратата.

1928


СТИХОТВОРЕНИЯ

1.
Да, всичко туй е просто и човешко,
и няма нищо чудно и неверно,
ала защо на мене ми е тежко
и често пред очите ми пусто, черно…

Дали затуй, че ти се носиш още,
тъй както аз те знам - въздушна, лека,
и те намирам в улицата нощем
в прегръдката, в целувката на всяка.

И мъча се насила да убия
последния си спомен безутешен,
и ходя по кръчмите, и се крия
от хората, за да не бъда смешен.

О, нищо не разбирам, само зная,
напусто утре пак за теб ще питам,
и цяла нощ опустошен, разкаян
безсмислено, до съмнало ще скитам…

2.
В тез улици задънени и слепи
след толкоз блудни нощи пак сме двама,
пак виното в подземните вертепи,
но ти като стена сега си няма.

Един за други чужди - тъй седиме
на масата сами и безразлични,
за хората почти непоправими,
за никого ни скъпи, ни обични.

А срещу нас една жена се смее
и весело подмята топки книжни
и весело от погледа й греят
зениците, но ний сме неподвижни.

Дори усмивка няма по лицето -
нали нощта дойдохме да убием!
Кажи какво се случи - вино ето,
за здравето на всички нека пием.

А щом и тук затворят и дълбоко
заспи нощта, все тъй една и съща -
ще тръгнеме по правата посока
натам - отдето никой се не връща…

3.
Добре дошла! Седни. Какво те носи?
Защо ме гледаш толкоз любопитно
и ми задаваш същите въпроси -
обичам ли те още ненаситно!

О, не, макар че искам, но не мога.
Сега по здрач сърцето ми самичко -
припомня си безцелната тревога,
когато бях готов за теб на всичко.
И всяка среща топла съзорена,
и маранята в пладнята безкрайна,
когато ний не знаехме измяна
и нямахме ни скритост, нито тайна -
когато в толкоз дни незабравими
на тебе беззаветно се обричах.

Сега - ела при мен! Седни, кажи ми -
защо така дълбоко те обичах…

1928


СТИХОТВОРЕНИЯ

1.

Прозореца отварям ежечасно
и гледам да се зададеш самичка,
но вече знам - до ужас ми е ясно,
не ще да дойдеш - свършено е всичко.
От утре ний ще бъдем чужди двама,
но пак ще ни вълнува мъка скрита,
че вече тук, от тая стая няма
да гледаме как вън снегът прелита
над покриви, прозорци и комини,
тъй както беше миналата зима,
тъй както толкоз хубави години,
ни радости, нито цветя ще има…
Не искам да те мисля… И простирам
ръцете си над книги и албуми,
и чака сега писмата ти разбирам,
в очите ти прочетените думи…

2.

Вярвам ти по всичко, че обичаш,
и без клетви, предана си, знам,
ти със топли думи ме наричаш,
аз не мога нищо да ти дам.

Нямам… и каквото имах, взеха.
Аз горях като звезда, веднъж,
днес е мойта скитнишка утеха
вечерта и есенният дъжд.

И не е душата ми пияна,
тя е тук, затворена мълчи
в чашата, последен път пияна,
в мойте, безнадеждните очи…

3.

Напролет не пяха пойни птици,
ни лозата даде сочен плод -
дремят двете пусти воденици,
сякаш минал някакъв живот…

Аз съм нищо - без сърце - едва ли
някога ще се пробудя пак,
като тези мелници умряли
и над мене падна рано сняг.

И край мен е тишина - не чувам
зад вратата веселия смях,
нито стъпки… Аз не съществувам,
аз не съм това, което бях…

Костенец, октомврий, 1928