ПОЖАР
I
В стаята имаше много слънце и дим. Чертежниците непрекъснато пушеха, шумяха с копирните хартии, и, като се навеждаха над тях, теглеха линии. Унесени в работа, те откъслечно се запитваха без да повдигат глава и пак се смълчаваха.
Неуловимо леко усмихнат, Ради Накашев повдигна глава и учудено погледна наоколо.
Не, той не очакваше да види това! - несетно унесен през работата в блян.
Запали нова цигара и загледа как сините струи проникваха в слънчевия сноп, разрязал, като златен меч, застоялия се въздух.
Димът се извиваше в изящни колелца, сиви на сянка, светло сини и радостни в светлината на залеза. Раздиплен, той се застояваше, докато подхванат от невидимото течение, грациозно отлиташе към отворения прозорец.
Ради стана от стола, и все така усмихнат, отиде при прозореца и се надвеси.
И неговата душа, като светъл обръч син дим, се виеше и отлиташе навън.
Още от първата среща на улицата, поразен от рядката й хубост, той почувства как пламна в гърдите му кръвта, разля се по жилите и заля с огън съзнанието.
Вървеше след нея и непрестанно си повтаряше „Боже, Боже, колко е хубава само! Нима и тя е като нас: дъвче, уморява се, спи?”
И зашеметен от бликналата страст, той я проследи до къщи…
Оттогава минаха няколко седмици, той пак я среща и развълнуван, ту я изпреваря, ту неловко се забавя край афишите, за да бъде така с нея по-дълго.
Тя забеляза това и заинтригувана се връщаше вкъщи.
Но с нищо не се издаде пред него.
И Ради се разхождаше до късно, опиянен от смътни копнежи, с разбушувана кръв и трепетно тяло. Капнал от умора, той се прибираше вкъщи. Грабваше цигулката и дълго изливаше в звуци кипящото настроение. Зачиташе стихове, захвърляше ги. Не го сдържаше на едно място. Пак сядаше пред масата. Обхваналото го чувство
беше толкова силно и непосредствено, че той не можеше да го влее в разбрани, за другиго, редове. Слагаше започнатото писмо в джоба, притискаше го до сърцето си и като лунатик пак излизаше на улицата.
И отново той минаваше край къщата й, унесен в сладки и неосъществими мечти. Често той мислеше, ако я срещне сама, при по-малко движение по улицата, да я спре.
„Как ще постъпи тя?”
Разсъдъкът, по-хладен, преценяваше: Тя не е без огнена метла от поклонници подире си и не може да не бъде горда и студена. Ще се насмее и отмине. Но разпаленото сърце и възбудена фантазия раждаха опияняващи блянове. Тя ще се трогне от тая прямота и искреност, ще се зачуди, че не е дошъл по рано, и готова на всичко ще тръгне с него. И тогава те дълго ще бродят по полето; той ще й шепне само най-нежни неща и късно, по луна, ще се върнат. Тя живее, разбира се, сама, и ще го покани в стаята си. Уморена, като пред най-близък, тя ще се преоблече пред очите му в домашна дреха и ще прилегне на кушетката. И седнал до нея, той ще я гледа, ще я милва и чезне.
Но действителността изправяше непроницаемата стена, която огражда непознатите. И нерешителен да предприеме нещо, той се топеше в сладки мечти и мъка по нея.
Загледан по оживената улица, Ради с нетърпение зачака свирката на арсенала и пак мислеше за нея.
„Ще я срещна ли днес? Ще се опия ли пак за кратък миг от случайната близост?”
И представата, че ще я срещне го изпълни с буйна радост и светло очакване.
Отново помисли: „Ах! Как прималнявам, когато погледите ни се срещнат! Но тя отминава така безразлична и погледа й се плъзва по мене,- като по всеки срещнат”.
Това го нажали. Но, като реакция, желанието да я срещне избухваше по-силно и по-пламенно.
„Защо не съм частица от тялото й? - така винаги бих бил с нея! Защо не съм слънце! - Ще грея с най-мека светлина. Ще я окъпвам в нея. Боже, какво стройно тяло има тя! О! Как те жадувам! Бих дал всичко да те имам! Желана моя!”
Желанието се разпалваше до последна степен и замъгляваше съзнанието.
„И тогава не знам какво бих направил! Не знам! Може би ще падна на колене и ще те боготворя. Може би ще те убия. Не знам, нищо не знам!”
Сепнат от необяснимия шум зад себе си, той стремглаво се търколи от тая висина, и тревожно се обърна.
Колегите му тихо и крадешком се промъкваха през вратата. Те искаха да се пошегуват и го оставят докато той сам се опомни и си отиде. И часовникът, и арсенала бяxa отзвучали нечути.
(Ради се усмихна над тяхната игра, почака докато слезнат по стълбата, прибра свитъците и чертежите в бюрото и го заключи. Бавно сложи шапка и с привично движение поглади русите си мустаци. В коридора пред огледалото той cпря, поогледа се, поправи шапката си и усмихнат тръгна.
II
Улицата лудо живееше, ликуваше и увличаше с шумното движение на хора, трамваи и автомобили. И по нея се изсипваха нови тълпи жени, мъже и деца. Потоци хора плъзваха бърже по тротоарите, пресичаха улиците и отминаваха.
След дългата умора на работния ден идваха кратките часове на почивка, живот, наслаждение. И под студената светлина на блестящите витрини и електрически слънца, лицата бяха по-бледи, по-уморени, но странно оживени.
Ради стигна улицата, по която обикновено я срещаше. Впи очи във върволицата пред себе си и като не я намери сред нея, закрачи съвсем бавно. Спря уж да погледа вазите и картините пред витрината на книжарницата. И боязливо зачака.
Измъчваше го мисълта, че тя, може би, е отминала вече. Да не я види - това значи още един напразен и изгубен ден.
И той се обръщаше назад, вглеждаше се в минувачите и като не я виждаше, със стиснати от болка челюсти, продължаваше до следующата витрина.
Това чакане го стесняваше ужасно Струваше му се, че всички разбират състоянието, в което е. Като всички девствени натури, той страдаше от улицата, а не можеше сега без нея.
Гледаше изложените предмети и не ги виждаше. За стотен път помисли, че трябва да тури край на това унизително улично очакване. По-добре да я спре и тя да го отмине. Тогава той ще се затвори в себе си, ще страда, но, поне, без това обидно чувство на гаменщина.
Улицата почна бавно да пустее, преплела невидимите си нишки между жертвите си. И като уловена плячка, тълпата бе дръпната в други посоки.
Но странно! - От това тя не стана по-тиха. Звънките гласчета на децата, събрани като орлячета врабченца пред портите, ечеха в ранните пролетни сумраци.
Въздухът трептеше от хиляди смътни гласове и шепоти - сякаш разлистените и прецъфтяващи дървета неясно нашепваха на пролетната вечер своите първи съмнения и болки.
Ради запали цигара и пак се обърна назад. Нея все я нямаше.
Внезапна умора го обзе и той бавно тръгна за вкъщи.
Свежия въздух струеше мъчително-сладко опиянение.
То беше и в тялото му. Идването на пролетта съвпадна с пробуждането на копнежите и жаждата за ласки, и страстта избликваше в мъчителни и неукротими фантазии.
Побледнялото му лице бе застигнало в тиха печал и болезнена покорност. Бавно крачеше. На кръстопътя, пред аптеката, откъдето той извиваше за вкъщи, съвсем неочаквано, сякаш изтръгната от мечтите му, изникна тя.
Ради изтръпна. И без да съзнава добре какво прави, ниско свали шапка и като се вкова пред нея, страшно развълнуван, с отпаднал, глух глас, прошепна:
- Извинете… аз… искам да ви кажа нещо…
В първия миг тя силно се смути, зачерви се като божур и се уплаши. Но бърже се овладя и като го погледна неумолимо строго, сепнато запита:
- Но аз не ви познавам, господине. Какво искате от мене?
Душата му бе страшно напрегната. Той чувстваше, че е поставил на карта целия си живот и от тоя миг зависи всичко останало. Неловко мълчеше и я гледаше.
Тя направи неуловимо движение да отмине. Той схвана това и бърже, като махаше без нужда ръце, заговори:
- Аз исках да Ви кажа… Извинете, знам, че няма по-глупаво нещо от това хлапешко запознаване… по улицата… Да… Но за мене няма друг изход… Простете ми, но аз не мога… страшно искам да се запозная.
Тя невесело се усмихна, и сякаш не чу какво й каза, отговори:
- Но този ли е единственият начин да се запознаете?
Той още по-бърже, но по-смело заприказва:
- Но разберете ме. Аз нямам друг изход - и с променен глас, треперещ от вълнение, тъжно възкликна: - Боже мой ! Боже мой!
За миг трогната от интонацията на дълбокото чувство, с което той каза последните думи, тя ласкаво го погледна и тръгна. Той я последва, като продължаваше да й говори. И в несвързаните думи звучеха и молба, и възторг, и мъка, и страст.
Колко отскоро я знае и колко отдавна му се струва това ! В походката й има нещо царствено! Гласът й е като дълбок и милващ тон на виолончело. Нека не се бои от него. Той така я цени, че би направил всичко за нея. Колко много е изстрадал, за да се унизи до запознаване на улицата!
Тя развълнувано го слушаше и само поклащаше глава. Очите й сипеха златни искри. Гъста руменина заливаше лицето й.
И други път са я спирали за запознаване на улицата, но това, което й казваше той, тя не бе слушала нито веднъж. Със сладко замиране слушаше трепетните думи. Боеше се да не се покаже само много достъпна. И когато за минутка той спря, тя твърдо каза:
- Но така са ме спирали и други. Извинете и Вие, може да е грубо, но аз не мога да повярвам в чистотата на увлечението Ви изведнъж.
Ради дълбоко въздъхна. Той съвсем не очакваше да чуе това. Но в екстаз, че върви редом с нея, че я чува и сам й говори, той беше недосегаем, и думите й не го обидиха.
- Разбира ce - нервно каза той - Вие не можете да ми вярвате, след като Ви спрях и аз като другите на улицата. Аз съм Ви съвсем непознат и чужд. Боже мой! Но как искам да не бъде така и всичко бих направил да Ви уверя. Моля Ви се, не се страхувайте от мене, позволете ми да Ви спирам… и…
Тя странно се засмя и с горчива ирония отговори:
- Не, не мога да ви позволя това. Един приятелски поздрав - да, но нищо повече. Защо се опечалявате така? Ако искате да станем приятели, докажете ми, че сте укротили всичко… в себе си, и не очаквате нищо повече.
Ради я гледаше с молба. За миг той си помисли, „как си представях това и какво излезе!” - но не продума.
Те стигнаха до пътната врата на квартирата й. Тя му подаде ръка. Пребледнял, той я взе в своята, задържа я миг повече, отколкото е прието и като я гледаше отново с възторг, помоли:
- Но Ви не ми казахте дори името си?
Тя пак се смути, зачерви се, но закачливо отговори:
- Защо Ви е ?
Ради боязливо я погледна и като влагаше цялата си душа, в нищо несъдържащата дума, безпомощно и печално прошепна:
- Така!
- Мика Шишманова - бърже прошушна тя, трогната от тая безпомощност и за да не се издаде, избяга през двора вкъщи.
III
С пламтящо от вълнение и тичане лице тя се изкачи на третия етаж. И като влезна запъхтяна в стаичката си, зашеметена от щастие весело се разсмя.
- Виж ти, походката ми е царствена, а гласа като на виолончело. Ха-ха-ха! Колко си мил! - Но Вие не ми казахте името си. „Защо Ви е?” - Така. „Така, така” Ха-ха ха. Гузен, като че ли краде нещо!
И тя хвърли шапката и жакета на леглото си, и изправена пред огледалото смееше се и заглеждаше в него.
Големите гълъбови очи изпущаха златни искри и осветляваха изящното й лице. Косата тежко падаше над ушите и челото, и увенчаваше със златна корона удивително чистия овал.
Тя се гледаше развълнувано в огледалото, щастлива, че е избрана от тоя несръчен господин със смешно потреперващи устни и мечтателни сини очи.
Не, тя при раздялата се убеди, че той не е като другите. Те също я спират по улиците, но много по-свободно и нахално. И тяхната груба, неприкрита страст лъха в лицето й и я отвращава. Тя й напомня страшното минало при мащехата. Колко страдания изпита тя в борба, да не я увлече и нея в калта, докато успя да избяга и заживее сама. Но той е по-друг.
- „Позволете ми да Ви срещам!” - помъчи се тя пак да го имитира. И като повтори няколко пъти фразата, разклати с ръка брадата си, за да представи как трепереше.
И пак щастливо се засмя.
„Бедния, съвсем се уплаши. Не бях ли много рязка аз?”- помисли тя пак, като си представяше станалото. - „По-добре да се научи и да ме цени повече”.
Погледна се пак в огледалото. Усмихна се и като сви устни, без да иска, внезапно ги разкри във въздушна целувка.
И отново се усмихна.
Тя кокетливо се играеше възбудена от странно чувство, че без да е тука, той вижда това което прави. Сякаш тя не беше вече сама.
Стана, разходи се бързо из стаичката си и отвори вратата на балкона. След всичко преживяно искаше й се да подиша благоухаещия свеж въздух навън. А, може би, той ще мине, както други вечери, по улицата. И тя излезна и седна на балкона.
По улицата беше глухо и тъмно. Понякога преминаваше автомобил и два огнени снопа лъкатушеха пред него, като че ли диреха някой скрит в тъмните врати и къщи.
Току-що разлистените дървета страхливо изтръпваха от тяхната ярка светлина и след изчезването й пак се сгушваха по местата си.
Мика дълбоко и равномерно вдишваше свежия въздух и трепетно си припомваше отново всичко. По тялото й се разливаше топла, сладостна вълна от съзнанието, че тя е обожавана, любена. И все се запитваше, без да може да си отговори: „Кой е той? Ще бъде ли той, тая опора, която тя търси в живота?”
Съвсем сама, принудена да трепери за местото на кореспондентка в банката, дето всички, с изключение на стареца поддиректор, дебнат случай да се подхлъзне, - тя свикна да гледа просто и трезво на живота. И за това малкото радости, които й се случваха, тя се стремеше да ги изживее напълно. Но винаги, дори пред другарки, тя се поставяше крайно коректно и сдържано. Избягваше компании и буйните развлечения навън. Обичаше да чете романи. И странно беше, че трезва и разсъдителна, тя се увличаше от тях, - от поетическите и сантиментални истории. Когато те свършваха след дълги перипетии с венчило, тя се чувствуваше съвсем щастлива, като смяташе, че тъй трябва да свършва всяка страст и любов.
Загледана в тъмното, кадифяно небе с рой силно искрящи звезди, Мика се усмихваше на бъдещето си. Взираше се в по-светлите звезди и се сравняваше с тях. И тя е прекрасна! Нека само той й направи предложение, и тя ще му даде и гордата си душа и прекрасното, дори от поглед не допряно, тяло.
И за първи път в нея се пробуди смътно и трепетно желание, родено не от книжните романи, да се отпусне на силна мъжка гръд, да се приюти на нея, без да мисли за нищо. В гърдите й пак се разля топла и обезсилваща вълна. Жаждата за милувки и силна прегръдка полуоткри устните й. Тя внезапно стана, взря се в тъмните дървета на двора и тръпнеща от смътно чувство влезе вътре. Със сплетени пръсти на тила, Мика се изправи пак пред огледалото, усмихна се и като не знаеше с какво да се залови, почна да разкрива леглото си.
Събу обущата и боса, както никога други път, се заразхожда из стаичката. Като минаваше край огледалото, кокетливо се поглеждаше в него. Лицето й пламтеше.
Тръпна и разгорещена, тя почна да се съблича. И като се допираше до тялото с ръце, сладко замираше. С гордост тя помисли за хубавото си телосложение и стана да угаси електрическата лампа. Бавно почна да изважда фуркетите една по една и косата й заля раменете. Сви я и със сладка отмалялост се отпусна на леглото.
Дълго тя лежа неподвижно, унесена в сладка полузабрава. Разни подробности от случилото се през деня изплаваха в съзнанието й, и отърсили своята радост, потъваха.
Сложила ръка под дясната мишница, с усмивка на уста и все по равномерно вдигаща се и отпускаща гръд, тя, най-после, заспа.
IV
Трети път Божия чукаше на вратата, но той късо отговаряше:
- Остави ме мамо! Пиша. Вечеряй сама.
И старата, изнемощяла жена печално се връщаше в трапезарията, отпускаше се на миндера пред сложената вечеря и тихо въздишаше. Не искаше да хапне без него. С изострен майчински инстинкт, тя забелязваше, че с Ради става нещо. Веднъж ще се върне мрачен, не я поглежда в очите, затваря се в стаята си и пише. Други път засмян до уши, тананика и сграбчва цигулката.
- Мамо, днес искам да прегърна целия свят!
И като я хване през кръста, завърти я из стаята, а тя, щастлива от юнашката прегръдка, смее се и го моли:
- Недей, синко, недей, стара съм, свят ми се зави. Намери си някоя млада да завъртиш!
А Ради засмян и разгорещен отговаря:
- Нея само на ръце ще я нося - и внезапно смутен от неволното признание излиза и се затваря пак в стаята си.
Тя се досещаше, че някоя жена е запалила сърцето му. Тревожно се радваше, но не смееше да го запита. Пък и не би й казал. Макар че живееха отколе само двама, но всеки живееше сам. Твърде пасивни, - те се затваряха в себе си и не искаха да проникнат в душата на другия.
А живота бързо течеше и раздалечаваше майка и син като две лодки с различно надути от вятъра платна. Въпреки силната любов към него, тя не можеше да го разбира.
Той чувстваше това и виновато скриваше всяко по-интимно преживяване от нея.
Божия стана да го повика пак, но в същото време в коридора прозвучаха неговите тежки стъпки.
С пламнало лице и широко разляна, сияйна усмивка по устните, само по риза, той се изправи на прага и весело извика:
- Що чакаш, бе, мамичко? Аз бях се унесъл. Що чакаш?
Тя го погледна и зарадвана от неговата радост, уморено отговори:
- Не ми е сладко сама. Ами ти си наметни палтото, ще настинеш така.
Той си спомни, че „така” отговори на л ю б и м а т а си и като се разсмя от все сърце, почна игриво да повтаря: „така, така, така”.
Божия щастливо го гледаше и без да подозира какво го разсмива, повтори:
- Така, ам че как ?
Това още повече го развесели и като гълташе, несдъвкани залъците, той прихваше и повтаряше: „така, така, така”.
- Какво ти е, та само се смееш тая вечер?-попита тя.
Той хвана, през масата, ръката й, нежно я помилва и като я гледаше засмяно в очите, каза:
- Тая вечер се сгодих, мамо. Булка ще ти доведа. Булка-царица! Ха-ха-ха!
Тя усмихната го гледаше, но не повярва.
- Всяка булка е царица. Доведи я само - нежно отговори тя.
- Тя е царица, без да е булка. Искаш ли я? Само че аз се пошегувах. Няма булка за мене - бързо продума той; и внезапно нажален от казаното той стана от масата и бързо отиде в стаята си.
Смаяна, Божия гледаше пред себе си и загрижено клатеше глава.
- „Какво му е? Какво го мъчи?”
А Ради, без да пали лампа, се излегна на кревата си. И същото повишено настроение, мъчително-сладка възбуда и замаяност го обзе, както след запознаването.
Представяше си как стана всичко; припомняше си всяка дума и движение, и замираше от вълнение. Тихо и нежно, сякаш тя го чуваше, - шепнеше: „Ми-ла, лю-би-ма мо-я! Мика! Ми-ка! Царице, на, вземи сърцето ми! Ох! Ти прекрасна моя!”
И опиянен от нежност и възторг, като стискаше до болка ръцете си, гърдите и лицето, той отново си припомняше станалото, изменяше го, отговаряше на въпросите й, както само фантазиите допускат.
И действителността се смесваше с бляновете.
После, сепнат от спомена за нейната забрана да я спира, той мъчително притискаше очи, свиваше се от болка и тихо стенеше.
Но това беше за кратко. Облекчението от разрешената неизвестност бързо надделяваше и той бързо се опиваше и топеше в сладки мечти и спомени.
В полудрямка, Ради стана, съблече се и пак легна.
Сънят полека му вземаше образите и звуците на преживения ден, играеше си с тях като ги пречупваше в кривите си огледала и ги изменяше. На края всичко се сля в бледа мъгла: в нея потъваха движения и думи, и само неизразимо-сладкото допиране на нейната пълна ръка остана и се разля, като топла и страстна дълга по цялото му тяло.
V
И точно това, което тя погрешно предполагаше в него и поиска да укроти той в себе си, се събуди в съня му.
Въпреки чисто физическата пробуда на чувствата, на непрестанните, пламенни възклицания: „как те жадувам”, „колко силно те искам” - но докато се запозна с н е я, - той нито веднъж не бе я пожелал като мъж. За него тя бе осъществения идеал на женска хубост, будещ само чист възторг.
И нейното съвършенство, девствеността и поетичния поглед у него, засенчваха страстните пориви с воала на сантиментална свенливост и нежност.
И за първи път на сън се разбули този воал: Той седеше пред масата в непозната стая и разгръщаше някакъв албум с цветни картини. И това, което виждаше го изпълняше с тиха радост и приятно очакване.
Той продължаваше да прелиства, картините бързо се променяха и сладкото очакване нарастваше.
Изведнъж Ради замря от възхищение. Мика! Изкачила се на висока череша и засмяна бере и хвърля плодовете в кошницата, окачена на по-долния клон. Червените череши летят във въздуха. Тя се смее. Но чудно! Тя е боса! Белите нозе блестят на слънцето, разкрити до коленете. Те са така прекрасни: заоблени и сочни; и Ради иска да ги целуне. Но някой отстрани тихо го повиква.
Желанието все по-силно се разгаря в гърдите му, той тръпне на едно место и като хипнотизиран не може да откъсне погледа си от тях.
Изведнъж Мика силно извиква нещо и се заканва с пръст.
Той знае, че не трябва да я гледа в краката, но не може. Чувствува, че главата му пламва все повече, и почва сам да се катери по черешата. И същевременно съзнава,
че това е невъзможно - тя е само картина!
Все пак той се катери, а Мика, забелязала го, бяга от него по клоните.
И пак някой го повиква: - Ради! Той се обръща и вижда майка си. Смутена тя го вика да слезе. Той се засрамва, но не иска, не може де слезе. А Мика се смее от върха на черешата и го дразни.
Хвърля череши по него. И с все глас вика:
- Да ме целунеш ли искаш? По краката? Ха-ха-ха! А защо не по гърдите?
И тя със смях къса блузата си и отново вика:
- Ела, ако смееш!
Девствените й гърди излизат навън и стоят прави, сякаш от мрамор. И с дишането й те ту се изпъчват напред, ту се прибират. Това е свръхсилите му и той продължава да се катери. Стига я: Посяга към тях. С допирането, незнайно блаженство го обзема и той шепне: „Боже, Боже!”.
Ради за миг отвори очи и в опиянение протегна ръце напред. Тялото му гореше. Кръвта бушуваше в артериите. В полусъзнание той изохка: „още, още…” И пак сънят покрива с топлата си ръка очите му и го увлича.
Намери се по стълбата на никакво голямо здание.
Огромни огледала отражават светлините на силно светещите крушки. Той се качва, а отражението му сякаш го изпреварва. Ради се усмихва на това, но няма време да разбере как става.
Жени с открити обли рамене, в копринени костюми, бърже влизат в ложите.
Той почти тича и стигнал горе, втурва се също в една ложа. В нея няма никой, но той с радостна увереност очаква никого. Сяда на креслото и гледа.
Салонът е тъмен. Сцената зее в полумрак. Невидим за зрителите, някой преплита там тъмни жици и по тях мъгливо трепват книжни фенери. От мястото на оркестра тихо и опиянително се разнасят звуци. И от тях, - полумрака и цялата странна обстановка вее мъчително очарование и отмалялост.
Невидимият за зрителите заговорва от сцената. Цялата публика се вдава напред да чуе по-добре. И Ради се вслушва.
Невидимият казва: „Играта започва. Нека артистите излезнат от публиката и дойдат”.
И на много места се раздвижват столове, настават хора и тръгват към сцената. Ради се вглежда и в една група вижда Мика. Тя е облечена в испански костюм. Ръцете й са преплетени с гривни. Шията - в разкошно янтарно огърлие. Тя гледа публиката и непрестанно предвижва очи, сякаш търси някого.
Изведнъж погледите им се срещат. Тя маха ръце.
Ради се колебае. Ако излезе, може да я изгуби вече.
Но тя му показва плетената стълба, която виси от ложата. И той стремително се спуска долу. Изтичва при нея. по настланата пътека. Мика ласкаво го гледа и улавя за ръка.
- Да вървим, - казва тя - сега е наш ред!
И той разбира, че трябва да излезе на сцената с нея. Обзема го силно стеснение. Но тя го увлича вече със себе си. И докато вървят към сцената тя му казва с нежен упрек в гласа:
- Нали аз те молих да укротиш плътското в душата си. А сега имаме най-трудните роли.
- Мика, аз не искам да се явявам, - боязливо отговаря той.
Тя го поглежда учудено с широко отворени очи и с тъмен страх шепне:
- Тогава трябва да умрем.
- Да умрем, - повтаря като ехо той.
- Но и това трябва да представим, иначе не може - трогателно тъжно казва тя.
Ради почва да я милва по ръката, по лицето, и нежно я утешава. Оркестра пак свири и отново музиката ги опива.
И без да мислят за публиката, те сядат на първия миндер на сцената. Телата плътно се допират. Тя обвива все по-силно гъвкави ръце около кръста му, той притисва лице в гърдите й.
Дълго стоят така. Той чувствува, че се задушва в тях, но не може да се откъсне от нея. А и Мика, странно натежняла, не го пуска.
Внезапно на сцената нещо пада. Разнасят се силни ръкопляскания, тропот и много гласове едновременно викат: - Пожар! Пожар!
Ради се сепна и скочи от леглото.
VІ
Навън заглъхваше отминаващата военна музика. И като исо - железните подкови на белите коне, радостно тракаха по калдаръма.
Ради вдигна пердето и слънцето нахлу и в стаята и в душата му. Весело прижмурил очи, той гледаше отминаващата към полето кавалерия. Конете кокетливо въртяха задници и клатеха глави.
Дълбока радост изпълняше гърдите му и той поиска да пее и вика с все глас. Но вместо това, облакътен на прозореца, той силно притисна с две ръце слепите си очи, и прижмурил клепачи се вслуша в себе си.
И, разкъсани, образите на съня изплаваха пред него - сладки и опиянителни. Сърцето, изпълнено с възторг, лудо заудря, цялото тяло - възбудено - горещо изтръпна.
Той си представи голите й нозе и гърди, учуди се, че съня вярно е възпроизвел несъзнаваното и неволно я разголи във въображението си цяла. И за първи път, наяве, той замря болезнено от истинско желание да я има. Дълго Ради стоя така.
Внезапно, по контраст, той си припомни срещата и условието да укроти поривите на страстта си.
„Значи тя е доловила това, което аз дори не подозирах!”- с щастливо учудване и смущение констатира Ради.
Разтърси глава и болезнено се усмихна. И като се дръпна от прозореца, той почна да се облича. В близката черква забиха камбани и празничните звуци се разтичаха в слънчевата утрин, като вестници на нов живот и непозната радост.
Ради отиде в кухнята и се уми. И като се шегуваше весело с майка си, току-що върнала се от черква с нафора за него, бърже закуси и излезе.
Смиташе да заобиколи край квартирата й, та дано я види.
На ъгъла на улицата срещна Асо Блъсков - млад и надежден художник, току-що свършил Рисувалното училище. С блок под мишница и кутия пастели в ръка, той отиваше да рисува някъде.
Срещата с когото и да би било нему бе приятна сега, но той беше много щастлив, и много обичаше другаря си, за да го остави.
Те сърдечно се поздравиха и тръгнаха наедно.
- Къде, на пейзаж ли? - запита Ради, като го гледаше усмихнато. - Рисувал ли си нещо по-голямо пак?
Асо бе нарисувал една по-значителна композиция. „Учения и жената”.
С гениално проникновение младият художник бе създал тия два света, в час на най-голямо отчуждение един от друг, поотделно прекрасни, но несъвместими, не само в часове на творчество.
Асо горчиво се усмихна и отговори:
- Нищо, остави това, братле. Пари няма, пари ! Сега рисувам фирми. Остави това. Ти с какво ще ме зарадваш?
Ради, без да си дава отчет, сякаш му липсваше воля за това, весело извика:
- Любя! Влюбил съм се като тюлен! Да видим какво ще излезе!
Асо се разсмя и го потупа по рамото.
- Живей, братле - това е най-важно. Само без литература! Не философствай! Целувай и прегръщай. Така ще я превържеш по-силно.
Ради извади цигари и щом запалиха, забъркано му разказа за нея, за запознаването и нейното желание.
Асо весело и добродушно се смееше.
- И като поиска да угася това у мене, то сякаш напук се разпали - още по-смутено завърши Ради.
И веднага му стана много неловко от признанието. За миг той се ядоса на себе си и за да изглади впечатлението от разказа, който, стори му се че го поставя в смешно положение, прибави:
- Ти пак ще кажеш - литература. Но разбери, тя е девственица, а девствените хора страдат от стихийните пориви на страстта.
Асо продължаваше да се смее. Но имаше нещо светло и безобидно в този смях. Възторжен и топъл, способен да се вживее в положението на другия, той прегърна сред улицата Ради и сърдечно му каза:
- Слушай, моето момче - и тука има мъничко литература, но не е лоша. Девствеността си е девственост - бяла хартия. А пламне ли страстта - става на пепел. Тя иска невъзможното от тебе. Ще те измъчи, ако не се вразуми.
- Но не допускаш ли, че може да има чисто духовни отношения? Има хиляди примери за това - горещо възрази Ради.
- Има - отговори сериозно Асо - знам. Микеланжело е любил една графиня 30 години и нито веднъж не се издал не само пред нея, но и пред другите. Но това са необикновени хора и не на 26 години.
Ради нищо не отговори. Кой се познава? Може би и той е от тия необикновени хора. На всеки случай длъжен е да се изпита. И друг изход няма. Трябва и на себе си, и на нея да покаже, че тя за него е повече от жена, от плът.
И неочаквано той си припомни, че в миналото му има случаи на чисто естетично отношение към жената.
Късно през една лятна нощ, той се връщаше дома и пътьом забеляза бледа светлина в сутерена на една къща.
Оттам се донасяха пискливи женски гласове. Той надзърна и през паяжините и искрящия прах на прозореца видя съвсем голо, младо момиче и никаква разчорлена жена, с много пръстени по ръцете, която крещеше и го тласкаше.
Момичето се бранеше и прикриваше. Рано напъпилите гърди се разтърсваха при всяко движение; в цялото тяло имаше дивна хармония и прелест.
Ради стоеше замаян пред прозореца и с дълбоко и внезапно вълнение следеше странната сцена. Но никакво страстно желание той не почувствува в гърдите си.
И като си тръгна той мислеше само за хубостта й, и за необикновената случка, която, струваше му се, че крие никаква трагедия. И той беше прав.
Момичето, което отблъскваше мургавата жена с много пръстени, бе Мика. Тя се бореше за своята чест, като не искаше да иде в пиянската компания, събрана в стаята на мащехата й. Слабата светлина, и паяжините по нечистия прозорец бяха скрили лицето й.
Но дълбоко в подсъзнанието на Ради, проникнаха и се отпечатаха линиите и формите на тялото й. И сега, като ги чувстваше познати и родни, Ради мислеше, че те са вродени у него, предопределени да копнее по тях и някак мистично открити.
Изведнъж Асо го хвана за ръка и бърже му каза, като сочеше наближилия трамвай.
- Та тъй, моето момче, виждам, здраво си се влюбил. Мълчиш вече пет минути. Унасяш се, а? Ха-ха-ха!
Дано те залюби и тя: че да не иска платонизъм и прочие литератури. Ако искаш хайде на Княжево?
Ради отрицателно кимна глава и пусна ръката му. Асо се спусна след отминаващия трамвай, скочи на стъпалото и оттам енергично замаха с ръка.
Ради погледа, докато трамвая замина и продължи пътя си, развълнуван от разговора и унесен в себе си.
VII
На другия ден той я срещна. Ниско свали шапка, за черви се и несмело отмина.
Тя леко се усмихна и кимна глава. Ради спре до будката, развълнувано купи цигари и с разтреперани нозе се върна и тръгна подире й. Но той не смееше да я настигне и спре.
Тя забеляза, че той се върна и тръгна още по-бърже, сякаш се боеше да не я настигне.
Мнозина, особено ученички, се обръщаха и с нямо възхищение я гледаха.
Мика строго свила устни гледаше право пред себе си. Инстинктивно чувстваше погледа му върху си, и тревожно чакаше - какво ще направи. Уверена в себе си, в неотразимото действие на своята хубост и от държанието му при запознаването, в чистотата на увлечението му тя гледаше по-снизходително на него. Любопитстваше какво ще излезе и се ядосваше, че той е така страхлив и послушен.
Като наближи квартирата си тя поиска да се обърне, но от гордост и предпазливост не направи това. Ради бе само на няколко крачки от нея и преди тя да успее да влезне, на самия праг я настигна. Поздрави я нерешително и силно развълнуван, с треперещи устни, тихо каза:
- Госпожица Мика, извинете, че пак Ви спирам. Не мога другояче. Забраната и безразличието Ви ме мъчат ужасно. Нима толкова лошо мислите за мене, че се отнасяте като… към някой уличник.
- Но какво да правя, Боже мой! - отговори сепнато тя и се зачерви до корена на косите си.
- Аз не искам нищо страшно от Вас! Позволете ми само да ви срещам и говоря - смутено каза Ради, недоволен, че казва не това, което иска и не тъй, както е в мечтите.
Треперещите му устни я радваха. Търпеливо го слушаше и се сдържаше да не се разсмее. Поиска да бъде по-добра и ласкава с него, но внезапно изникналия, на срещния тротоар, познат от банката и мисълта, че може да се изложи някак, пак я спряха. Ядосана от неговата и своята несръчност, тя му подаде ръка и като съзнаваше, както и той преди малко, че казва не това, което иска, бърже проговори:
- Не знам какво искате от мене? Не мисля лошо за Вас. Но не мога нищо да направя. Сбогом!
- Сбогом! - измъчено отговори Ради и, без да съзнава, постоя и гледа подире й, докато тя се скри във вратата. И бавно, с отпуснати рамене той тръгна за вкъщи.
Остра мъка от съзнанието за нейното безразличие, от своята безпомощност и жалкото несъответствие между мечта и действителност, притискаше гърдите и стягаше гърлото му. Силно, до изпукване стисна челюсти, за да не изохка на улицата. Бавно премина край един треперещ, жалък просяк. Загледа го.
Полуумното лице на просяка бе застинало в израза на остра, непрестанна болка. Той не просеше, а само тракаше със зъби и стенеше.
Ради напипа в джоба си пари, но не можеше да се принуди и ги пусне в треперещата, мъртвешки бледа ръка. Силно отвращение и непреодолим страх го спираха.
И неволно той се сравни с него. И той е жалък просяк. И той трепери пред нея. И тя може би иска да подхвърли милостиня и с отвращение се отдръпва от него.
Както днес!
Остра болка прониза сърцето му.
Не, така не може повече! Трябва да се направи нещо.
Но тя заприщва всички врати за това. А толкова неотразимо прекрасна е тя, че той не може да мисли за нищо друго. Да се убие? - Глупости! Да й пише? - но тя може би ще се смее над него. И така, тя, сигурно, се надсмива. А може би тя дори разказва приключението си и го рисува невъзможно смешен. Пък и смешен е! Нито има смелост да се признае, нито сила да се овладее. Какво смята? - че мечтите ще се осъществят сами? Без усилие и борба? Но тука няма борба. Тя просто не иска да я среща той.
„Укроти плътта си и ще станем приятели”!! Но т о й не иска приятелство. Тя, жената, Мика, го привлича. Съня най-добре го свести. Това не е дори любов. Страст, огън.
Да бeше лека жена, би я купил. Това е отвратително. По-добре да не бе я виждал, да не бе се раждал.
Старото време е хиляди пъти по-добро. Купуваш, когато поискаш. Това е прието от всички, законно. Той би я направил своя робиня. Нищо не би работил - ще живее само с нея, в непрестанната наслада.
Ради влезна вкъщи, унесен в болезнени и неудържими мечти. В душата му нарастваше възмущение от света и съдбата, които, независимо от него, редят живота му.
VIII.
Беше събота. След обед не работеха. Ради стоя вкъщи и надвечер излезна с твърдо решение да я срещне и да й обясни всичко. Нека, поне, чрез нея получи удара на съдбата си.
Упъти се към квартирата й. Мъчеше го предстоящата неизвестност. В кой етаж и с кого живее тя? Кой ще излезе като позвъни? И ако го изпъдят като последен просяк?
Сърцето му се свиваше от тревога и нерешителност, и, за да се окуражи той си повтаряше: да става каквото ще!
Като наближи къщата той скрито почна да разглежда прозорците; тъмни, сякаш всеки от тях криеше никаква тайна. Струваше му се, че някога я беше видял на балкона на третия етаж, но не бе сигурен.
Той влезна плахо в двора, като се озърташе нервно наоколо си. На вратата, забодени с гвоздейчета, стояха няколко картички и алуминиеви лентички с имена, но между тях нямаше името й.
Ради пак се озърна и се покашля. По стълбата слизаше някой. Той изтръпна и се разтрепера. Сви юмруци, сякаш така бе нужно, и почака.
Но слизащият по стълбата влезна в партера. И отново стана тихо.
Разколебан, Ради стоеше вперил поглед пред себе си. Там, в дъното на двора, имаше флигелче и над вратата му табела „Дамско ателие”. Той дълго и съсредоточено гледаше в прозорците, но нищо не забелязваше.
Изведнъж вратата се отвори и сърдита, висока и слаба жена излезна на прага. Той я погледна смутено, като искаше да я запита, но тя го изпревари:
- Ей, вие господине! Какво се пулите така? Да няма изложба тука? Не ви е срам!
Ради замръзна на местото си, без да разбира нищо. През вратата на ателието той видя наскачалите работнички ухилени, че чорбаджийката дроби попара на зазяпалия се през време на пробата, господин. Той виновато се сви, и като не можа да схване защо става всичко това, попита:
- Какво искате от мене?
Навъсената шивачка злобно се усмихна и още по-силно закряска.
- Ще Ви кажа аз какво искам! Четвърт час стоиш и гледаш вътре. Полиция трябва за такива…
- Защо да не гледам? - треперещ от обида попита Ради и се дръпна от вратата.
- Н-н-н-н-нахал! - изкипя шивачката. Не виждаш ли какво е тука? Да не е баня? Да не…
Ради прочете фирмата, махна с ръка и пламнал от негодувание, срам и обида, тръгна към пътната врата.
Злобно кискане и просташки възклицания летяха подир него.
Дълго на улицата, той не можеше да се успокои. Все по-силно нарастващо озлобление гризеше гърдите му. Искаше да се върне и наругае жената, но не правеше това. И с проклятие в душата си, той неприязнено гледаше минувачите, препречваше се по пътя им, не отстъпваше и буташе с лакти. Целият свят бе крив за случката! И спомена за Мика трептеше като светъл лъч в нечистия сумрак на лошото настроение. Но той не беше в сила да го разсее.
Все пак, Ради търсеше изход от него. Не може вечно да блъска невинните минувачи. Помисли си, че в подобни случаи помага виното. В него е забравата. А забрава му е нужна. И въпреки отвращението от алкохола, той влезна в първата срещната кръчма.
Поръча четвърт мастика на ухиленото момче при тезгяха и докато я донесе, той огледа седящите.
Двама колари пиеха „за добър път”, чукаха шишенцата и безсмислено се хилеха. Други двама работника, със загрубели лица и ръце, мълчаливо пиеха, унесени в мрачни мисли.
Ради се взря в тях и без връзка с допредишното, помисли: „И аз съм българин, но какво общо имам с тях или с шивачката и работничките й? Те ми са по-чужди и непознати от животните. Бездната помежду ни е просто страшна!”
Ухиленото момче донесе ракията. Ради си наля и пи. Мастиката пареше несвикналото гърло. Но с мрачно упорство той продължаваше да пие.
Ръцете му трепереха. Мислите заподскачаха като хвърляни зарове. И във възбудената от алкохола глава всичко преживяно днес, се смеси. Злобата и негодуването, обидата и мъчителната нерешителност бърже преминаха в непреодолима и мрачна жажда да направи нещо особено, да удари и оплюе целия свят.
Той стана, плати без да може да пресметне, и, като се мъчеше да пази равновесие, излезе.
На улицата беше тъмно. Редките електрически фенери безсилно се бореха с гъстеещия мрак. Ради избърса запотеното си чело, запали нова цигара и се помъчи да се ориентира.
Високи тополи мрачно се люлееха и трепереха като разбунтували се великани. Във въздуха бръмчеше лъкът на идеща буря.
Ради позна мястото и като се полюляваше, тръгна. Самотни минувачи се мяркаха и бърже скриваха в тъмнината. Пред светещата като фенер будка на площада стояха две жени и оживено, със странна мимика, се разговаряха. Ради се вгледа в тях. И мисълта за проститутка, която за миг в минута на болка бе прекосила съзнанието му, изплава и го завладя. В помътената му глава се промъкнаха образи на сладострастно хилещи се шансонетки, които бе видял някога пътьом. Някои от тях уж свиреха на цигулки, с корди от бели конци и ловяха жертви със съблазнителни пози и жестове. Други пееха, като се извиваха с най-цинични движения.
Мозъкът му пламна. Той чуваше биенето на артериите, търкаше челото си и непрестанно плюеше. И без да съзнава, той стоеше на тротоара и гледаше двете жени.
Изведнъж, като бледен лъч, премина в душата му спомена за Мика. Величествено-прекрасна и строга, с плавна походка, тя се изправи във възбуденото му въображение.
И нейният любим образ, редом с кривящите се лица на шансонетките, застана като ням укор в душата му.
Ради извика от болка, унижение и срам. До кръв захапа долната си устна и почна да тича.
Искаше по-скоро да стигне в квартирата й, да падне на колене върху стъпалата и да моли за прошка. Обзе го трогателна покорност и той по-мирно тръгна из улицата. Тя е неговият ангел хранител. Той никога няма да забрави, че тя го е издигнала в миг на страшно падение.
Да. Щом тя иска от него само преклонение, той ще потъпче всички пориви на тялото си. Нека тя остане за него недосегаем идеал. Беатриче. Прекрасната дама.
Нека само тя му позволи да я вижда. Без нея животът е и празен и ненужен.
Бавно и уморено той крачеше и нареждаше в ума си „молитвата към прекрасната дама”. Наближи квартирата й. Нерешително спря пред вратата. Къщата в дъното му напомни днешното нелепо приключение, И тоя спомен, като груба плесница, го спря да влезе в двора. Вместо това, той погали с ръка пътната врата и сантиментално - разчувстван, на тръгване, й пожела, „най-лека нощ от всички в живота й до днес”.
Едри капки дъжд заудряха по земята, като лекарски пръсти прислушващи гърдите на безнадежден пациент.
IX
Наближаваше Великден. Това се чувствуваше дори в сивите и мрачни канцеларии. Лицата на чиновниците просветляваха от разговорите около празника и наближаващата, като опашата комета, - извънредна заплата. В компенсация на редовната, която едва стигаше за храна, тя платонично ги подхранваше със светли надежди.
Колегите на Ради весело се разговаряха за това, оживени от последното съобщение на утринните вестници, че тя е вече осигурена. Пускаха се шеги и всички гръмко се смееха.
Навел над масата глава, Ради не ги слушаше. Машинално чертаеше. На лицето му бе нарисувана безкрайна скука и отвращение. Често повдигаше очи към часовника.
Времето като че ли бе спряло в тоя намръщен, облачен ден.
Той извади пак кутията с цигари, бавно взе една, смени я с по-мека и още по-бавно я запали. И, сякаш за да подтикне времето, той стана и курдиса стенния часовник с пиринчевото махало.
Тъпа болка и принизеност от съзнанието на своето безсилие, притискаше гърдите му. И лошото настроение, усилвано от облачния ден и липсата на слънцето, тласкаше мислите към отрицание на всяка възможност за по-добро.
Той е осъден да прави това, което не иска. И, сигурно, така ще протече целият живот. Без цел, без радост, като безкрайна сива лента от безцветни дни. Мика едничка за миг ярко цъфна, като кървав мак, в живота му, сякаш да подчертае неговата безцветност. И от това няма никакъв изход. Като това равно небе, готово да захлупи земята - съдбата се е надвесила над него и го притиска.
И Ради допушваше цигара след цигара, безсилен да отърси от себе си нарастващото униние. Дори образът на Мика, който други дни мигновено преобразяваше всичко делнично в душата му, днес изплаваше бледен и безпомощен.
Той пак стана и отиде до прозореца. Ситен дъжд ръмеше навън. Прихлупени под чадърите, хората бързаха.
И така те приличаха на раздвижили се големи черни гъби.
Ради унило гледаше улицата и мислеше. По нея се запозна той, с Мика. По нея. Не сложи ли тя своя нечист печат върху бързото запознаване? Да? Никога вече чувството му няма да се освободи от него. И затова първата дума на Мика бе печално оплакване. Тя се усмихна така странно тогава и каза: - Нима това е единственият начин да се запознаете?
На вратата несмело се почука и в стаята влезна невзрачен посетител. Ради се обърна и отиде на местото си.
Влезналият имаше болезнен вид и се държеше плахо и тихо. Шепнешком, той поиска никаква справка и като му отказаха под предлог, че справки се правят само от 5 до б следобед, смутен и уплашен излезна.
Чертежниците се разсмяха след него. Ради унило ги гледаше и мислеше: „И аз съм като него, плах и свит.- Беден посетител, дошъл не навреме в света. Справки се дават само от 5 до 6. От 5 до 6″.
Дъждът се усили навън. И след като толкоз валяло, изведнъж блесна мълния и изтрещя. Всички наскачаха прави и отидоха при прозореца. Някой каза, че мълнията е паднала върху голямото здание насреща. И при все, че по нищо не личеше това, по тоя повод се завърза дълъг и безсмислен спор: ударила ли е там или не?
- . . . ?
X
Арсеналът глухо изсвири.
С чадър под ръка, всички излезнаха навън, като продължаваха още да спорят.
Ради разкри чадъра си и бърже закрачи под дъжда.
Движението по тротоара бе затруднено, но той ловко се промъкваше, като ту повдигаше, ту снемаше чадъра. От това по лицето му пръскаха ситни капчици. А от бързото движение и промяна на впечатления, нова надежда го ободри.
Все пак може би ще я срещне, и ако тя е без чадър ще й предложи своя. Само да я срещне.
В душата му стана по-леко и той се усмихна за първи път през тоя унил ден. На ъгъла пред аптеката Ради, по навик, се спря. Озърна се наоколо. - Разперените чадъри му пречеха да вижда добре, и той се провря под корниза на будката. И с първия поглед насреща той съзря Мика, укрита от дъжда под балкона на новото здание. Тя също го забеляза и се усмихна.
Развълнуван, Ради пресече улицата и отиде при нея.
Сви чадъра и силно й стисна ръка.
- Най-после пак Ви виждам - радостно каза той и спря. И неволно, без да преценява какво казва, по-тихо и нежно, прибави: - Благословен дъжда, че Ви е…
Мика се зачерви, и за да изглади впечатлението пред другите, укрити също под балкона, довърши:
- Наистина, благословен е тоя дъжд за земята.
Но той не се досети и гръмко, весело извика:
- Какво ме интересува реколтата!? Благословен защото ви…
Тя го прекъсна:
- Но Вий имате чадър. Ако обичате да ме укриете.
Непомнещ се от щастие, Ради отвори чадъра и като го вдигна над шапката й, тръгнаха. И чак сега той се досети защо го прекъсна тя. От това той се развесели още повече. Шеговито почна да се закача. Разбрал защо го прекъснала! Ха-ха-ха! Какво не би й наговорил само, ако не бе го спряла. Благословен…
Защо самият той не е струя дъжд? Поне една капчица от него. Кацнал би на шапката й, и така би влязъл в нейната стая. А ще повярва ли тя, че той е ходил да я търси у тях?
Мика тревожно-сладко слушаше. При последния въпрос тя внезапно трепна уплашена. Не отива ли много далеч той? Търсил я?! Затуй хазайката днес я изгледа така особено. Не, така не може!
И като се стремеше да бъде по-мека и да не го огорчи, тя каза:
- Значи, Вие сте нарушили условието. Моля Ви, не правете втори път това.
Ради не схвана добре какво каза тя и поривисто отговори:
- Условието Ви е невъзможно. Разберете, госпожица Мика, аз не съм от дърво. И нищо унизително няма, че Вие… сте жена, а аз мъж…
Тя пламна и забелязано ускори стъпки.
Ради, разсърден на себе си, побърза да се извини. Той не се изразява добре. Моли прошка. Но от туй, че тя си остава за него жена, той не я уважава по-малко. Защо не иска да му вярва тя ?
И като видя, че наближиха квартирата й той заговори още по-бърже и развълнувано.
Нека, преди всичко, тя му каже, с кого живее, за да не я изложи някак в бъдеще: Може ли да й пише, да я срещне за по-дълго, или да отидат на театър? От като се е запознал, той губи цели дни за да проникне в тия загадки. Той я моли…
Мика с дълбок трепет го слушаше. Искаше й се да чуе още по-пламенни думи. Да я хване за ръката и така да й приказва. Само да би могло да стане това скришом от хората? Да не може никой да помисли нещо лошо за нея.
И смутена от желанията си, с непривична кротост, тя отговори, сякаш го молеше, само да не я принуждава. Тя живее съвсем сама. Работи, за да се издържа. Разбира се - той може да й пише. А за театър - благодари. Няма кога.
И като наблюдаваше, как той поглъща всяка нейна дума, с усмирена гордост, сама разчувствана тя попита:
- А защо не си казвате името Вие?
Ради замря от възторг. Погледна я, с блеснали от благодарност и нежност очи, но мигновено се усмихна и шеговито отговори.
- Защо Ви е?
Мика веднага се досети, пламна и се засмя.
И двамата дълго се смяха. И по-близки един на друг от тоя смях, със смътно чувство на преодоляна, най-после, пречка, опиянени, те сърдечно се сбогуваха и разделиха.
„Благословеният” дъжд бе престанал. Небето топло се усмихваше.
XI.
Смутена, Мика държеше, току-що донесеното, малко, в син плик, писмо. Сякаш то не бе книга, а малка, с тупкащо сърце, птичка. Тънкия и нервен почерк извикваше възторжена радост в душата й.
Решителна и бърза в други случаи, сега тя странно се колебаеше да го разтвори.
А може би не е от него?
Но сърцето й силно тупаше и предсказваше.
И тя се опиваше от сладкото предчувствие на топлата радост, скрита в писмото.
Най-после любопитството да узнае надви и тя внимателно отряза с фуркет ръба.
С развълнувана и пламтяща гръд Мика се притисна до леглото си. Писмото трептеше от дишането й. И колкото по-прямо и страстно ставаше то, толкова по-силно трепереше в ръката й.
А червенината по лицето гъстееше. Сякаш в нея пламна пожар и огнените езици я облизваха. Сладка отмалялост се разля по тялото й. Струваше й се, че то и лицето й, пламтят от това, че той непрекъснато, лудо я целува. Щом прочете последния ред - „и винаги да бъда с Вас…” - Мика бавно и сладко затвори очи. Дълго и безпаметно лежа така. Чувстваше се повдигната и отвлечена далече от малката си стаичка.
Пред отпуснатите клепачи танцуваха странни силуети и отражения. Не се ли носи тя над света, притисната в огнения обръч на ръцете му? Протегнала тънка шия в мъчителна изнемога, тя тръпнеше и се топеше.
И пак пред затворените клепачи подскачаха странни светлини и отражения, а смесени гласове долитаха, като неразбран шум до ушите й.
Но гласовете ставаха все по-ясни, по-гръмки и изведнъж всред тях прозвуча тръба.
Някой тръбеше тревожно и призивно, и, в отговор, по калдаръма се пронесоха вихрени удари на конски подкови и звънци.
Мика отвори, замъглени от страстна нега, очи и се учуди.
По стените на стаичката й играеха червени отблясъци, а тътнежа от големи коли по улицата, звънене, пращене и пукане действително идеше от близо.
Без да разбира какво става, безпаметна, тя скочи от леглото си и като погледна към балкона изписка.
Кълба червен дим и сред тях огромни огнени езици със страшна стремителност излизаха през прозорците, вратите и тавана на съседната къща. Пламъците странно побледняваха под слънчевата светлина, скриваха се в къщата за миг и глътнали нова сила избухваха навън, сякаш да премерят сили със слънцето.
Мика се спуска към балкона. Възбудено изскочи навън и почувства душния лъх на пожара по бузите си. По навик тя улови нагретите железни перила, дръпна опарените си ръце и като ги духаше, погледна към улицата.
Долу бе препълнено с народ. Всички вдигнали глави нагоре, възбудено ръкомахаха и викаха. По лицата им трептеше руменина, отблясък от пожара, а сред улицата, с блестящи каски на глава, пожарникарите, с трескава бързина, вдигаха висока стълба, размотаваха плоските бели тръби на помпите и тук-таме светкавично-бърже поливаха.
Изведнъж Мика усети в ръката си писмото, и то й спомни странното чувство, изпитано преди минута. И към парливото любопитство и тревога от пожара се примеси сладостното и горещо желание да види сега и Ради.
Наведе се над улицата и съсредоточено се взря в тълпата. Него го нямаше. Помисли да се спусне и тя долу и се надигна. Но надошлите стражари разпъждаха вече събралия се свят. И тя погледна пак пламтящата къща.
Огънят се дръпваше пред блестящите водни струи и с весело ехидство отново ближеше чернеещите греди и дъски. Облаци черен дим се притискаха един други и избухваха, за да се разделят и изгубят в синьото небе.
XII
Пожарът се усилваше. Но вместо страх и мъка в Мика се разпалваше стихийно копнежа да види Ради. Възбудена, тя пак се загледа долу.
Хората бяха тласнати по тротоарите и само пожарникарите и препускащите потни коне стояха по средата. Момчешки глас протяжно викаше: Кирооо! А в двора хазайското момиченце, дочуло от майка си, с детска сериозност и загриженост повтаряше: - Бозе мой, Бозе мой, позаа… И развълнувано то се въртеше на едно място като жива кукла.
Мика се взре отново. И изведнъж тя радостно трепна.
Вдигнал нагоре глава, Ради я гледаше. И щом погледите им се срещнаха той възбудено й замаха ръка.
Мика кимна глава и неволно развя във въздуха синьото писмо.
Лицето му бе странно оживено. Той все я гледаше. И окуражен от треперещото синьо писмо в ръката й бърже се провре сред тълпата и влезна в нейния двор.
Мика се разтрепера като лист. От очите й се посипаха златни искри и осветиха като фойерверк лицето й. Тя погледна уплашено наоколо и с внезапна слабост влезна вътре. Сърцето й удряше в гърдите така силно, че тя сама го чуваше. И от слабост тя приседна на кревата си. Струваше й се, че всичко се залюля. Подът се навеждаше и повдигаше като куверта на пътуващ кораб.
Тя се помъчи да се успокои, но не можа. Неестественият страх я задушваше като огнен змей, впил уста в гърдите й. Тихо стенеше - Боже! и все по-силно бледнееше.
Със страшно изострен слух, тя чу наближаващите стъпки в коридора, и сякаш не на вратата, а по сърцето й отзвуча тихото почукване.
Със задавен глас тя прошепна: - Влез! и изтръпна. Ради, странно оживен, се изправи на вратата. Лицето му - восъчно бледо - бе страшно от червените отражения на пожара. Сякаш той бе излязъл от самия огън и се готвеше да скочи пак в него.
Изплашена Мика го гледаше и в изнемога се усмихваше.
Но Ради не виждаше отмалялостта й. Тръпнещ сам от непозната слабост, той я наближи и като стискаше безпомощно-увисналата й ръка в своята, разтреперан, прошепна:
- Ми-ла, ми-ла мо-я, из-го-ро…
И сам се учуди на думата, която пожарът му подсказа.
Наведе се и страстно целуна ръката й.
Мика отпусна другата на рамото му и като не можеше да стои повече на краката си пак седна на кревата, й уловената й ръка го притегли към нея.
Пожарът хвърляше по лицата им червени, играещи светлини. И при все, че те не го гледаха, обхванати от огнения вихър в себе си, той им внушаваше своите луди пориви и огнени думи.
Ради шепнеше с възторг и опиянение:
- О! Ти си божествено хубава! Мила моя! По лицето ти непрестанно трепти руменина - отражение от пожара. Изгоро моя, изгоро!…
И с несвойствена до сега смелост той притискаше глава между коленете й, а тя, изтръпнала, с непозната податливост и нежност милваше косата му. Страстния прорив за сливане в едно пламтеше в гърдите и на двамата, като изгаряше и рушеше всичко, старо и чуждо на себе си.
…………………………………………………..
А в коридора стоеше „невидимия от сцената” и отместил задвижката на ключалката ги гледаше с нестеснявано от никаква интимност спокойствие…
сп. „Хиперион”, г. IV., кн. 9-10, 1925 г.
