Из „Требник. Приписки с върха на перото”

Иван Николов

ГОРЕНА ШИКАЛКА

Не съм от най-върлите ценители и събирачи на църковни книги, на занаятчийски кондики и полуапокрифни чужди животописи. Но този път рекох, че му завиждам за находката, и той цял просия!
Евангелието наистина е много старо, отпреди век и половина, изровено някъде от вехториите по карловските села. Опипвам с любопитство и боязън излъсканата му кожена подвързия, вече просенена тук-таме по сгъвките, прелиствам тези корави, почти чупливи страници, белязани от допира на отдавна изтлели пръсти.
И неочаквано – през челобитни молитви и тържествени песнопения – вик на жива човешка болка, сякаш изтръгнат вчера:
Спомина се Анна
Без точка, без запетая.
Само разкривено кръстче пред думите – най-скръбният препинателен знак.
Надписът е колеблив и несигурен, с леко разфокусирани букви – като видян през сълзи, – но мастилото все още не е избеляло: нали тогава са го правели от горена шикалка?
Та ето ти, събирачо на страници, всичките ни познания за живота – история, морал, изкуства, обществени страсти и лични привързаности:
+ Спомина се Анна
А коя е била тази Анна? И от какво се е споминала така ненавреме? Нея или себе си оплаква полуграмотният летописец? От кого дири утеха и съчувствие?
И не е ли нашият – с тебе – живот също такива случайно оставени приписки: недовършен стих, два реда от приятелски донос, сметка за платено електричество? И зад тях – възгорчивият привкус на горена шикалка!
Твоят избор си е твоя работа, но аз знам какво щях да впиша в собственото си евангелие, ако имах такова неизбеляващо мастило:
+ Спомина се мама
+ Спомина се Андрей
Там щях да впиша и твоите думи, д-р Кирова, които си казала другиму докато лежах, разпънат като Христос, с посивяла двуседмична брада и безкръвни устни:
- Дано има късмет да поживее!
Този път – без кръстче.
Дребни и незначителни са нашите приписки върху страничното поле в Голямата Книга на Битието – застъпват се, излизат от страницата, пречат си една на друга. Да му мисли, който ще ги разчита!
Но ние с теб седим и скрибуцаме: кога, къде, какво.
Нали казват, че цялата човешка История била всъщност отговорът на тези три въпроса?
А тя е по-трайна от горената шикалка.


ДЯДОВЦИ

Тези три странички са носталгично-закъсняла въздишка по нещо, което е било веднъж и никога няма да се повтори:
- Оо, друг такъв човек е невъзможен – нито на теория, нито на практика!…
Изглежда, че още при самата му поява, в мига на сътворението, когато е трябвало да го удари по рамото: „Стани и ходи!”, природата се е сепнала от почуда. Така или е забравила онова, от което е сглобен и съставен, или неволно е повредила производствената матрица, та сега вече нищо не може да се възстанови.
Дядо ми Делчо!
Ами че той още с името си е отделен от другите, отделен. От дело идва, от предел, от дялан камък!… И на всичкото отгоре: Ку-ще-жов! Докато съм го гледал с удивление и възхита, никога не си зададох въпроса, какво ли е могло да означава тази странно необяснима фамилия. Сега си я тълкувам по наивно-етимологичната метода на Раковски: Ку щеш, вярвай, ку щеш, недей, но този човек не е измислен, ето го пред очите ни, цял-целеничък!
От долу на горе: два нестригани свински цървула с подлоги, нехайно пристегнати навуща, износени потури, синя памучна антерия, мазна капица, кривната над ухото, а под нея – задължителната цигарка от вестник, прилепнала върху долната устна, философски примижало око.
От горе на долу: пак същото, само че в обратен ред!
Не съм търсил в тълковния речник точното значение на думата пенкилер, но винаги я възприемам като някакво универсално средство: за всичко, от всичко, против всичко! Та и дядо ми Делчо - далечен предвестник на утрешния универсален човек, – той владееше хиляда и една сръчности и още толкова знания и умения. Беше нещо като съдружник и главен механик на парната мелница на Бобчето. Колкото пъти съм ходил при него, като се плесне по бедрата, като ми се зарадва, нейде много издълбоко, от самото дъно на потурите му се вдигаше такъв невъобразим облак от паспал, че правеше неговия занаят да изглежда още по-забулен в тайнственост. Едни трансмисии прелитаха в тази мелница, едни коленчати оси се въртяха, едни улеи, по които пада зърното, потракваха ритмично! А из въздуха витаеха думи, каквито нямаше къде другаде да чуем: примерно, уем. Целият прах и пушек, паспал и говор, псувни и благословии тръгваха навън, за да излетят към небето през една желязна тръба, забита в кръглия отвор на старо мелнично колело. Зиме сме накацвали като лястовичета, с гръб към този чудноват комин, да се топлим. А когато пикаехме върху сгорещеното му желязо, остро и непривично замирисваше на прегорял булгур.
Досега се питам и все не мога да си отговоря колко неща умееше да върши дядо ми: вещо, професионално, с цигарка на долната устна и скептично примижало око? Правил ми е обувки: сандъчето му с дървени калъпи, чукчета, ножове без дръжка, клечки, канап и восък стоеше под сайванта. Шил ни е футболна топка, конски такъми, калъфи за джобно ножче. Виждал съм го да цъка над безнадеждно повреден часовник, който след час или два също започваше да цъка. Майсторил ми е библиотечен рафт да си подредя книгите. Веднъж, поведени от него, махленци няколко дена копаха и снадваха тръби, но пресъхналата каменна чешма оттатък шосето потече. Все дядо ми викаха: калем на някое дръвче диваче да бодне и привърже, място за копаене на кладенец да посочи. От всички околни села идваха при него да си поръчат оная хитроумна дървена машинка, наречена маган: между двете й струговани оси прекарваха суровия памук, за да отделят влакното от семето. Беззъба някоя старческа уста сигурно още може да ви разкаже какво е чудо станало, когато дядо ми Делчо видял за пръв път колело: „Штъкми ши шъщо такъв велошопед, шамо че от дърво, и ше шпушкаше ш него по штръмното, дето ша чиганшките колюби…”
И политикан беше, лека му пръст: от неговата уста чух думата спекула. Тогава я възприех като отровен паяк, тарантул някакъв; макар и да нямах ясна представа как изглежда това животинче, приличаше ми на… спекула!
Още един тънък занаят владееше до съвършенство: върлата домашна ракия. А седне ли да се погледат с нея – все люто му дай, все кисело и парливо: до просълзяване! Сърба зелева чорба, надробена с огнени чушлета, бърше очи с ръкава на антерията, а ръждивите му от тютюна мустаци щръкват нагоре. На туршия да седне – поръсена с чушки, чорба да му сипят – дайте чушките!
- Хайде, Ване! – като рече, аз вече се досещам: поканили са го някъде с кеманчето на сватба или кръщене.
Седне кръстомноги, вдигне чашката, причмокне с език, потегли лъка. Все една и съща песен, все някъде от средата я подхващаше:
Фучат, сумтят руси бив’ли,
цвили коня аждрахана!

Нямал е търпение, види се, да върви по обиколни пътища към епичната битка на Хайдут Сидера с Черния арапин! И седи онази немногословна публика с колчаклии потури и надиплени фусти, опряла брадичка върху длан, въздъхне без нужда, усмихне се ненамясто, сълза пророни. И причина за всичко това сме ние двамата с дядо ми Делчо: този селски Едисон и Паганини едновременно, както бих го нарекъл сега.
Връщаме се по тъмно, звездите в небето си намигат многозначително, някъде откъм горната махала пролайва куче, отвръща му друго – откъм долната. Този път кеманчето предвидливо нося аз, защото свирачът, като всеки артист след добре свършена работа, леко замята крак. Инак, ако ни погледнеш отстрани – какво особено: върви един голям човек, който знае и може всичко, подкрепян от друг, по-малък, който още нищо не знае и нищо не може!
Пял и майсторил цял живот, само веднъж го видях да заплаче: докато умираше баба. Свали мазната си капица и захлупи лице в нея. Да не видим сълзите му!


НАСЛЕДСТВО

Няма нищо случайно – дори и самите случайности!
Защо например поезията на човечеството започва с един сляп рапсод, Омир – бащата на всички поети?
За да имаме наследствена причина, която изостря другото ни зрение, вътрешното!


ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО

Ето от какво ме побиват тръпки: гледам с очите си живата Багряна, която с очите си е виждала живата Цветаева, а тя с очите си – живия Блок.
И така нататък!


ПЕСЕН

Смей се ти, смей – това е печалбата на всекиго, наказан да се мъчи с изкуство:
Продало крава за двеста,
купило гайда за триста!


ПАРИ

Припечелвам ги с пот и мъка, харча ги с пренебрежение!


КАТО ВСЯКО БЛАГОРОДСТВО

Изпитвам остра нужда от вашата квалифицирана помощ, психолози и тълкуватели на творческия процес, теоретици и моралисти!
Може ли лошият човек да бъде добър поет?
Не смея да се опра на оскъдния си личен опит: или едното, или другото не ми достига!
Тогава хайде по-скромничко, можем да тръгнем от думите на онази, дето се иска кураж да я последваш: неистовата, многострадалната Марина Цветаева! Уверявам ви, човек като нея няма да ни подведе. Защото тя е допирната, болева точка на всички противоположности: родолюбец – без родина, поет – без читатели, любов – без взаимност! А най-вече: безсмъртница, която сама ще затегне клупа на врата си в някаква далечна, студена и снежна Елабуга, последна врата към Крайния Север!
И какви думи, а?
Поезията, като всяко благородство, задължава!
И как е намерила единствено точното име на нашия общ занаят: не жанр, не изкуство, а благородство! И не изискване към другите, а заклинание към себе си! И защо, въпреки удивителния знак, е оставила фразата полуоткрехната: задължава… Кого и към какво? Нека всеки си я допълва сам: към съвест, към труд, към любов, към достойнство, към саможертва!
Не моля – заклевам ви, братя поети: припомняйте си по-често тия пет думи, изтръгнати от световната говорилия и приковани с две запетаи и една удивителна! Запишете ги върху първата страница на своите работни тетрадки, върху най-луксозните и най-простичките си писмени сечива, върху челата си и по-дълбоко! Казвайте си ги винаги един другиму, произнасяйте ги като поздрав или признание в любов!
Ако зависеше от мен, щях да ги вбия с ковашко усърдие върху фасадата на Писателския съюз – да стоят там непоклатимо, да се виждат най-отдалече.
Както върху фасадата на Народното събрание четем:
Съединението прави силата!


КРЪГОВРАТИ

На стената, до иконостаса, в северната одая на старата ни къща висеше календар с образа на Стефан Караджа: харамийски засукани мустачки, кривната капа, пушка-иглянка през рамото! Служил ни е да мерим времето не толкова напред, колкото назад: това сме ние, българите, оттам идем, нататък отиваме. Под строгия поглед на Караджата начева и моята грамотност: още преди да тръгна на училище, от неговия календар преписах първите си букви – де застъпени една с друга, де прекълбуцнати, като в неразчетен етруски надпис.
Инак, без да му обръщаме внимание, времето си е текло по друг, по-верен календар – природния!
В Новата година прекрачвах, затъкнал пръсти в ушите си, защото навън, в най-дълбоката преспа насред двора, колеха прасето, пък аз не можех да понасям отчаяния му квик. Отпушвах уши едва когато подвикнеха с премръзнали гласове коледарите: Догодина до амина!…
Пролетта идваше с първия щъркел шарен дългокрак, с първите лястовички, които, накацали по телефонната жица, старателно чистеха белите си нагръдници от дългия път. Тогава ние хуквахме по кърищата като щури да берем синчец и минзухари. Майките и сестрите ни излизаха с бухалки на реката да изперат домашните черги за Великден. И винаги когато съм ги виждал разстлани да съхнат върху чистия пясък, имах чувството, че по тях дохожда пролетта и стъпва внимателно – да не разрани нежно-босите си нозе.
Лятото означаваше сърп и диканя. Означаваше още първия, най-вкусния залък хляб от новото брашно. Или диня, откъсната сутрин по роса, когато е усойно-студена и се сцепва с трясък от най-лекия допир на ножа. Или мамул печена царевица, захапан предпазливо, като че свириш на устна хармоничка.
Есента отново събираше лястовиците, сега – за изпроводяк. Дъхтеше свежо и предупредително на попарена от ранна слана хризантема, на мъхеста дюля, на кервиз и копър, поскърцваше с гласа на съсечена зелка, чието сърце е благо и хрупкаво. Есента отваряше петмезчийницата, хвърляше ни да се боричкаме върху купчината на изцедения, още топъл тръстиков дробеж, подслаждаше мисълта ни за зимата с вкус на рачел.
Най-сладкото сиромашко лакомство, което някога съм ял.
Така кръгът се затваряше, за да втъкна отново пръсти в ушите си.
Сегашният ни градски календар не допуска никаква фантазия: по Коледа въздъхваме, че сме остарели с още една година; за Великден прибираме зимните дрехи в гардероба и си купуваме по-леки сандали; лятото е в отпуск; наесен затваряме туршии и мислим за химическо чистене; сетне плащаме всички данъци и подновяваме абонамента си – да не пропуснем някоя новина.
До следващата година.


ДЕН ЗА ЩАСТИЕ

Какво знаещ ти, тълкувачо на човешките страсти и преживелици, какво можеш да ни обясниш? Потърси ли причините, които поне веднъж са ни подтикнали да изпитаме пълно и непоправимо щастие?
Защото най-често те нямат име.
Ако седна с молива да изчисля точния брой на дните в тези пет десетилетия преживян живот, ето ги колко са: осемнайсет хиляди двеста и петдесет! В един от тях съм бил истински щастлив! На личен празник ми се случи, навръх Кирил и Методий – затова го помня!
А какво толкова е било? – ще ме попитате. Ето какво! Върнах се от училище, от изпита – както му викаха тогава. Оставих на перваза на прозорчето последното свидетелство, пълно с шестици. Полъхваше вятър, та го затиснах с едно обло камъче.
Край: свободен човек! Пешовете на палтенцето ми припърхват като нелетели крилца. Погледнах земята, погледнах небето, всичко грейнало, цъфти и благоухае! Търкулих се по гръб в градината, между шибой и латинки, сключих ръце под неравно подстригания си тил. Пчелица бръмне, излети калинка, сок напира и се движи от корен към цвят. А високо-високо тръгнали едни прозирни облаци – като белезникавите петънца върху детски нокът: отде идат, накъде отиват?
И просторът пълен с птици, а душата ми – с неизразимо щастие.


ПОД СУРДИНКА

Никога друг път не съм усещал така интимно и дълбоко словото на Ботев откъм тази му неофициална страна: скитническата, прокуденишката, сиротинската!
Всичко е като насън: пътуваме нощем, под ниски облаци, отзад в каросерията на някакъв камион. Закъде – не знам, с кого – не помня! Само тежкият мокър брезент на чергилото приплясква зад гърба ми, само есенният дъжд се усилва, само някой от моите непознати спътници, чиито лица недовиждам в тъмното, въздъхне и пак замълчи.
Тогава един от тях запя – не да го чуем, а тихо, на себе си, под сурдинка:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам туй, що душа ми мрази!

И от тия няколко най-обикновени думи, от скръбната им мелодика ме прониза такова безприютно чувство, такава жал и състрадание към себе си, че ги усетих почти като физическа болка.
А къде толкова съм скитал злочестен ази, какво толкова е мразила душа ми: ей богу, убийте ме, и досега не мога да си отговоря!


ПОЛЕЙ ЦВЕТЯТА!

Опря ми се нещо работата – тъкмо посред стихотворението, което уж обещаваше да стане по-хубаво от другите. И сега: ни напред, ни назад! Кълна, та проклинам и азбука, и стихосложение, и себе си, и целия свят. Помайвам се навън към терасата – и вратата натам е все пак някакъв изход! То се е видяло, викам си, че сме дотук, ами като не можеш друго, я вземи, та полей цветята на жена си, те поне заслужават, защото си вършат работата, без да изпадат в творческа криза.
И понесъл навън синята пластмасова кофа, тананикам си с малко насилен оптимизъм:
Цвете мило, цвете красно,
кой те тука посади?

Хайде сега с буркана от саксия на саксия: тук – повечко, там – по-малко! Последния буркан ливвам направо върху мозайката, в босите си нозе – това пък е поливна за мен самия, белким цъфна и вържа…
И докато прищрапвам от атавистично удоволствие върху мократа мозайка, ама че работа, откъде се взе това тънко и забравено ухание на полята пръст, на освежена моловка и знам ли още какво?… Ами че да, точно него съм вдишвал в селския ни двор привечер, когато майка ми полееше цветята и винаги плисваше последната кофа вода в нозете си, върху плочника…
Повикай сега всички спомени и се опитай да назовеш по име какво е расло в нейната градинка! Шибой и невен, разбира се, момино сърце, пламък, минки едни имаше, ружи, божо дръвче, бели и сини фунийки, телефонче, дебела мара… Все пак най-дълго и хубаво лъхтеше мократа моловка!
Неусетно съм започнал да си подсвирквам по-весело. И се прибирам в стаята, и светът не ми изглежда толкова лош, и стихотворението потръгва.
Когато и да го препрочитам, оттам винаги ме облъхва мирис на прясно полята моловка.


КУЧЕ И КОТЕ

Снощи у нас е идвала врачка-циганка: издяна отвън на стъпалата пълните си кожени дисаги, блъвна дим от своята пуря, както съм чул старците да викат на саморъчната цигара, и доверително рече на майка ми:
- Хабер е тръгнал много отдалече, до три деня ша ти лопне, чорбаджийке, на портата!…
Там бях, чух го с ушите си.
И тая сутрин писмото – с триъгълното печатче на военната поща – пристигна. Четохме го всички, цъкахме и се умилявахме, разнасяхме го по съседите. Да го питам аз сега какви ще ги разправя дядо ми Делчо, дето веднъж беше рекъл: „Оттам връщане нема!” Макар че, както чувам състрадателно да си шепнат големите, синът на съседката баба Малама вече никога нямало да се върне.
Вися между небето и земята, горе, върху един от краищата на гредите, оставени да стърчат в зидарията на хамбара. Колко пъти сме го обикаляли по тия въздушни стъпала, докато майка ми е чумосвала отдолу, че дяволите си нямат работа!
Ситен съм като шикалка, още не зная да чета и пиша, но тикам пръст в разкривените букви и за кой ли път преповтарям думите на баща си:
„Жив и здрав съм, с германеца се гледаме от окопите като куче и коте…”
Люлея крака над бездната, времето тече, не изтича. Вече съм надхвърлил двойно тогавашните години на баща си, а тук или там раздавачите и до днес продължават да разнасят писма с триъгълничето на военната поща.
Там, горе на хамбара, е моята гледна точка. Такива са най-ранните ми, първобитни, езически, предучилищни понятия за войната. И дали ще я наричат атомна или звездна, дали ще бъде реална или предполагаема, не виждам причина да ги променям: това е, когато хората се гледат като куче и коте!


МОДЕРНО СЪЗНАНИЕ

Откак чух за пръв път собствения си глас, записан на магнетофонна лента, непрекъснато изпитвам някакво раздвоение: хем съм онзи, който говори, хем този, който го слуша.


МИМОХОДОМ

Каква неизчерпаема дума: при-сме-хул-ник!
В нея има всичко: и присмех, и смях, и хула – трите стръмни стъпала на отрицанието. И въпреки това, пак звучи като висока титла, която не се дава всекиму!


КОМУ СВАЛЯМЕ ШАПКА…

Какво е изкуството?
Не изпитвам срама на невежата да си призная, че на този въпрос аз нямам отговор. Но все едно, жанровата картинка, повикана от него, съществува някъде в неизмеримата глъб на време и пространство и винаги възниква независимо от моите желания. Какво е, защо е, откъде идва и накъде отива?
Да съм я сънувал – едва ли, по-скоро прочетена е била някъде, след това забравена и сега услужливо бърза да се появи от най-дълбоките пластове на подсъзнанието ми.
Широко аристократично стълбище – конкретно и все пак нереално, защото отива в небето. И небрежно опрян върху перилото й – поетът Александър Блок, строен, смугъл, обветрен, леко наклонил глава, заслушан в себе си. Така бъдещите майки внимателно се заслушват в онова, което трепка под сърцето им. Очи – в далечината, артистично кривнаха широкопола шапка. Оттук не мога да различа как е облечен, но на такива като него всяка дреха им отива. Виждам само лицето му върху фона на сумрачното петербургско небе – римски профил, сякаш изсечен върху монета. Неподвижно застинал, само устните му от време на време помръдват и изричат някакви думи. Само вятърът си играе с една къса къдрица от косата му, но той не вдига ръка да я приглади.
Поетът работи.
Изведнъж обръща лице, отлага шапка и – почтително, едва загатнато кимване – поздравява някого, който е изтичал нагоре по стълбището.
Там не се вижда никой.
Но нашият въпрос беше какво е изкуството!
Онова, невидимото, дето е минало на пръсти покрай нас и ние неволно му сваляме шапка.
Така и не се досещаме, че отново трябва да я върнем на мястото й.


ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК ЧОВЕК

Дали защото молбата ми беше много настоятелна, или ей тъй, от кумова срама, най-сетне – обадиха се:
- Заповядайте утре, ама раничко! Готов е да ви приеме и изслуша…
Знам какво ще рече това, отидох точно навреме. Секретарката му слезе чак долу, на пропуска, и ми се усмихна любезно:
- Зает е, трябва да чакате!
Има неща, които не търпят отлагане: седнах примирено, запалих цигара. А очите ми – в стълбището, да не изпусна големия човек! Мина час, минаха два. Някъде към обед пак иде секретарската му и още по-любезно усмихната:
- Той вече излезе! Съжалявам…
Погледнах я в недоумение.
Как можа да се смали чак толкова моят голям човек, през каква пролука успя да излезе!…
Ние, по-малките, обикновено си тръгваме по стълбището.