САМОТНИЯТ

Жанета Михова

“Думба-лумба, бим-бам-бум
много хора – малко ум”
Христо Смирненски, „Маскарад”

Той никога не е този, в когото се припознаваме. По отношение на него и най-добрите физиономисти, наречени още социални психолози, често грешат. Това е, защото отрано са решили да се изучат на лесен занаят – вместо да изострят очите си за неуловимото, те се залавят за очевадното. Вместо да се потопят в многобагрието на човешката индивидуалност, те повтарят наум формулата за средно аритметично. Как ли още мозъчните им калкулатори не са обобщили най-характерния тон на клавиатурата, доминиращия цвят в синьото на небето, в бистрото на реките?…
Най-лесно можем да сгрешим, когато мислим по метода на теста. Събираме един под друг няколко отговора, подхвърлени ни със съмнителна задълбоченост, удряме чертата, сборуваме, казано на счетоводен език, и получаваме точките. Те моментално заковават категорията от – до. А това, че определението в категорията възмущава с баналността си, че всеки, надникнал там, все ще се познае като в плитка вода… Това не засяга младите последователи на онези, по-старите, дето подвиваха крака по турски на кьошето и с лула в устата предсказваха бъдещето срещу няколко гроша.
Тези, по-младите, разсъждават предпазливо по законите на старите учебници по логика, където има примери за умозаключение от следния тип: мълчанието е злато – златото е метал – следователно мълчанието е метал. Пренесено в условия, подчинени на темата, умозаключението има горе-долу такъв вид: човекът е затворен – той не общува лесно – следователно е самотен.
Нататък всичко протича светкавично. За сметка на трудния, почти изстрадан процес на умозаключение, като метастази се формират и разпространяват обществено мнение, обществено настроение и… обществено отношение. Всичко трудно постигнато е и трайно. Хайде сега да се опитаме да разрушим представата.

Невъзможно. Тя е укрепнала като кристална решетка веднъж от мъчителния процес на раждането й, после – като решетка близнак между съзнанията на душевно родствени “компоненти”.
Но опасността започва едва оттук. По силата на старото предупреждение: трижди повторена лъжа става истина. Думата ми е за онези общества и групировки, негласно единени по силата на общи признаци: духовен недоимък, мисловна пустота и закърнели сетива. Веднъж попаднал в тяхното обкръжение, ти наистина ще се превърнеш в самотник. Всъщност това би било най-честното ти бягство. За да се съхраниш.
И ето те – съхранен или не, ти си този, който поздравява първи, но не подава първи ръка. Правиш го, защото преди да тръгнеш на училище, са те учили, че ръка подава по-възрастният, по-уважаваният. А се тълкува като недружелюбие.
Ти си този, който участва безучастно в кухите диалози, подхванати в стола между две мръвки. Случва се понякога да се пооживиш. Мисълта ти тръгва по собствена траектория. Но траекториите са опасно нещо, особено собствените. Моментално се превръщаш в отклонение и по законите на популярната медицина трябва да бъдеш отстранен. Със скалпел.
Всеки самотник, преди да се научи сам да се отстранява, преди да добие стоманения вътрешен стабилитет да се дистанцира гордо от мрачната ортодоксалност, е бил отстраняван. Страдал е, кървил е вътрешно от ампутирания порив да бъде личност и тези процеси са протичали неподозирано дълбоко вътре в него… Като мъртво вълнение.
После е трябвало да изслушва какво, според другите, значи личност. Философията на привържениците на средното аритметично учи, че на личността не й трябва да гази дълбока трева. Нали има пътеки. Достатъчно е по-често да пъха нос в дебелите книги. Изразител на официалното мнение – какво по-солидно от това. И по-безопасно. Я си представи, че си на концерт. Ако не изчакаш да започнат ръкоплясканията, рискуваш възторгът ти да прокънти между частите.
На самотния му е нужна самотата. Тя не е глухата и влудяваща самота в шумно обкръжение на духовни инвалиди, където и ти между другото участваш в безсмислената пукотевица на изречения, служещи за раздумка.

Самотният, този, в когото се припознаваме, никога не казва: “Аз съм сам”. Просто защото не е сам. Парадокс ли? Обикновено късогледство. То ни пречи да видим невидимите неща, с които такъв човек общува. Може би те са послания от мъртви гении, завещани в стих, в ноти, в багра, в звуци. Може би са свързани с прастремежа на тленното към вечното, на живота към природата.

* * *

Гледам го. Всеки ден е някъде наоколо. Казват, че е самотен. Сядам до него – да помълчим. Знам, че истинските думи идват след мълчание.
Все си спомням приказката за великана, за злия дух, когото надхитрили и затворили в бутилка. И си мисля, че преди да се свие в бутилката не е бил зъл. После е станал.
Някога сядам до него, до самотния. Рядко, само когато забравят да запушат моята бутилка. Тогава тихо го освобождавам от затвора му. Другите не виждат – те отдавна са започнали канонада с изреченията.
После дълго си шепнем, след като дълго сме мълчали. Тръгна ли си, той сам запушва своята бутилка.
Някога ще я разбия. За да не стане зъл.

1983