Джек Лондон

превод от английски и послеслов: Георги Карадобрев

В щата Невада живее една жена, която преди време лъгах няколко часа, най- безсрамно и последователно. Нямам намерение да й се извинявам, далеч съм от подобна мисъл. Но искам да й обясня. За жалост не зная нейното име, нито настоящия й адрес. Надявам се да ми пише, ако случайно попадне на тези редове.

Случи се в Рино, щата Невада, през лятото на 1892 година. Беше по времето на панаира и градът се беше напълнил с мошеници и крадци, без да включваме огромната тълпа на гладните скитници. Точно гладните бродяги направиха и града „гладен”. Те тропаха така настойчиво по задните врати на къщите на местните, че тези врати спряха да се отварят пред тях.

„Труден” град за подаяния, си казваха по онова време скитниците. Често се случваше да оставам гладен, въпреки че можех да си съпернича с всеки, за да „взема назаем”, или да се самопоканя на гости или да докопам на улицата „лесната монета”. Тъй като преживявах наистина мъчно в този град, един ден, в момент на отчаяние успях да се отскубна от пазача в един влак и нахлух в частния вагон на някакъв си пътешественик-милионер. Влакът тъкмо бе потеглил, когато скочих върху платформата на вагона и се устремих към неговия собственик, преследван по петите от пазача. Нямах време за любезности и още задъхан изръсих: „Дайте ми четвърт долар за ядене”. И кълна се, милионерът бръкна в джоба си, и ми даде…точно четвърт долар. Сигурен съм, той беше толкова смаян, че автоматично се подчини на моята молба. Впоследствие дълбоко съжалявах, че не поисках цял долар. Зная, че щях да го получа. Скочих от вагонната платформа, докато кондукторът замахваше да забие шут в лицето ми, но не успя. Трябва да знаете, че е ужасно сложно да се опитваш да скочиш от най-ниското стъпало на вагон в движение, без веднага да счупиш врата си, докато в същия момент разгневен етиопец замахва да те цапне по главата с обувка 46-ти номер.

Но аз получих четвърт долар! Все пак го получих!

Нека обаче се върна към жената, която толкова безсрамно лъгах. Беше вечерта на последния ми ден в Рино. Прекарах деня на пистата за конни надбягвания и пропуснах обяда, докато зяпах как понитата препускат. Бях гладен, а отгоре на всичко беше сформиран комитет за публична безопасност в града с идеята да избави местните от всички гладници като мен. „Законът” беше изловил много от моите събратя скитници и аз вече чувах зова на слънчевите долини на Калифорния, отвъд студените хребети на планините Сиера. Оставаше да свърша още две неща преди да изтрия праха на Рино от подметките си. Смятах да се метна нощес на „безплатния” вагон във влака, отправящ се на запад, но първо се налагаше да намеря нещо за ядене. Дори, когато си млад, няма да ти хареса да пътуваш цяла нощ на празен стомах в открития вагон, докато край тебе прелитат навеси, тунели и вечните снегове на домогващите се към небесата планини.

Но да открия „нещо” за ядене излезе трудна задача. Вече ми отказаха от десетки къщи и аз все оставах с празни ръце. Понякога получавах обидни забележки, които ме пращаха направо зад решетките, т.е. към  мястото, което изглежда било най-подходящо за мен. За съжаление, тези пожелания бяха съвсем реални. Ето защо, бях взел решение още същата нощ да отпраша на Запад. Законът се бе развихрил с пълната си сила в града - нетърпеливо преследваше гладните и бездомните, за да ги прибере в своите владения зад решетките.

В други къщи, вратите бяха затръшвани пред лицето ми в мигновен отказ на моята любезна и смирено отправена молба за храна. На едно място дори не ми отвориха. Стоях на верандата и почуквах, а те ме гледаха през прозореца. Даже вдигнаха на раменете си малко набито момченце, за да види скитника, който няма да получи от тях нищо за ядене.

Все повече ставаше ясно, че ще се наложи да се прехвърля в бедняшките квартали. Бедните бяха последното сигурно убежище за гладния скитник. Винаги можеше да се разчита на най-бедните. Те никога не връщаха гладния. Из целите Съединени щати многократно ми отказваха храна онези от големите къщи на хълма и винаги получавах помощ от малките колибки надолу по потока или в блатата, с техните изпочупени прозорци, покрити с рогозки и изнурените от непосилен труд женски лица.

О, вие, проповедници на милосърдие! Отидете при бедните и се учете от тях, защото бедните са онези, които истински го проявяват. Те нито дават, нито отказват от своя излишък, защото всъщност не разполагат с излишък. Винаги дават и никога не отказват да се простят от онова, от което те самите имат крайна нужда. Кокал подхвърлен на куче не е милосърдие. Милосърдие е да разделиш кокала с кучето тогава, когато си толкова гладен, колкото и то.

Тази вечер получих особено груб отказ в една къща. Прозорците на трапезарията към верандата бяха разтворени и през тях се виждаше как мъж нагъва голям пай с месо. Застанах до отворената врата, и през цялото време докато говорихме, мъжът не спря да се храни. Беше заможен и от висотата на своето положение изразяваше пренебрежение към своите по-малко състоятелни братя. Той грубо прекъсна моята молба за подаяние, отсичайки:

- Не вярвам да ти се работи.

Неуместен отговор. Не бях споменал нищо за работа. Просто заявих, че търся храна. Всъщност не желаех да работя. Исках да поема на запад още тази нощ.

- Едва ли ще работиш, дори да имаше възможност - продължи той с подобен тон.

Погледнах към кроткото лице на жена му и осъзнах, че единствено хранещият се цербер ме дели от моето жадувано парче пай с месо. Но церберът сам поглъщаше храната и бе очевидно, че трябва да го предразположа, ако исках да получа поне част от пая. Въздъхнах тихо и се престорих, че приемам неговите морални възгледи относно необходимостта да се работи.

- Разбира се, искам да работя - привидно се съгласих.

- Не ти вярвам - изсумтя той.

- Може да ме пробвате - отвърнах аз с престорен ентусиазъм.

- Добре - отвърна той. - Ела утре сутринта на ъгъла на улиците…. /вече съм забравил адреса/, нали знаеш изгорялата къща? Ще подаваш тухли на строежа.

- Добре, господине, ще бъда там.

Той изсумтя и продължи да яде. Аз останах да чакам. След няколко минути ме погледна с изражение „мислех, че вече си се изпарил” и подхвърли:

- Е?

- Аз… чакам нещо за ядене - отвърнах кротко.

- Знаех си, че не искаш да работиш - изфуча мъжът.

Разбира се, той беше прав, но заключението му се подчиняваше по-скоро на хипотетично съждение, отколкото на твърдата логика.

- Виждате ли, в момента аз съм гладен - отвърнах спокойно. - Утре сутринта ще бъда още по-гладен. Помислете колко гладен ще бъда, докато подмятам тухли цял ден, без да сложа и залък в устата. Ако сега благоволите да ми дадете нещо да ям, утре ще бъда във великолепна форма за вашите тухли.

Докато все още се хранеше, той се позамисли над моите думи. Видях как жена му беше готова да се застъпи за мен, но нещо я спря и тя не пророни нито дума.

- Ето какво ще направя -  подхвърли той докато преглъщаше. - Ще дойдеш утре сутринта на работа и към обяд ще ти дам достатъчно, за да се нахраниш. Така ще си проличи колко си честен.

- Междувременно… - опитах се да продължа, но бях прекъснат.

- Ако ти дам сега, повече никога няма да те видя. О, да, познавам твоята порода. Погледни ме! На никого нищо не дължа и никога няма да падна толкова долу, че да се моля за ядене! Винаги съм изкарвал с труд прехраната си. Твоят проблем е, че си разпуснат безделник. Мога да го прочета по лицето ти. Аз работя, и то почтено. Сам съм се изградил такъв, какъвто съм. И ти можеш да направиш същото със себе си, ако работиш и бъдеш честен.

- Като вас ли? - погледнах го с известна доза съмнение.

Уви, в процедената до трезвост душа на този работохолик нямаше място дори за грам порция хумор.

- Да, като мен - отвърна той.

- Всички нас ли така ще посъветвате?

- Да, всички като теб - отговори той уверено.

- Но позволете ми да изразя съмнение, че ако всички станем Ваше подобие, навярно няма да се намери кой да работи за Вас и да мята Вашите тухли.

Кълна се, че видях в очите на жена му искрица смях след тази моя реплика. Що се отнася до него - той по-скоро изглеждаше втрещен - без да съм сигурен, дали поради ужасната алтернатива някога да се пръкне такова реформирано човешко общество, в което нямаше да намери никой, който да му пренася тухлите, или пък поради моя дързък отговор. Едва ли някога ще разбера.

- Достатъчно! Нямам намерение да си губя повече времето с теб - изръмжа той. - Махай се от тук, неблагодарно псе.

Раздвижих крак в знак на намерение да се махна и пак попитах:

- Все пак, няма ли да ми дадете нещо за ядене?

Той се надигна внезапно. Беше здравеняк, а аз бях само странник в Земята на странниците, в която Законът вече бе по петите ми. Бързо се отдалечих.

Но защо неблагодарен - питах се аз, докато затръшвах вратата след себе си. - Каква милостиня ми даде, за да ме мисли за неблагодарник?

Точно тогава куражът ме напусна. Отминах много къщи, но вече нямах смелост отново да потропам. Те всички изглеждаха досущ еднакво и нито една не вдъхваше доверие. Преминах няколко десетки пресечки, докато се отърся от обзелото ме униние и възвърна смелостта си. Да прося храна беше като играта на карти, и ако не ми вървеше с това раздаване, просто трябваше да си поискам нова ръка. Реших да се заема със следващата къща. Приближих я в спускащия се здрач. След като заобиколих, се озовах пред задния вход.

Почуках леко. В момента, в който видях зад вратата милото лице на дама на средна възраст, внезапно бях осенен от сюжета, който щях да изиграя пред нея. Успехът на просяка зависи главно от неговото умение да измисля правдоподобни истории. Първо и преди всичко, той трябва да прецени своята „жертва”. След това е нужно да разкаже онази история, която да докосне с молбата си специфичната личност и характер. И точно тук възниква голямата трудност - разговорът трябва да започне, докато още се преценя „жертвата”. Няма време дори за минута размисъл. Мигновено трябва да се предугади нейният характер,  да се създаде правдоподобен разказ, който да постигне крайната цел. Без съмнение, скитникът трябва да бъде добър актьор. Да измисля спонтанно и мигновено личен разказ, който не е плод на неговото въображение, а да бъде онази история, която чете по лицето на човека отварящ вратата, независимо дали е мъж, жена или дете, любезен или раздразнителен, богат или беден, добронамерен или заядлив, евреин или езичник, бял или черен, расист или настроен братски, провинциалист или космополит, или какъвто ще друг типаж да е.

Много пъти ми е минавало през ума, че именно благодарение на това скитническо училище дължа успеха си като писател. За да се нахраня, разказвах истории, звучащи правдоподобно. Тази искреност и убедителност, която по мнението на много критици е основополагаща за изкуството на късия разказ, се ражда в задния двор на неумолимата действителност. Също така вярвам, че моето чирачество като скитник ме направи реалист. Реализмът определя основната разменна монета, която може да изтъргуваш срещу късче хляб, застанал пред задната врата.

В края на краищата, изкуството е всъщност изпечена измама и само ловкостта на разказвача може да спаси цялата история. Помня как се отървах в едно полицейско управление в Уинипег, Манитоба. Бях се отправил на запад към Канадското тихоокеанско крайбрежие. Естествено, полицията очакваше моето обяснение и аз спонтанно им го дадох. Те бяха неопитни моряци в сърцето на материка. Каква по-добра история от един морски сюжет заслужаваха? Нямаше да успеят да ме препънат в моя разказ. И така, предложих им сърцераздирателната история на пребиваването ми на дяволския кораб Гленмор /Веднъж бях видял Гленмор на кея на пристанището в Сан Франсиско/. Казах им, че по произход съм англичанин и съм служил на кораба като юнга. Те ми отвърнаха, че не говоря като англичанин. На момента трябваше да измислям. Така се оказа, че съм роден и израснал в Съединените щати. След смъртта на моите родители съм бил изпратен при баба и дядо в Англия. Точно те са ме дали на Гленмор като юнга. Надявам се капитанът на кораба да ми прости, защото същата нощ в полицейското управление аз му сътворих отвратителен образ - на жесток злодей, склонен към дяволска изобретателност в мъченията. Тази негова отрицателна страна обясняваше моето дезертьорство от Гленмор в Монреал.

Но защо в момента бях в сърцето на Канада, отправил се на запад, при положение, че баба и дядо бяха в Англия? Веднага извадих на сцената омъжената си сестра, която живееше в Калифорния. Тя щеше да се погрижи за мен. На мига описах нейния любящ характер. Но тази история не беше достатъчна за коравосърдечните полицаи. Те ме попитаха къде съм обикалял с Гленмор през двете години, между постъпването ми като юнга и дезертьорството ми в Монреал. Ето как се наложи да разведа тези неопитни моряци по света. Брулени от вълните, парени от морските бризги, те се бориха с мен с тайфун край бреговете на Япония, товареха и разтоварваха стоки в пристанищата на Седемте морета. Взех ги със себе си в Индия, Рангун, Китай, заедно разбивахме леда на Нос Хорн, преди накрая да стигнем кейовете на Монреал.

Тогава те ми казаха да изчакам малко и един от полицаите излезе в нощта. Аз останах да се топля до печката и се опитвах да отгатна какъв капан ми подготвят.

Тихо простенах, когато го видях да влиза, следвайки полицая по петите. Не беше циганска дрънкулка обицата от злато, нанизана на ухото му. Не бяха прерийните ветрове виновни за набръчканата кожа, нито снежните преспи и планинските хълмове бяха причината за характерната поклащаща се походка. В тези очи, които се взряха в мен, без всяко колебание съзрях морското слънце. Отново възникна необходимостта да импровизирам под бдителните погледи на полицаите, защото никога не бях виждал китайските морета, нито Нос Хорн, Рангун или Индия.

Бях на ръба на отчаянието. Бедата се сблъска с мен, въплътена в обрулен от морето и времената моряк със златна обица на ухото. Какъв е той, какъв е? Трябваше да го проуча, преди той да успее мен. Трябваше да намеря друга отправна точка, преди тези лоши полицаи да ме подслонят в килията, да ме изпратят в съда, а от там в друга килия. С мен беше свършено, ако той ме подхванеше първи, без да съм разбрал какво и колко знае.

Точно в този тежък момент очите ми бяха готови да се склонят пред горящите като на рисове очи на блюстителите на реда от Уинипег. Но не! Погледът ми срещна веселите и лъчезарни очи на моряка с цялото облекчение на давещ се, който се е уловил за пояса с последен размах. Ето кой щеше да схване и потвърди моята история пред лицето на хрътките на закона, които нищо не разбираха. Това беше водещата ми мисъл в този момент. Обсипах го веднага с въпроси - кой е, какъв е? Исках да затвърдя честността си пред моя спасител, преди той на свой ред да ме спаси.

Беше добродушен моряк, който лесно можеше да бъде преметнат. Полицаите станаха нетърпеливи, докато го разпитвах. Най-сетне един от тях ми рече да млъкна и аз спрях да говоря. Но докато стоях в мълчание, мозъкът ми бързо подготвяше сценария за следващото действие. Бях научил достатъчно, за да продължа. Той беше французин и бе плавал под френски флаг в търговската флота, с изключение на един курс, който направил на английски кораб. И още един, по-важен факт - от цели 20 години морякът беше закотвен на сушата.

Полицаят го пришпори да започне изпита.

- Значи си бил в Рангун? - попита морякът.

Кимнах утвърдително:

- Там бяхме принудени да оставим третия помощник. Имаше силна треска.

Ако ме беше попитал каква е била треската, щях да отговоря „ентерична”, въпреки че тогава още нямах представа какво е „ентеричен”. Но той не ме пита. Последва друг въпрос:

- И как беше там, в Рангун?

- Нормално. През цялото време валя.

- Слиза ли на сушата?

- Да, разбира се -  отвърнах аз. - Слязохме заедно тримата юнги.

- Помниш ли храма?

- Кой храм? - опитах да спечеля време.

- Големия, на върха, до който се стига по стълбището.

Ако помнех храма, щеше да се наложи да го описвам. Пропастта отново зейна под краката ми. Поклатих глава.

- Вижда се от всяка точка от пристанището - разясни той.  - Дори не е нужно да слезеш на брега, за да го забележиш.

Никога дотогава нямах лоши чувства храмовете, но точно този храм в Рангун се превърна в обект на моята омраза и аз мигновено се саморазправих с него.

- Не можеш да го видиш от пристанището - отрекох аз. - Не можеш да го видиш и от града, нито от върха на стълбището, защото - направих малка пауза да подсиля ефекта -  защото няма никакъв храм.

- Но аз го видях с очите си - извика морският вълк.

- През коя година? - попитах аз.

- През 71-ва.

- Храмът се разруши от земетресението през 1887 година, беше много стар.

Настъпи мълчание. Морякът бързо опитваше да възстанови в застарялата си памет младежкия образ на онзи хубав храм край морето.

- Стълбището все още е там - добавих аз. - Можеш да го видиш от всяка точка на пристанището. А помниш ли онова островче вдясно, когато влизаш в пристанището? - Предположих, че навярно има поне едно островче, но същевременно бях готов да „си спомня”, че то е отляво. Морякът обаче кимна.

- Също потъна, цели седем клафтера море лежат върху него - продължих аз. Успях да получа глътка въздух. Докато той размишляваше върху промените, които беше предизвикало времето, подготвих финалните щрихи на моя разказ. Попитах го:

- Помниш ли Бомбай?

Помнеше го.

- Изгоря из основи - осведомих го аз.

- Помниш ли Джим Уан? - попита ме той на свой ред.

- Почина - отвърнах аз. Но кой по дяволите беше Джим Уан? Нямах никаква идея.

Отново стъпвах по тънък лед.

- Помниш ли Били Харпър от Шанхай? - бързо обърнах в настъпление.

Старият моряк се замисли сериозно, но моят въображаем Били Харпър беше твърде далече от неговите избледнели спомени.

- Сигурен съм, че помниш Били - настоявах аз. - Всеки го познава. Той изкара 40 години и все още живее там.

И тогава чудото се случи. Морякът си спомни за Били Харпър. Навярно е имало Били Харпър и той живееше повече от 40 години в Шанхай, но това беше новост и за мен.

Повече от час и половина водихме разговор с морския вълк в този дух. Накрая той потвърди пред полицаите, че аз съм точно онзи, за който се представям. След нощувка в участъка и закуска сутринта, бях свободен да продължа пътуването към омъжената си сестра в Сан Франциско.

Но да се върна отново на жената в Рино, която тогава ми отвори вратата в настъпващия здрач. Само поглед към нейното приветливо лице ми беше достатъчен да съобразя подходящата роля, която да изиграя. Превърнах се в мил и невинен младеж, на когото не е провървяло в живота. Не успях да пророня нито дума. Отворих уста и пак я затворих. Сякаш никога през живота си не бях просил храна. Моето смущение изглеждаше крайно болезнено, срамувах се. Аз, който всъщност гледах на просията като на очарователна ексцентричност, се превърнах в истински син на Мисис Грънди*, наследил от нея всичките й буржоазни предразсъдъци. Само жестоките спазми на гладния стомах можеха да ме заставят да извърша такъв позорен акт на деградация - да моля за храна. Стараех се да изразя на лицето си цялата тъга на прегладнялата, но искрена младост, несвикнала да протяга ръка за подаяние.

- Мое бедно момче, сигурно си гладен?

Нарочно изчаках тя да започне разговора. Кимнах с глава и преглътнах.

- За първи път ми се случва… да прося - промълвих аз.

- Влизай бързо вкъщи - отвърна тя.

Вратата се отвори широко.

- Ние току що вечеряхме, но огънят не е изгаснал и мога да приготвя нещо за теб.

Когато пристъпих на светло, жената ме огледа внимателно.

- Как ми се ще и моето момче да е здраво и силно като теб - каза тя. - Но той не е добре. Понякога припада. Миличкият, днес отново падна и се удари зле.

В гласа й имаше майчинска ласка с неизразима нежност, която тайно пожелах да присвоя. Погледнах към момчето. То стоеше от другата страна на масата, без да мърда, слабо и бледо, с бинтована глава. Само очите му, блещукащи от светлината на лампата, насочиха към мен устойчив и пълен с удивление поглед.

- Също като бедния ми баща - отвърнах аз. - Той също беше с припадъци. Някакъв световъртеж. Лекарите не бяха сигурни и никога не разбраха какво точно му има.

- Починал ли е? - внимателно попита тя, докато слагаше пред мен пет рохки яйца.

- Почина - преглътнах въображаемите сълзи. - Преди две седмици. Бях там, когато се случи. Пресичахме заедно улицата. Той падна и никога повече не дойде в съзнание. Пренесоха го в дрогерията. Там издъхна.

След това продължих с тъжната история на моя баща. Как след смъртта на мама напуснахме ранчото и заедно заминахме за Сан Франциско. Как неговата пенсия /той беше стар войник/ и останалите спестени пари не достигаха и той се захвана да продава абонаменти за печатните издания. Разказах за своите неволи в дните непосредствено след смъртта на баща ми, които прекарах сам в отчаяние по улиците на Сан Франциско. Докато добрата жена ми претопляше бисквити, пържеше бекон и приготвяше нови яйца, а аз се грижех да омета всичко, което ми сервираше и допълвах картината на живота на бедното сираче с нови детайли. Вживях се в образа, дотолкова, доколкото вярвах в прекрасните яйца, които поглъщах. Бях готов да оплача своята участ и на няколко пъти гласът ми се обливаше в сълзи. Това допълнително подсилваше ефекта.

Всеки нов щрих, който оживяваше картината, отекваше в милата душа на тази женица и тя ми даваше още, и още. Приготви ми храна за из път, сложи много сварени яйца, пипер и сол, както и други неща, а също и една огромна ябълка. Даде ми три чифта червени вълнени чорапи, чисти носни кърпички и още неща, които вече не помня. През цялото време тя готвеше и пак готвеше, а аз поглъщах и поглъщах. Нагълтах се като прегладнял дивак, но нито знаех кога, нито къде ще успея да се ям следващия път, прекосявайки планините Сиера в товарния вагон. През цялото време, като череп напомнящ за пиршеството на смъртта, нейният нещастен син седеше тъжно и тихо, без да помръдва и ме зяпаше от другата страна на масата. Предполагам, че в момента за него въплъщавах мистерия, романтика, приключение - всичко, което му беше отказано от неговия хилав, мъждукащ живот.

- Но къде всъщност отиваш? -   попита ме жената.

- В Солт Лейк Сити - отвърнах аз. - Там живее сестра ми, тя е омъжена. /За миг се подвоумих дали да не кажа, че членува в сектата на мормоните, но се отказах/. -  Съпругът й е водопроводчик по договор.

В този миг в съзнанието ми проблясна мисълта, че водопроводчиците по договор печелеха добри пари, но думите вече бяха изречени. Трябваше да дам обяснение.

- Навярно щяха да ми пратят пари за пътуването, но в момента и двамата боледуват, а също тъй имат известни проблеми с бизнеса. Партньорът на зет ми го измами. Отказах се да ги моля за помощ. Знаех, че някак ще се справя и сам ще се добера до тях. Оставих ги да вярват, че имам достатъчно средства, за да стигна до Солт Лейк Сити. Сестра ми е много красива и мила, винаги се отнася добре с мен. Предполагам, че като стигна, ще се захвана да помагам на зет ми и ще вляза в час с работата. Те имат две дъщери, по-малки от мене. Едната е още бебе.

От всички мои сестри, които населяваха градовете на Съединените щати, тази от Солт Лейк Сити ми беше любима. Тя всъщност е почти истинска. Докато разказвам за нея си я представям, с нейните малки дъщери и мъж водопроводчик. Тя е едра, мила, склонна към благодетелна пълнота - от онзи тип жени, нали се сещате, които готвят чудесно и никога не се сърдят. Брюнетка е. Съпругът й е тих и добродушен човечец. Струваше ми се дори, че сякаш го познавам. Кой знае, някой ден може и да го видя? Ако онзи стар моряк успя да си спомни за Били Харпър, защо аз да не срещна някой ден зет си, който живее в Солт Лейк Сити?

От друга страна, със сигурност никога няма да видя на живо многобройните си родители, дядовци и баби, понеже в своите истории неизменно ги пращах в небитието. Сърдечна болест беше любим мой начин да се отърва от майка ми, въпреки че имаше случаи, в които причината бе туберкулоза, пневмония или пък коремен тиф. Вярно е, както ще засвидетелстват полицаите от Уинипег, че имам дядо и баба в Англия, но това беше твърде отдавна и може справедливо да се предположи, че вече не са между живите. Още повече - писма от тях не съм получавал.

Надявам се, след като прочете тези мои редове, жената от Рино да ми прости безочливото и нечестно поведение. Не й се извинявам, защото не се срамувам. Виновни бяха младостта, насладата от живота, увлечението да трупам опит. Именно те ме отведоха пред нейната врата. Случаят ми показа истинската доброта, вложена в човешката същност. Надявам се, че за нея тази среща да е била също полезна. Както и да е, навярно тя добре ще се посмее, когато разбере истината за цялата случка.

Точно тогава моята история беше напълно реална за нея. Тя беше повярвала в мен и в съществуването на цялото ми семейство, беше загрижена за опасното пътуване, което ми предстоеше до Солт Лейк Сити. Нейното искрено внимание за малко не ме вкара в неприятности. Тъкмо се канех да си тръгна, с ръце пълни с храна и джобове, издути от дебелите вълнени чорапи, когато тя си спомни за един свой племенник или чичо, някакъв роднина, който работел като жп пощальон, и отгоре на всичко щял да пътува същата нощ, в същия влак, в който уж възнамерявах да се кача нелегално за Солт Лейк. Ето го начинът! Тя ще ме отведе на гарата, ще му разкаже за мен и ще го помоли да ме приюти в пощенския вагон. Така безопасно и безпрепятствено ще стигна до Огдън. А Солт Лейк Сити е само на няколко мили от там.

Сърцето ми се сви. Тя с все по-голямо увлечение доукрасяваше плана, който измисли, а аз я слушах затаил дъх, преструвах се на безгранично радостен и ентусиазиран от така възникналото разрешение на моите затруднения.

Какво ти решение, след като възнамерявах да потегля на запад тази нощ, а при така развилата се ситуация бях принуден да се отправя на изток. Бях в капан и сърце не ми даваше да и призная колко мизерно съм я излъгал. Докато се преструвах, че съм щастлив, всъщност се опитвах да напрегна мозъка си и да открия някакъв изход. Но такъв нямаше. Моята гостоприемна домакиня се гласеше лично да ме придружи до пощенския вагон, където нейният роднина пощальон щеше да ме поеме и достави в Огдън. А после, после трябваше да се връщам стотици мили обратно през пустинята.

Тази вечер обаче имах късмет. Дамата вече си наместваше шапчицата, когато внезапно си спомни, че се е объркала. Нейният роднина пощальон нямаше да пътува през нощта, смяната му беше отменена. Не се очакваше да пристигне и през следващите два дни. Бях спасен! Разбираемо моята безгранична младост нямаше да позволи да изчакам още два дни в Рино. Оптимистично я уверих, че ако тръгна веднага, ще стигна бързо до Солт Лейк Сити. Потеглих с нейните благословии и най-добри пожелания, които звъняха в ушите ми.

А онези вълнени чорапи бяха страхотни. Още същата нощ обух чифт от тях в товарния вагон, който ме понесе на Запад.

——————————

*Мисис Грънди - персонаж от пиеса на английския драматург Томас Мортън (1764-1838), олицетворение на лицемерие.

ЗАБРАВЕНАТА „ИЗПОВЕД” НА ДЖЕК ЛОНДОН

„Изповед” е първият разказ от автобиографичния сборник „Пътят” /The Road/, който е публикуван през 1907 година. В общо деветте творби са описани преживелиците на Джек Лондон /Джон Чейни/ като скитник през 90-те години на XIX век, по времето на тежката икономическа криза в  Съединените щати.  Попаднах на него почти случайно, благодарение на цитата „Кокал подхвърлен на куче не е милосърдие. Милосърдие е да разделиш кокала с кучето тогава, когато си толкова гладен, колкото и то.”

Оригиналният текст на английски език съм взел от „The Jack London Online Collection” на калифорнийския Sonoma State University: http://london.sonoma.edu/writings/TheRoad/confession.html

„Изповед” ме грабна още на първи прочит на английски език с увлекателното описание на премеждията на скитническия живот, воден от автора в неговата младост. За това трудно, но както става ясно от самия разказ и търсено от него лично приключение, Лондон разказва в автобиографичната си статия „Какво означава за мен животът”:

„Станах скитник, просех от врата на врата, кръстосвах Съединените щати и се обливах в кървав пот из бордеите и затворите. Бях се родил в работническа среда и сега, на осемнадесетгодишна възраст, се намирах на по-ниско ниво от това, от което бях започнал. Намирах се долу, в подземния етаж на обществото, в самите адски дълбочини на мизерията, за която не е нито красиво, нито подходящо да се говори. Намирах се в ямата, в бездната, в калната утайка на човечеството - в касапницата и костницата на нашата цивилизация. Това е тази част от постройката на цивилизацията, която самото общество предпочита да не забелязва”.

В „Изповед”, авторът е споделил и своето гледна точка относно ценността на опита като най-важен житейски учител за писателя. Лондон е убеден, че скитническите му пътувания са в основата на неговия успех като разказвач на истории:

„Много пъти ми е минавало през ума, че именно благодарение на това скитническо училище дължа своя успех като писател. За да се нахраня, разказвах истории, звучащи правдоподобно. Тази искреност и убедителност, които по мнението на много критици са основополагащи за изкуството на късия разказ, се раждат в задния двор на неумолимата действителност.”

Наистина, житейският му опит е наситен с много и разнообразни перипетии, пътувания, трудности. На 13 години започва да се труди в консервна фабрика с 12 до 18 часов работен ден. След това става моряк - ловец на стриди. С шхуната „Софи Съдърланд” стига до бреговете на Япония. След морските приключения се закотвя отново на сушата, където по същото време се вихри икономическата криза от 1893 година. Последователно работи при тежки условия в преработвателно предприятие за юта /Corchorus capsulorus/ и в електростанция на трамвайния транспорт.

Включва се в протестния поход на „Армията на Кели” от уволнени работници и става бродяга. През 1894 година дори е арестуван за 30 дни в Бъфало по обвинение в скитничество. Точно от този скитнически период произлизат историите, които са споделени в „Пътят”.

По-късно, в разгара на „Златната треска в Аляска”, заминава за Клондайк. При престоя си там  събира впечатления и сюжети за бъдещите си северни новели. През 1904 година е изпратен като кореспондент в Япония от „Сан Франсиско Екзаменър”, за да отразява руско-японската война.

Тези и още много други любопитни факти от биографията на Джон Чейни, истинското лице зад литературния феномен Джек Лондон, ме провокираха да се потрудя върху превода на „Изповед”. Разказът ми отвори очите за един по-близък, реално осезаем образ на писателя Лондон и ме направи съпричастен към скитническото пътуване на духа.

Георги Карадобрев