Ядвига Шивинска-Пацак

превод от полски: Лъчезар Селяшки

Седеше в инвалидна количка и настойчиво се вглеждаше в мен. В треперещите си ръце конвулсивно стискаше полиетиленова торбичка с картофи.
- Не ме ли позна, госпожичке? - изрече с усилие и ме сграбчи за китката с дясната си ръка. Лявата й не успя да удържи товара, изпусна торбичката и картофите се разпиляха в краката на хората, които чакаха на опашка пред щанда за зеленчуци. Въпросът на бабичката бе отправен именно към мен.
- Нима съм длъжна да Ви познавам, госпожо? - попитах, задържайки по необходимост погледа си на нейното отслабнало лице, чиято кожа бе придобила землист цвят. Само очите й блестяха енергично и упорито.
- Не ме ли помниш, госпожичке? Аз съм Бакова.
- Има си хас! Госпожа Бакова, това е невъзможно - едва промълвих и ми се зави свят. Ами че хората не живеят толкова дълго, помислих си. Това е невъзможно - продължавах да повтарям и започнах да се връщам в годините назад. Та нали тогава бях едва на двайсет години, а тя вече бе доста зряла жена. Никога не узнах нейната истинска възраст, защото, когато човек е на двайсет години, всеки друг, който е прехвърлил трийсетте, той смята вече за стар и не заслужаващ особено внимание. Но след като аз самата сега съм прехвърлила шейсетте, а тя преди четирийсет и пет години бе, според мен, на петдесет…?
- Дявол да го вземе! Възможно ли е тази бабичка пред мен на деветдесет и пет, та и малко повечко, години, да бъде госпожа Бакова? И каква памет има само! Та нали и за мен времето не беше спряло.
Хората от опашката до щанда за заленчуци извърнаха любопитни погледи към нас, сякаш очакваха по-нататъшното развитие на нашия диалог в тази неочаквана среща. Стоях вцепенена и безпомощна, с глупавата физиономия на извънредно изненадан човек. Но в паметта ми се появиха картини от безвъзвратно отминалото време.

*

Това бе работнически квартал, поселище, състоящо се от еднотипни панелни блокове, една от многото мазовецки спални за пролетариата, подсилващ столичните предприятия, на границата между шейсетте и седемдесетте години на двайсети век. Някои от жителите на Озорув нямаха нужда да пътуват до Варшава. Тук имаше три внушителни предприятия на социалистическото стопанство. Обаче пътуването до столицата беше за работещите там известна привилегия и повод за гордост. Освен това то даваше комфорта да не участваш в тъпата обвързаност на междусъседските сплетни, обвинения и догадки. Облекчаваше също така положението на работното място от съседско-роднинските взаимоотношения. Затова пък работата, която бе в близост до местоживеене, имаше това предимство, че можеше сутрин да се излезе от дома двайсет минути преди започване на работния ден, без стреса от евентуалното закъснение на влака. Така че човек би могъл спокойно да поспи повечко време. Недостатъкът пък беше ежедневният досег с едни и същи хора - в работата, в магазина, в църквата - и клюкарското обкръжение.
Един ден, по време на обедната почивка, спокойно чаках на опашка в трапезарията на нашето предприятие за второто ястие. Бакова с увлечение слагаше в плоските чинии едно след друго: сварени картофи, моркови със зелен грах и кюфтета (стандартното меню в работническите столове по онова време), добавяйки пестеливо към картофите мазнина от нарязана на кубчета и разтопена сланина заедно с пръжките. Когато дойде моят ред, а бях последна на опашката, Бакова, присягайки се за нова чиния, ме изгледа отгоре надолу - пренебрежително, с кисела физиономия.
- Госпожичке, защо си така бледа днес, да не ти е попречил някой да се наспиш?
Изтърпях тази злостна закачка, както и изчакващите любопитни погледи на хората, хранещи се в малката трапезария до портиерната, където обядите бяха превозвани от близката кухня към фабриката, защото в нашето здание нямаше работнически стол.
Държейки в ръце чинията с второто ястие, погледнах спокойно Бакова в лицето и й казах:
- Но защо се държите така грубо с мен?
Бакова се изпъчи и сложи ръце на кръста си, поглеждайки ме надменно:
- А ти какво си мислиш, госпожичке?!
Всички наоколо се смълчаха, приведени над своите чинии. Аз продължавах да стоя и да гледам спокойно съдържанието на моята чиния, усещайки нарасналото любопитство на столуващите.
- Госпожо Бакова, Вас вече не ви заплашва бледност на лицето сутрин, защото, съгласете се, тя все пак е преимущество на младите хора - изрекох и седнах на свободното място на масата до прозореца.
Минаха няколко поредни обяда в нашата трапезария. Бакова по познатия, обичаен за нея начин, се разпореждаше със съдържанието на котлите с храната, отнасяйки се твърде любезно към началниците и ръководителите по месторабота:
- Господин инженере, искате ли допълнително супа?
- Госпожо управител, ще Ви сипна повечко булгурена каша, знам, че я обичате.
- А на господин магистъра ще дам повече пръжки, защото вече са на привършване.
По време на работа нерядко срещах Бакова на терена на предприятието да клюкарства с чистачките. Когато преминавах покрай нея, тя демонстративно се обръщаше и разговорът с чистачките се превръщаше в таен шепот.
Дойде денят на поредната злояда закачка на Бакова. Пролетната зеленина бе повдигнала настроението на хората. Влязох в трапезарията заедно с усмихната група работници. Мъжете колеги вежливо отстъпваха на жените своите по-предни места на опашката. Бях пролетно радостна в този ден.
- Гледай ти как госпожичката днес се е наконтила! Да не би да има увеличение на заплатата? - издекламира набързо Бакова, щом ме видя пред себе си.
- Предупреждавам Ви, госпожо, че някой път не ще изтърпя и ще излея супата в лицето Ви! Всички тук присъстващи могат да ми бъдат свидетели.

*
Видът на стар човек в инвалидна количка извиква у мен желанието и готовността да му окажа помощ. Така бе и този път. Гледах самотната и безпомощна Бакова сред тълпата от нормално справящи се хора. Всеки бързаше да свърши своята работа в това квартално пазарче. Загрижеността не им даваше възможност да се задържат за по-дълго време. Само старите хора имат много свободно време и… много тъга в очите си. И когато се появи някой отдавна невидян познат човек, те се съживяват и искат да поговорят.
Денят бе слънчев, лек ветрец откъсваше и отвличаше със себе си първите златисти листа на тази есен. Белокосата бабичка беше облечена в пепеляв шлифер, който, съдейки по протърканите от носене места, беше още от щастливото време на своята собственичка. Подобни бяха и нейните обувки - деформирани, изхабени мокасини. С една дума - видът й бе далеч по-различен от този преди години, когато беше силна и оправна жена. Господи, нима един ден и аз ще изглеждам по същия жалък начин?!
- Е, какво стоиш като стълб от каменна сол, госпожичке?! - гласът на Бакова ме изтръгна от моята замисленост.
- С какво мога да Ви помогна? - обърнах се към нея, след като вече събрах разпилените картофи в торбичката й.
- Трябва да купя още парче сланина - измърмори притеснено Бакова, като не откъсваше очи от мен. - Винаги от този щанд купувам, защото знам, че всеки ден тук докарват прясно месо.
След като й помогнах да купи парчето сланина, Бакова го сложи в торбичката, после я постави на коленете си, за да може със свободни ръце да движи колелата на инвалидната количка. И пак ме погледна право в очите:
- А ти, госпожичке, откъде се взе тук след толкова много години. Потъна като камък във вода. Търсех те, но нито вест, нито кост от тебе - цедеше треперливи думи Бакова, въртейки несъзнателно главата си.
- Госпожо Бакова, всеки е различен, но мисля, че Вие едва ли сте имали повод да тъгувате за мен и да търсете моята компания. Та нали Вие ме мразехте. При това не знаех защо.
Бабичката неспокойно се размърда в инвалидната количка, отметна с ръка от челото си разпилян от вятъра бял кичур и, изтривайки просълзените си очи, прошепна:
- Отдавна беше. Дойде една нощ при мен в съня ми, госпожичке, и изля в лицето ми чиния с доматена супа. Страшно червена беше тази супа, като кръв. Събудих се тогава и си помислих, че това сигурно е отмъщението заради моето нечовешко озлобление към теб. Търсех те, разпитвах хората за теб, защото исках да те намеря и да те помоля да ми дадеш прошка. Минаха толкова години… Но милостив е Бог. Благодаря Му, че най-сетне те срещнах…
Бакова говореше просълзена и силно стискаше ръцете ми.