ЗА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ЗЛОДЕИ И САМОЗВАНЦИ ИЛИ МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СРАВНИ ДРЕВЕН КАМЕНЕН НАДПИС С ЛЪЖЛИВА ВЕСТНИКАРСКА БЕЛЕЖКА

Сергей Аксьоненко

превод: Георги Ангелов

Винаги ли, описвайки една или друга ситуация, историците правилно разбират вътрешната психология на събитията? Неправилно разбраната психология изопачава, струва ми се, безспорните исторически факти, а и създава в информационното поле “мъртви” щампи, пътуващи после от издание в издание. И става трудно да се различи, къде е легендата, къде – преданието, а къде е реалната история.
Да се установи последователността на събитията не е особено трудно, просто рядко някой предпочита да се замисля над вкоренените от училищния чин понятия. Щампите дотолкова са се сраснали с нашата култура, че не забелязваме самия предмет на анализ, както не забелязваме въздуха, който дишаме. Да се открие първият факт, в който може да се усъмним, е най-трудно за цялата ни следваща работа. Всички следващи, както се казва, са дело на техниката и не изискват работа на ниво интуиция и внезапни прозрения.
В тази бележка ще разгледаме някои класически стереотипи в историята.

“Пиар” в древния свят

Имената на римските императори Калигула и Нерон са неразривно свързани в съзнанието на хората с жестокост и разврат.
Но, според мен, жестокостта на споменатите владетели може да се окаже при проверка излишно преувеличена, хипертрофирана.

Описанието на жестокостите на Нерон (последният представител на Юлиево-Клавдиевата династия), както и на други императори от тази династия, дължим основно на техните политически противници. Всичко написано от тях напомня до болка познатите ни пропагандистки щампи, които една от борещите се страни обикновено използва срещу другата.
Представете си, че информацията за белогвардейците беше дошла до бъдещите поколения само от червеноармейския и съветски печат (или обратно, за “червените” – от белогвардейския). Тогава много исторически лица на Русия от началото на ХХ век биха изглеждали в очите на потомците истински изроди, като Нерон. Но от неотдавнашната ни история знаем, че и от двете страна е имало и зверства, и прояви на благородство.
А на Нерон и Калигула не е провървяло. Великите римски историци (техни противници) заклеймили тези владетели, а възгледите на противоположната страна не достигнали до нас. Гоненията на християните при Нерон и последвалият многовековен монополизъм на християнството в Европа добавили последната мазка към образа на “императора-звяр” – такъв той и останал в съзнанието на потомците. Наистина, до нас достигат глухи слухове за популярността на Нерон сред римляните. След самоубийството му един от приемниците на Нерон – Отон – даже с прическата си се опитвал да прилича на “кървавия” император. Но такива косвени сведения, кой знае защо, хората не искат да забелязват.
Що се отнася до Иван Грозни, сведенията за него не могат да произхождат от политическите му противници – владетелят нямал явни противници в страната (освен избягалия Курбски, а и той започнал открито да враждува с царя, вече озовал се зад граница). А ако е имало, те са станали покойници. Източниците по въпроса са различни. Макар че преувеличения не трябва да се изключват и тук.

Относно самозванците. Поведението и маниерите винаги са имали огромно значение в живота на хората. В древните времена – особено. А тогава не е имало развити връзки, бърз транспорт и “защитеност” от фалшифициране на личността. Всеки, притежаващ необходимите дрехи, можел да се представя за когото си поиска, (да си спомним Маркиз Карабас от приказката “Котаракът в чизми”). Но бил длъжен да умее да се държи според изискванията на съответната роля, а това е по-сложно от притежаването на удостоверение, трябвало да се доказва със самоувереност, определени знания и естественост на поведението.
Затова и самозванството на Пугачов и Лъжедмитрий II едва ли буди у някого съмнение. По-сложно стои работата с Лъжедмитрий I и така наречената княгиня Тараканова. Понякога в историческите съчинения се промъква мисълта, че те не са и чак такива самозванци. Дотолкова се държали царствено.
Но даже и ако тези хора са били самозванци, те са били забележителни актьори. А може и искрено да са играли наложената им от НЯКОГО роля и да са били самозванци по неволя, без да знаят, че са такива? Например, има предположение, че макар Лъжедмитрий I и да не бил син на Иван Грозни, от детство бил възпитаван като истински княз. И не се съмнявал във високия си произход. От тук и увереността в държанието му, знанието за ситуацията и умението да завладее властта в огромната страна.

Още един пример. От «Бехистунския» надпис на персийския цар Дарий и от някои други източници следва, че след смъртта на цар Камбиз на власт дошъл магът Гаумата, който като две капки вода си приличал с убития от Камбиз принц Бардия. Но ушите на мага били отрязани и този факт бил известен на придворните. Гаумата скривал липсата на уши под дългите си коси. Измамата била открита благодарение на дъщерята на един от придворните, която била наложница в царския харем. Магът бил убит и цар станал Дарий.

Ако се анализира от позициите на историческата психология легендата за мага Гуамата, завладял престола защото много ПРИЛИЧАЛ на царя, може да се направи извод, че Дарий е лъгал. Девет срещу едно, че надписът на цар Дарий лъже. Най-вероятно – имало е истински цар Бардия, имало е държавен преврат, вследствие на който Бардия бил свален. А узурпаторът Дарий, за да оправдае законността на своята власт, измислил историята за Гаумата. И е изненадващо, че много сериозни историци от поколение в поколение преразказват историята за безухия маг, невиждайки в случая класически, както се изразяват сега, “черен пиар”.

За оценката на значимостта на историческите събития

Не е тайна, че за повече или по-малко обективна оценка на събитията трябва те да бъдат отдалечени във времето. При оценка на събитията “по горещи следи” постоянно ни заплашва опасността да попаднем в следните крайности.
Първата – това е когато съвременниците преувеличават значимостта на събитието. Затова в продължение на столетие се случват няколко десетки “убийства на века”, “грабежи на века” или “епохални партийни конгреси”. В тази връзка е интересно да си спомним мнението на китайците за Първата световна война. Те много се забавлявали, че “световна” била кръстена “разправията между няколко европейски държави, случила се някъде в задния двор на Поднебесната”.

Втората крайност – когато, обратно, не се придава на събитието необходимото значение. Съвременниците не забелязали през 476 г. края на Римската империя, през 1480 г. – края на монголското иго, а в 1917 г. почти никой (освен болшевиките) не вярвал в значимостта на Октомврийската революция.

Третата крайност е свързана с пиетет пред традицията, когато значимостта на съвременните събития се занижава в сравнение със събитията от древността (т.е. древните “велики” събития се считат за несравнимо по-важни и епохални). По време на гръко-персийските войни, когато на карта била поставена съдбата на гръцката цивилизация и се сражавали многохилядни армии, гърците разбирали, че участват във велики събития. Но за мнозина от тях обсадата на Троя, възпята от Омир, която в действителност представлявала борбата на няколкостотин брадати мъже срещу защитниците на укрепено селище, им се струвала не по-малко важна по значение.
Разбира се, понякога събитията се оценяват навреме и адекватно. Например походите на Александър Македонски, Великата Отечествена война или полетът на Гагарин. Но потомците винаги имат повече шансове да оценят фактите от един или друг век с непревзет и отстранен поглед.

06.10.2008
(със съкращения)